Време за милост

10

Както ставаше обикновено със слуховете от съдебната палата, и този път източникът не беше ясен. Дали се появи от намек за истината, или беше представата за шега на служител от поземления архив на първия етаж? Дали някой отегчен адвокат не си бе съчинил нещо, вперил очи в часовника, за да провери колко бързо ще се завърти измислицата му и ще се върне при него? И тъй като цялата сграда на съда, всъщност целият град, все още обсъждаше подробностите около убийството, основателно беше предположението, че някой вътрешен човек, може би помощник-шериф или съдебен пристав, е подметнал нещо от сорта на „Днес водим хлапето“.

Тъй или иначе, рано във вторник сутринта половината окръг знаеше с абсолютна сигурност, че момчето, убило Стюарт Коуфър, ще се яви в съда за пръв път. Слухът беше съпътстван от прелюбопитната подробност, че то най-вероятно ще бъде пуснато на свобода! Заради възрастта му.

Обикновено на изслушванията присъстваха само няколкото адвокати, които бяха подали искания, и никога нямаше зрители. Във вторник обаче десетки се стекоха в главната съдебна зала, за да станат свидетели на тази чудовищна несправедливост. Служителите проверяваха графика отново и отново, да не би да са пропуснали нещо. Съдия Нуз щеше да дойде чак към десет, когато трябваше да започне изслушването по първото искане. Когато Джейк пристигна в девет и половина, най-напред помисли, че е сбъркал деня. Размени шепнешком няколко думи с една секретарка и научи за слуха.

— Странно — каза Джейк в отговор, докато оглеждаше суровите лица, вперили погледи в него. — Щях да знам, ако клиентът ми се явява в съда.

— Обикновено е така — пошушна в отговор жената.

Хари Рекс също пристигна и започна да обижда адвоката на застрахователната компания. Навъртаха се и други хора, които наблюдаваха тълпата и се питаха каква е причината за струпването. Пристави и помощник-шерифи се бяха скупчили в единия край, наясно със слуха, но и с факта, че няма заповед обвиняемият да бъде доведен от ареста.

Лоуел Дайър влезе през странична врата и поздрави Джейк. Уговориха се възможно най-скоро да обсъдят нещата с Омар Нуз. В десет часа почитаемият съдия ги повика в кабинета си и им предложи кафе, докато подреждаше втората си дневна доза лекарства. Тогата му висеше на вратата, а сакото му беше окачено на облегалката на стола.

— Как е обвиняемият? — попита той.

Нуз беше висок и открай време слаб, с леко хлътнал в средата нос, който често се зачервяваше повече от бледата кожа на лицето му. Наглед пращеше от здраве, затова, докато го наблюдаваха как гълта един куп хапчета, адвокатът и прокурорът са зачудиха колко сериозно е състоянието му. Все пак не се осмелиха да го попитат какво му е.

Джейк наля кафе в две картонени чашки и двамата с Дайър седнаха срещу съдията.

— Момчето не е добре, господин съдия — отговори Джейк. — Посетих го пак днес сутринта, съвсем се е затворило в себе си. Според мен преживява нервен срив. Възможно ли е да уредим преглед и евентуално лечение? Може да се окаже просто едно болно дете.

— Дете ли? — възкликна Дайър. — Опитай се да го обясниш на семейство Коуфър.

— Той е на шестнайсет, Джейк — напомни му съдия Нуз. — Не е дете.

— Почакайте само да го видите.

— Къде да бъде прегледан? — попита Дайър.

— Предпочитам да го поверим на специалисти в щатската болница.

— Лоуел?

— Щатът възразява, поне засега.

— Не съм сигурен, че имаш право да възразяваш — отбеляза Джейн. — Още няма заведено дело. Не трябва ли да изчакаш връчването на обвинителния акт?

— Да, вероятно трябва.

— Проблемът е, че момчето се нуждае от помощ сега — настоя Джейн. — Още днес. Незабавно. Травмирано е и състоянието му няма да се подобри в ареста. Трябва да го прегледа психиатър, някой, който разбира повече от нас. Иначе Дрю вероятно ще се влоши още повече. Понякога отказва да говори с мен. Не знае кой ден е. Не се храни. Има налудничави сънища и халюцинации. Само седи, рее поглед и издава някакъв странен звук, някакво мънкане, все едно е загубил разсъдък. Не искаш ли обвиняемият да е здрав, Лоуел? Ако е побъркан, не можеш да го изправиш пред съда. Нищо не пречи поне да заведем при него специалист.

Дайър погледна към Нуз, който явно беше сдъвкал горчиво хапче.

— Престъпление, заподозрян, задържане, арест. Според мен е време за първа поява на обвиняемия в съда.

— Ще откажем — заяви Джейк. — Нищо няма да спечелим, ако го доведем с полицейска кола и го вкараме в съдебната зала. В момента той просто няма да го понесе. Казвам ви честно, господин съдия, според мен момчето не съзнава какво се случва около него.

Дайър се усмихна и поклати глава, сякаш изпитваше съмнения.

— Май се готвиш да пледираш невменяемост, Джейк.

— Не е така, защото съдия Нуз обеща да намери друг адвокат за процеса, ако изобщо се стигне дотам.

— О, ще има процес, Джейк, обещавам ти — каза Дайър. — Не може да убиеш човек най-хладнокръвно и да ти се размине.

— На никого няма да му се размине, Лоуел. Просто се тревожа за това момче. Изгубило е всякаква връзка с действителността. Какво ще навреди един лекарски преглед?

Нуз приключи с хапчетата. Погледна Джейк и попита:

— Кой ще го направи?

— Щатската здравна служба има регионален офис в Оксфорд. Може да го заведем да го прегледат.

— А не може ли те да изпратят човек тук? — попита Нуз. — Не ми се иска обвиняемият да напуска ареста толкова скоро.

— Съгласен съм — каза Дайър. — Още не е минало погребението. Не съм сигурен, че хлапето ще е в безопасност навън.

— Добре — кимна Джейк. — Не ме интересува как точно ще го направим.

Нуз вдигна ръце и призова за ред.

— Хайде да уговорим план за действие. Лоуел, допускам, че възнамеряваш да отправиш обвинение в предумишлено убийство, така ли е?

— Господин съдия, още е рано да се каже, но да, засега клоня натам. Според мен фактите сочат в тази посока.

— А кога ще представиш случая пред голямото жури?

— Събираме се тук след две седмици, но винаги мога да свикам заседанието и по-рано. Имате ли предпочитания?

— Не. Голямото жури не е моя работа. Джейк, как си представяш събитията през следващите няколко седмици?

— Благодаря ви, господин съдия. Поради крехката възраст на моя клиент нямам друг избор — трябва да помоля да прехвърлите делото към съда за непълнолетни.

Лоуел Дайър си замълча, за да даде възможност на Нуз да отговори. Съдията го погледна с извити вежди и тогава Дайър каза:

— Разбира се, щатът ще възрази на такова искане. Ние смятаме, че делото трябва да се гледа в този съд и обвиняемият трябва да бъде третиран като възрастен.

Джейк не реагира. Отпи глътка кафе и погледна към бележника си, сякаш знаеше, че точно това предстои. И наистина знаеше, тъй като нямаше никакъв шанс Омар Нуз да допусне съдът за непълнолетни на окръг Форд да гледа дело за толкова тежко престъпление. По-незначителни престъпления на тийнейджъри — кражби на автомобили и стоки от магазините, наркотици — често се изпращаха в по-долна инстанция, където съдията беше известен със своето здравомислие. Но това не важеше за сериозните престъпления, свързани с телесни повреди, и със сигурност не важеше за убийствата.

Повечето бели южняшки семейства смятаха, че едно шестнайсетгодишно момче като Дрю Гамбъл, което е застреляло мъж, спящ в собственото си легло, трябва да бъде съдено като възрастен и да получи строга присъда, дори смърт. Малцина бяха на различно мнение. Джейк се съмняваше, че Дрю е способен да проумее какво означава престъпно намерение.

Освен това Джейк познаваше политическата реалност. Следващата година, 1991-ва, и прокурорът, и съдията щяха да се кандидатират за преизбиране: Дайър за пръв път, а Нуз за пети. Макар да наближаваше седемдесет и да пиеше много лекарства, почитаемият съдия не даваше признаци, че се кани да забави темпото. Харесваха му работата, престижът, заплатата. Нямаше сериозни съперници — малцина юристи бяха склонни да отправят предизвикателство към действащ и утвърден съдия, — но винаги съществуваше вероятността някой по-слаб кандидат да се сдобие с неочаквана популярност и избирателите да решат, че искат ново лице. Три години по-рано един адвокат шарлатанин от окръг Милбърн дишаше във врата на Нуз и му отправи нелепи обвинения за снизходителни присъди по наказателни дела. Спечели една трета от гласовете — впечатляващо постижение за непознат и неблагонадежден кандидат.

Сега се очертаваше нова заплаха. Джейк беше дочул слуховете и беше сигурен, че са стигнали и до Нуз. Руфъс Бъкли, бившият областен прокурор, фукльото, когото Дайър беше разгромил на оспорвани избори, мътеше водата и пускаше намеци, че е хвърлил око на съдийското място на Нуз. Бъкли беше изтласкан извън играта и работеше в малка кантора в Смитфийлд, където съставяше завещания, кипеше от яд и кроеше планове за завръщането си. Най-голямата му загуба беше оправдателната присъда на Карл Лий Хейли, за която щеше да вини Нуз до края на живота си. А също и Джейк. Както и всеки, който имаше дори далечна връзка с делото. Всеки, освен себе си.

— Подай искането си навреме — каза Нуз, сякаш вече беше взел решение.

— Добре, господин съдия. А сега за психиатричния преглед.

Нуз се изправи, изсумтя и отиде до бюрото си, взе лулата от пепелника и я пъхна между пожълтелите си зъби.

— Според теб е спешно, така ли?

— Да, господин съдия. Опасявам се, че състоянието на момчето се влошава с всеки час.

— Ози виждал ли го е?

— Ози не е психиатър. Сигурен съм, че го е виждал, защото то е в ареста.

Нуз погледна към Дайър и попита:

— Каква е твоята позиция по този въпрос?

— Щатът не възразява срещу прегледа, но не желая това момче да излиза от ареста по никаква причина.

— Ясно. Добре, ще подпиша заповедта. Имате ли нещо друго за днес?

— Не, господин съдия — отговори Дайър.

— Свободен си, Лоуел.

Любопитните продължаваха да се стичат в съдебната зала. Минутите се нижеха, но съдия Нуз не се появяваше. До ложата на журито седеше Уолтър Съливан заедно с колегата си Шон Гилдър, адвокат по застрахователни дела от Джаксън, който защитаваше железопътната компания по делото „Смолуд“. Двамата разговаряха тихо за едно-друго, предимно по правни въпроси, но когато зрителите се умножиха, Уолтър започна да осъзнава нещо.

Инстинктът не беше излъгал Хари Рекс. Адвокатите на железопътната и на застрахователната компания най-сетне се бяха съгласили да се обърнат към Джейк за предварителни разговори относно евентуално споразумение. Възнамеряваха обаче да подходят крайно предпазливо. От една страна, делото криеше опасности, защото загубите бяха тежки — четирима загинали членове на едно семейство, — а то щеше да се гледа на територията на Джейк, всъщност в съдебната зала, от която той беше извел Карл Лий Хейли като невинен и свободен човек. От друга страна, адвокатите все още вярваха в шанса си да спечелят, защото имаше неспазени правила. Изглежда, че водачът на автомобила, Тейлър Смолуд, се беше блъснал в четиринайсетия товарен вагон на движещ се влак, без изобщо да докосне спирачката. Вещото им лице беше на мнение, че колата се е движела с около сто и десет километра в час. Според експерта на Джейк скоростта беше по-скоро деветдесет и пет километра в час. Ограничението в този пуст участък от пътя беше деветдесет километра.

Имаше и други причини за тревога. Прелезът открай време беше поддържан лошо и Джейк разполагаше със снимки и документи, които го доказваха. Ставали бяха и други катастрофи, а Джейк беше подготвил увеличени изображения на докладите, които да покаже на съдебните заседатели. Единственият очевидец беше неблагонадежден дърводелец, пътувал на стотина метра зад колата на Смолуд, който в показанията си заявяваше убедено, че червената мигаща светлина не е работела в момента на сблъсъка. Носеха се слухове, все още непотвърдени, че този свидетел преди това е пил в някаква долнопробна кръчма.

Ето това беше най-плашещият аспект от евентуален съдебен процес в окръг Форд. Джейк Бриганс беше почтен млад адвокат с безупречна репутация и играеше по правилата. Само че в екипа му бяха и Хари Рекс, втори адвокат по делото, и омразният Лушън Уилбанкс, които не се церемоняха много-много с професионалната етика.

Обстоятелствата правеха голямата присъда много вероятна, но съдебните заседатели като нищо можеха да хвърлят вината върху Тейлър Смолуд и да отсъдят в полза на железопътната компания. При наличието на толкова много неизвестни застрахователната компания искаше да проучи как стои въпросът с евентуално споразумение. Ако Джейк искаше милиони, преговорите нямаше да продължат дълго. Ако предпочетеше по-благоразумен подход, щяха да намерят основа за разговор и всички да останат доволни.

Уолтър Съливан рядко участваше в дела лично, предпочиташе ролята на местния адвокат, съдействащ на големи фирми от Джаксън и Мемфис, когато пристигат в града и се нуждаят от представител. Той вземаше скромен хонорар и обикновено само използваше връзките си и помагаше за избягването на евентуални проблеми при избора на съдебните заседатели.

Залата жужеше от слухове и Съливан си даде сметка, че Джейк е на път да стане най-популярният адвокат в града. Хората не бяха дошли в подкрепа на Дрю Гамбъл и семейството му. Нищо подобно. Бяха дошли, за да отправят преливащите си от ненавист погледи към убиеца и мълчаливо да се гневят, ако той получи несправедливо състрадателно отношение. Ако господин Бриганс успееше отново да направи чудо и да издейства освобождението на момчето, имаше вероятност от улични размирици.

Съливан се приведе към колегата си и каза:

— Хайде да обсъдим исканията и да не засягаме въпроса със споразумението, поне не днес.

— Защо?

— После ще ти обясня. Имаме предостатъчно време.

В другия край на съдебната зала Хари Рекс дъвчеше оръфания край на незапалена пура и се преструваше, че слуша глупавия виц, който му разказваше приставът, а всъщност оглеждаше публиката. Разпозна своя съученичка от гимназията, не помнеше моминското ѝ име, но знаеше, че е омъжена за мъж от семейство Коуфър. Колко хора в залата бяха роднини на жертвата? Колко от тях щяха да намразят Джейк Бриганс?

С всяка минута зрителите в залата се умножаваха и първоначалните опасения на Хари Рекс се потвърдиха. Неговият приятел Джейк се беше нагърбил със случай, който нямаше да му донесе никакви пари, но щеше да навреди на другото дело, от което можеха да спечелят огромен хонорар.