Страшният съд

70

Знаех, че бяха по дирите ми. Това бе чувство, по-силно от всяко друго. Не успях да ги уловя в глупав ход, просто виждах фарове, които се държаха на около четвърт миля разстояние зад мен, независимо колко бързо или колко бавно карах. Хрумна ми мисълта, че някъде по хамъра бе монтиран транспондер и се замислих дали да не спра и да го намеря. Къде би могъл да бъде? Под шасито? Зад бронята?

Навсякъде.

Нуждаех се от друг план. Можеха да ме спрат навсякъде, но не го правеха. Искаха още нещо. Нея? Каквото и да е било, имах чувството, че не разполагах с кой знае колко време. Отбих встрани и спрях, прегледах картата си, за да намеря най-прекия път до магистрала 84. Нямаше смисъл да се влача по този начин, след като и без друго знаеха закъде съм се запътил.

Трябваше да я намеря. Парите бяха у мен. А тя имаше план. Ако не можех да се отърва от тях оттук — дотам, не заслужавах да се измъкна. Поех към моста „Джордж Вашингтон“ и се насладих на вселената от светлини. Вселена от възможности. Идеалното място, където човек да се измъкне. Профучах по булевард „Хенри Хъдсън“ и излязох на 79-а улица. На „Амстердам“ завих рязко наляво на жълта светлина. Стрелнах се на север и изминах три пресечки разстояние, след което светофарът светна червено. Спрях джипа и изскочих от него. Двигателят му продължаваше да работи.

Хукнах към миризмата на топла храна и хората, които вървяха насам-натам към многобройните ресторанти, след това се огледах бързешком назад и свих в 85-а улица. Спринтирах по нея, докато не пресякох „Сентръл парк уест“ и не изчезнах в сенките на дърветата. Приклекнах зад един голям клен, улових с две ръце грубата кора на ствола му и започнах да наблюдавам пресечката, докато успокоявах дъха си.

Идваха и си отиваха хора с дълги палта. Таксита. Лимузини. Други коли. Никой не тичаше. Никой никого не преследваше. След петнайсет минути една черна лимузина с двама мъже в костюми в нея мина бавно по улицата, главите им се въртяха — оглеждаха тротоара. Агенти. Нямаха никаква представа къде се намирам и аз почувствах главозамайване от успеха си.

Обърнах се към „сърцето на мрака“ и поех натам, където знаех, че тя ме чака.