Страшният съд

54

Бъки поведе двете агентки към малката хижа. Забеляза съмнението в очите им, когато започна да им разказва историята, но успя да ги убеди — особено червенокосата, агент Лий — да хвърлят едно око. Погледна в огледалото за обратно виждане и видя колата им да се носи в облак прах, след като поеха по черния път.

Тим Маккарти, следователят от щатската полиция, вече бе там, заедно с една бяла камионетка на съдебната медицина от окръг Онондага. Двете агентки говориха за Маккарти, докато той седеше в кабинета им, сякаш бе глухоням. Знаеше от разговора им, че поради политически причини шерифът е предоставил разследването на ФБР. Ако обаче успееха да намерят труп, с него щеше да се заеме съдебният лекар. Според агент Руукс, къдрокосата, Маккарти използваше новата ситуация, за да се намеси отново. Червенокосата каза, че не вини Маккарти, че всеки добър детектив би сторил същото като него.

Бъки слезе от колата, ръкува се с Маккарти и го изгледа да прави същото с агентките, преди да ги запознае с човека от службата по съдебна медицина. Помощник-съдебният лекар вече бе разтоварил количка с големи велосипедни колела, върху която бе поставена апаратурата на проникващ в почвата радар за търсене на погребани трупове и гробове. Бъки чуваше по-долу, в подножието на хълма бръмченето на моторна лодка. Дългият й тъмен корпус се носеше между дърветата по гладката като стъкло черна вода.

— Мисля, че първо е стрелял от тук — каза Бъки и посочи чакалото в дървото. — Инак защо Бен ще хукне да бяга надолу по склона с градските си обуща.

— Ако приемем, че Бен Евънс е носил тези обувки — каза агент Руукс.

Бен я изгледа от глава до пети, сякаш оглеждаше магаре за продан.

— Гилзата е под чакалото — посочи той. — Точно ей там.

Отведе ги до чакалото. Агент Лий клекна и пъхна гилзата в найлонова торбичка, после се изправи и се огледа.

— Ако допуснем, че е стреляно по Бен — рече той и погледна Руукс, — ще ви покажа къде е бил и по коя пътека е тръгнал.

Беше облачен, хладен ден и листата хрущяха под краката им, когато агентите го последваха по пътя към гората. Показа им калното петно върху пътеката, обясни какви следи бе видял, но се почувства неловко, тъй като те сега представляваха малки локвички. Агент Руукс бе пъхнала ръце дълбоко в джобовете на синьото си яке и кривеше устни, докато Бъки обясняваше как е разбрал какво се е случило.

— Ето тук кръвта е била по-гъста, от рана в гърдите, в белите дробове или в черния дроб, хубава кръв — рече той и пое към гъстите храсти. — Истинските следи от кръв бяха в онзи гъсталак. Мога да ги покажа на някого по-късно. Въпреки дъжда, сигурно е останало нещо. Имаше много кръв.

Бъки продължи надолу по склона, докато не стигнаха до по-широката пътека по брега. Зави наляво, към пътя, където Ръсел чакаше с лодката. Валът и винтът й бяха отдалечени на поне два метра и половина зад кърмата й.

— Лодка, предназначена за блата — обясни им Бъки. — Може да ни откара до дълбокото. А това е Ръсел, синът ми. Той ще остане тук, а трябва да остане и още някой. В лодката има място само за четирима.

Ръсел докосна козирката на шапката си и им направи път да се качат. Руукс се покатери в лодката. Агент Лий се спря и погледна към Маккарти. Той й даде с усмивка знак да се качва.

— Ще ви спестя един спор — рече Маккарти. — Просто ме дръжте в течение на играта, става ли?

— Добре — отвърна тя. — Благодаря ти.

Съдебният лекар свали апаратурата си от количката и я натовари на предната седалка на лодката. В единия край на дълъг около метър прът имаше червена кутия с размерите на автомобилен акумулатор. На седалката до него имаше лаптоп, свързан с друга кутия като малко куфарче, която пък, на свой ред, бе свързана с пръта.

Агентките се настаниха на средната седалка. Бъки се промъкна покрай тях и запали двигателя. Ръсел повдигна носа на лодката и го отблъсна. Когато водата стана плитка, дългият прът започна да разпръсква черна кал във въздуха, досущ като миксер. Плоскодънната лодка се плъзгаше по тъмната вода и мъртвите треви.

— Ще ви закарам до края на „мекото място“ — рече Бъки, обръщайки се към заместник-съдебния лекар, — а след това ще валсираме напред-назад бавно, с един-два фута.

— Чудесно — каза съдебният лекар и насочи вниманието си към екрана пред себе си.

— Няма да е като да работим по координатна решетка — каза Бъки, — но ще е близо до това.

— Достатъчно, за да открием труп — рече лекарят, вдигна за малко глава, а тонът му подсказваше, че изпитва удоволствие от работата си.

— А ние какво да правим? — попита Руукс.

— Само си седете на местата — отвърна Бъки.

Той се надигна и погледна през рамото на лекаря към екрана. Картината не бе нищо особено, просто едрозърнесто изображение на ехолот.

— Видяхте ли? — рече лекарят и се обърна към останалите.

— Какво? — попита Руукс, която скочи от мястото си и разклати лодката.

Бъки улови планширите на двата борда и успокои лодката. След като тя се стабилизира, той се надигна отново, за да види. Лекарят сочеше към неясно изображение с формата на обърнато обратно V.

— Какво е това? — попита агент Лий.

— Може би е само дънер — отвърна лекарят. — Но така стават нещата. Това е на пет метра под нас. Никога не съм работил с тази апаратура във вода или над тиня, но ще получим по-добра картина при различна плътност.

— По-малка плътност, така ли? — рече агент Лий.

— Разбира се.

През следващите четирийсет минути Бъки придвижваше лодката по въжето — напред и назад, надолу и нагоре, докато специалистът по съдебна медицина се бе вторачил в екрана си. Агентките нервничеха и трепереха, когато той извика:

— Опа!

— Какво има? — попита агент Руукс и отново разклати лодката.

— Може би има нещо — отвърна той и ги изгледа отново. — Нищо не става изведнъж, но мисля, че можем да стесним рамката на търсене.

— Какво мислите, че е? — попита агент Лий.

— Ами — измърмори той, извърна се отново назад, а след това посочи по-широка V-отметка върху екрана си, — или е голям камък, или… е човешка глава.