Време за милост

20

Значителна част от заема, взет от банката на Стан, беше похарчена за хонорара на Мъри Сайлърбърг, известен консултант по избора на съдебни заседатели. Той имаше фирма със седалище в Атланта и се хвалеше, че през последните двайсет години гарантира солидни присъди. Джейк го беше слушал на конгрес на адвокати по наказателни дела и остана много впечатлен. Хари Рекс не желаеше да пилеят пари за такова нещо и твърдеше, че е способен да подбере журито по-добре от всеки друг в щата. Наложи се Джейк да му напомни, че не е избирал жури от десет години. Отделиха един ден, за да отидат с кола до Атланта и да се срещнат с Мъри Сайлърбърг, след което Хари Рекс неохотно даде съгласие. Хонорарът беше 20 000 долара плюс пътните разноски.

Джейк се обади на Стан и му нареди да изплати парите от заема. Стан отново му повтори, че е луд, на което Джейк отговори: „За да спечелиш пари, трябва да похарчиш пари“. И беше вярно — заемите за съдебни разноски набираха популярност в цялата страна, а адвокатите, които обичаха да се хвалят с издействаните присъди, започнаха да се хвалят колко пари са заели и похарчили, за да убедят съдебните заседатели в правотата си.

Фирмата на Сайлърбърг проучваше всяка присъда по гражданско дело в страната, най-вече в дълбокия Юг и Флорида. Повечето им клиенти бяха от околните щати. Един от партньорите следеше присъдите в големите градове, а Сайлърбърг се интересуваше повече от провинцията, където журитата бяха далеч по-консервативни.

Когато получи зелена светлина от Джейк, той незабавно се зае да събира сведения за гласоподавателите в Северен Мисисипи, за да прецени тяхното отношение към съда, адвокатите и съдебните дела. Проучването беше много обстойно и включваше хипотетични случаи с родители и деца, загинали в катастрофи.

В същото време екипът на Сайлърбърг започна да изравя цялата налична информация относно имената в списъка. Стаята, която използваха за случая „Смолуд“, от години беше нещо като склад, но когато Джейк заведе делото тринайсет месеца по-рано, тя се превърна в боен щаб. Екипът завзе помещението и скоро започна да забожда листове и увеличени снимки по всички стени. Снимки на къщите, колите и местоработата на потенциалните заседатели. Тършуваха в поземлените архиви и в съдебните регистри — навсякъде, където имаха свободен достъп. Действаха предпазливо, стараеха се да останат незабелязани, но няколко души се оплакаха, че са забелязали непознати с фотоапарати край домовете си.

Бързо установиха, че осем души от деветдесет и седемте в списъка са вече покойници. Джейк познаваше само седмина от живите и докато проучваше кандидатите, отново се озадачи, че са му известни толкова малко имена. Откакто се помнеше, живееше в окръг Форд с население от 32 000 души и мислеше, че има много приятели. Хари Рекс твърдеше, че познава двайсетина от призованите.

Първоначалните проучвания не бяха обнадеждаващи. Което не будеше учудване — Мъри Сайлърбърг знаеше, че провинциалният Юг се отнася подозрително към големите присъди и не раздава с лека ръка пари дори когато са на големи корпорации. Много трудно беше да убедиш отрудени хора да присъдят на някого милиони долари, когато самите те карат от заплата до заплата. Джейк беше наясно с този факт. Той никога не искаше от съдебните заседатели седемцифрени суми, но въпреки това се беше парил. Преди година се поувлече и настоя да присъдят 100 000 долара по случай, който заслужаваше два пъти по-ниско обезщетение. Журито не постигна съгласие, дадоха му 26 000 долара и делото беше обжалвано. Хари Рекс наблюдава заключителната пледоария и твърдеше, че Джейк е отблъснал някои от заседателите с твърде високата сума.

Адвокатите и техният скъпоплатен консултант съзнаваха колко е опасно да изглеждат алчни.

Всъщност Джейк и Хари Рекс бяха доволни от списъка. Вътре фигурираха повече хора под петдесет години, отколкото по-стари, следователно щеше да има повече по-млади и по-състрадателни родители. Най-консервативни бяха възрастните бели съдебни заседатели. Двайсет и шест процента от населението на окръга бяха чернокожи, същият беше и делът им в списъка — доста висок. В повечето бели окръзи обаче в избирателните списъци бяха регистрирани по-малко чернокожи. Освен това те щяха да симпатизират повече на малкия човек, който се бори срещу голямата корпорация. Хари Рекс твърдеше, че познава двама „податливи“, които могат да бъдат убедени да възприемат гледната точка на ищцата.

Настроението в кантората на Джейк се промени драстично. Изпариха се тревогите около защитата на Дрю Гамбъл и разправията с тази трагедия. Те бяха заменени бързо от вълнението около предстоящия важен съдебен процес и нескончаемата подготовка за него.

Само че случаят „Гамбъл“ нямаше просто да изчезне. По причини, свързани повече с пренаселването на сградата, отколкото с медицинските грижи, Дрю трябваше да напусне клиниката в Уитфийлд. След осемнайсет дни неговата лекарка Сейди Уийвър получи нареждане да го върне в Клантън, защото се нуждаеха от леглото му за друг непълнолетен нарушител. Тя се обади на съдия Нуз, на Джейк и на шериф Уолс. Ози се зарадва, че хлапето се връща при него в ареста, и подшушна новината на Дюма Лий от „Форд Каунти Таймс“. Когато обвиняемият пристигна на задната седалка на патрулката, управлявана лично от шерифа, Дюма го чакаше и започна да щрака с фотоапарата. На следващия ден на първа страница се появи огромна снимка под заглавие с дебели черни букви:

Дюма докладва, че според областния прокурор Лоуел Дайър обвинителният акт е бил връчен на обвиняемия и вече очакват първата му поява в съда. Нямаше насрочена дата за процеса. Цитираха Джейк, който беше казал само: „Без коментар“. Същото важеше и за съдия Нуз. Неназован източник (Джейк) беше казал на Дюма, че не е необичайно при сериозни случаи обвиняемият да бъде изпратен на преглед в клиниката в Уитфийлд. Друг анонимен източник прогнозираше процес в средата на лятото.

В осем сутринта в събота Джейк се срещна с група хора на задния вход на съда. С ключ, който беше взел от вътрешен човек, той отвори и ги поведе по служебното стълбище към главната съдебна зала, където светеше и екипът му ги очакваше. Настани тринайсетимата в ложата на съдебните заседатели и им представи Хари Рекс, Лушън Уилбанкс, Порша Ланг и Мъри Сайлърбърг заедно с един от асистентите му. В съдебната зала, разбира се, нямаше зрители.

Джейк прочете тринайсетте имена, благодари им за отделеното време и раздаде на всеки чек за триста долара (общо 3900 долара от банковия заем). Обясни им, че в големи граждански дела често се използват пробни съдебни журита, и изрази надежда преживяването да им бъде приятно. Разиграването на процеса щеше да им отнеме почти целия ден, а след няколко часа щяха да им поднесат хубав обяд.

Седем от поканените бяха жени, четирима бяха чернокожи, а петима бяха под петдесет години. Това бяха приятели и бивши клиенти на Джейк и Хари Рекс. Една от чернокожите жени беше леля на Порша.

Лушън зае съдийското място и като че ли му беше приятно в тази роля. Хари Рекс се премести на масата на защитата. Джейк откри процеса със съкратена версия на уводната си реч. Всичко беше съкратено, за да пестят време. Разполагаха само с един ден да разиграят делото. Очакваше се истинският процес да продължи най-малко три дни.

На голям екран Джейк прожектира цветни снимки на Тейлър и Сара Смолуд и на техните три деца и разясни колко сплотено е било семейството. Показа снимки и от катастрофата — премазаната кола и влака. В деня след сблъсъка щатски полицай се беше върнал на местопроизшествието и беше направил снимки на светлинната сигнализация. Джейк ги показа на съдебните заседатели и няколко души поклатиха невярващо глава, изумени от лошата поддръжка.

В заключение Джейк пося семето за солидна присъда, като повдигна въпроса за парите. Обясни, че при смъртни случаи единствената мярка, за жалост, е паричното обезщетение. В други случаи беше възможно виновниците да бъдат принудени да предприемат коригиращи мерки. Единственият начин да бъде компенсирана наследницата на семейство Смолуд обаче беше с пари.

За пръв и последен път в кариерата си Хари Рекс влезе в ролята на адвокат на застрахователна компания и произнесе уводната си реч след Джейк. Започна драматично с голяма цветна снимка на четиринайсетия товарен вагон, в който се беше блъснала колата на семейство Смолуд. Беше висок пет метра, дълъг дванайсет и като всички вагони беше снабден със светлоотразителни стикери, които блестяха в яркожълто на светлината на фаровете и се виждаха от триста метра. Никой никога нямаше да узнае какво е видял или не е видял Тейлър Смолуд в онази решаваща последна секунда, но беше очевидно какво би трябвало да е видял.

В качеството си на адвокат на ответника Хари Рекс се представи добре, изказа достатъчно съмнения относно основанията на ищцата и повечето съдебни заседатели го слушаха много внимателно.

Първият свидетел беше Ханк Грейсън, чиято роля изпълни Нейт Федърс, асистентът на Мъри Сайлърбърг. Осем месеца по-рано господин Грейсън бе дал клетвени показания в кантората на Джейк, че е карал на триста метра зад семейство Смолуд, когато станала катастрофата. За част от секундата не бил сигурен какво точно става, а когато скочил върху спирачките, едва не се блъснал в колата им, която излетяла във въздуха и се завъртяла на сто и осемдесет градуса. Влакът продължавал да се движи. И най-важното, червените предупредителни светлини не мигали.

Грейсън притесняваше Джейк още от самото начало. Той беше убеден, че човекът казва истината — нищо не би спечелил от една лъжа, — но беше плах, не гледаше хората в очите и гласът му беше писклив. С други думи, не вдъхваше доверие. Освен това във въпросната нощ беше пил.

Хари Рекс го нападна по време на кръстосания разпит. Грейсън се придържаше към твърдението си, че е изпил само три бири. Изобщо не бил пиян, прекрасно знаел какво е видял, а след това разговарял с няколко полицаи. Нито един от тях не го попитал дали е пил.

На инсценирания процес Нейт Федърс се представи като много по-надежден свидетел, отколкото щеше да бъде Грейсън.

Следващият беше специалист по железопътните прелези. Неговата роля изпълняваше Сайлърбърг, който имаше копие от клетвените показания на свидетеля и ги познаваше добре. С помощта на увеличени снимки Джейк доказа подробно, че железопътната компания „Сентръл енд Садърн“ е поддържала небрежно прелеза. Лещите на червените прожектори били покрити със слой мръсотия, някои били счупени. Единият стълб бил наклонен. Боята около сигналните светлини била олющена. По време на кръстосания разпит Хари Рекс оспори някои неща, но не отбеляза успех.

Засега Лушън почти не се беше обаждал и като че ли дремеше точно като истински съдия.

Следващият свидетел беше още един експерт по безопасността на железопътните линии, чиято роля изпълняваше Порша Ланг. Тя представи пред съдебните заседатели различните сигнални системи, които в момента железопътните компании поставяха на прелезите си. Използваната от „Сентръл енд Садърн“ беше на почти четиресет години, безнадеждно остаряла. Порша описа много подробно недостатъците ѝ.

В десет часа съдия Лушън се разсъни, колкото да обяви почивка. Раздадоха кафе и понички. След това Лушън подкани Джейк да продължи. Той призова д-р Робърт Самсън, професор по икономика от „Оул Мис“, чиято роля изпълняваше банкерът Стан Аткавидж, който би предпочел да е на голф игрището, но Джейк не му позволи да се измъкне. Обясни му, че щом се притеснява за заема, който им е отпуснал за съдебни разноски, трябва да направи нещо за каузата. Стан определено се притесняваше за заема — истинският д-р Самсън щеше да им вземе петнайсет хиляди долара за появата си в съда.

Показанията му бяха скучни и с твърде много цифри. Заключението от тях беше, че Тейлър и Сара Смолуд са щели да спечелят 2,2 милиона долара, ако са имали шанса да работят още трийсет години. Хари Рекс отбеляза няколко точки, като изтъкна, че Сара е работела на хонорар, а Тейлър често е сменял работата си.

Следващият свидетел отново беше Нейт Федърс, но този път в ролята на щатския полицай, разследвал катастрофата. След него пак Порша, вече като лекарката, установила смъртта на членовете на семейството.

Джейк реши на този етап да прекрати призоваването на свидетели на ищцата. По време на истинския процес възнамеряваше да разпита двама близки роднини, за да представи лица от семейството с надеждата да предизвика състрадание, но пред пробно жури щеше да бъде трудно.

Лушън, който вече беше крайно отегчен от ролята си на съдия, заяви, че е гладен, и Джейк прекъсна за обяд. Поведе цялата група към Кафето отсреща, където Дел беше приготвила дълга маса със сандвичи и студен чай. Джейк помоли заседателите да не обсъждат делото преди официалното време за това, но той, Хари Рекс и Сайлърбърг не се сдържаха и го направиха. Седнаха в единия край на масата и изкоментираха показанията и реакциите на журито. Сайлърбърг беше доволен от встъпителните думи на Джейк. Беше наблюдавал внимателно всеки съдебен заседател и според него всички бяха на тяхна страна. Притесняваше го обаче простата и ясна защита: как така един шофьор няма да види движещ се влак, целия облепен със светлоотразителни стикери? Обсъждаха доводите си в своя край на масата, а мнимите съдебни заседатели си бъбреха и се наслаждаваха на безплатния обяд.

Почитаемият съдия се прибра у дома да обядва и се върна в по-добро настроение, несъмнено подсилено от един-два коктейла. Помоли за ред в залата и заседанието продължи в един и половина.

От страна на защитата Хари Рекс призова машиниста да даде показания. Порша изпълни ролята и прочете клетвени показания, записани осем месеца по-рано. Човекът свидетелстваше, че има двайсетгодишен опит в железопътната компания и че за пръв път е участник в катастрофа. Една от най-важните му задачи била да следи за светлинната сигнализация на всеки прелез, преди локомотивът да премине оттам. Във въпросната нощ бил напълно сигурен, че червените мигащи светлини работят безупречно. Не, не видял превозни средства да приближават по шосето. Усетил удар, разбрал, че нещо се е случило, спрял влака, върнал се назад, видял премазания автомобил, после преместил композицията, за да може спасителните екипи да приближат от двете посоки.

По време на кръстосания разпит Джейк отново показа големите цветни снимки на неподдържаната светлинна сигнализация и попита машиниста дали очаква съдебните заседатели да повярват, че тя е работела „безупречно“.

Хари Рекс призова експерта (пак Мъри Сайлърбърг), който не само беше инспектирал сигнализацията на прелеза, но я беше и тествал броени дни след катастрофата. Нищо чудно, че работела безупречно. Системата била стара, но в изправност. Експертът показа на съдебните заседатели видеозапис, който обясняваше устройството на сигнализацията, и всичко звучеше напълно логично. Да, светлините и стълбовете можели да се постегнат и дори подменят, но това не означавало, че не работят. Той пусна още едно видео от прелеза нощем с преминаващ подобен влак.

Ярките светлоотразителни стикери буквално заслепиха заседателите.

На истинския процес компанията „Сентръл енд Садърн“ трябваше да определи служител, който да я представлява на масата на защитата. Джейк нямаше търпение да се заеме с него. По време на събирането и предоставянето на доказателствата се беше докопал до огромен брой фирмени меморандуми и доклади, документиращи случаи от последните четиресет години, в които катастрофата се е разминала на косъм на същия този прелез. Оплакваха се шофьори. Съседи можеха да разкажат какви ли не истории. Като по чудо нямаше загинали, но от 1970 г. насам бяха станали най-малко три катастрофи.

Джейк се канеше да съсипе служителя на компанията пред съдебните заседатели и двамата с Хари Рекс бяха убедени, че това ще бъде най-важната част от процеса. За мнимия процес обаче не можеха да създадат нужното драматично въздействие, затова решиха да подготвят няколко категорично установени факта, които съдията просто да прочете. Лушън най-накрая имаше какво да прави и видимо се наслаждаваше на момента. Кошмарна катастрофа през 1970 г., а шофьорът твърдеше, че светлинната сигнализация не е работела. Още един инцидент през 1982 г. без пострадали. Трети през 1986 г., при който бдителен шофьор успял да свърне към канавката и да избегне на косъм сблъсъка с преминаващия влак. Шест регистрирани оплаквания и от други шофьори. Три регистрирани оплаквания от хора, които живееха близо до прелеза.

Фактите бяха достатъчно уличаващи, макар да бяха изредени монотонно от съдията. Някои от съдебните заседатели невярващо клатеха глави, докато Лушън четеше.

В заключителната си пледоария Джейк остро разкритикува остарялата система за сигнализация на железопътната компания и нейната „престъпно“ занемарена поддръжка. Размахваше фирмените меморандуми и доклади, които доказваха „арогантността“ на една компания, напълно безразлична към безопасността на хората. Деликатно помоли съдебните заседатели за пари, и то за много пари. Невъзможно бе да оцениш в долари човешкия живот, но те нямаха друг избор. Джейк предложи по един милион долара за всеки загинал от семейство Смолуд. А също пет милиона наказателно обезщетение, както и решение, което да задължи компанията най-сетне да осъвремени сигнализацията на прелеза.

Хари Рекс изрази несъгласие. Той заяви, че девет милиона долара са възмутително висока сума, която няма да помогне на никого. И със сигурност нямало да върне загиналото семейство. Железопътната компания вече ремонтирала прелеза.

Според Джейк Хари Рекс изгуби разпалената си убедителност по средата на пледоарията си, вероятно защото в действителност искаше деветте милиона и се чувстваше глупаво, докато се опитваше да оспори сумата.

След като той седна, съдия Уилбанкс даде инструкции на съдебните заседатели и ги помоли да обърнат сериозно внимание на правното понятие „сравнителна небрежност“. Ако бяха склонни да отсъдят против железопътната компания, тогава и обезщетението можеше да бъде намалено заради проявената от Тейлър Смолуд небрежност, стига те да преценят, че и той има вина в някаква степен. Обясни им, че в действителния съдебен процес няма ограничение на времето за техните разисквания, но днес ще разполагат с един час. Порша ги отведе в стаята, където се съвещаваха съдебните заседатели, и се погрижи всички да имат кафе.

Джейк, Хари Рекс, Мъри Сайлърбърг и Нейт Федърс се скупчиха около масата на защитата и се заеха да анализират процеса. На Лушън му омръзна и си тръгна. Дванайсетимата мними заседатели и едната резерва получаваха по триста долара на ден, но той не вземаше нито цент.

Четиресет и пет минути по-късно Порша се върна с журито. Председателят оповести, че не могат да стигнат до единодушно решение: деветима отсъдили в полза на ищцата, двама в полза на железопътната компания и двама не можели да вземат страна. Повечето били за обезщетение в размер на 4 милиона долара, но после го намалили наполовина, защото смятали, че Тейлър Смолуд също е проявил небрежност. Само трима от деветимата били склонни да присъдят наказателно обезщетение.

Джейк покани съдебните заседатели да се присъединят към обсъжданията им, но поясни, че ако искат, могат и да си тръгнат. Бяха заслужили парите си и той им благодари. Отначало никой не си тръгна, всички искаха да говорят още. Джейк им обясни, че в гражданско дело с дванайсет съдебни заседатели само деветима трябва да са на едно мнение, за да има присъда. При наказателните дела обаче се изисквало пълно единодушие. Някакъв мъж попита дали железопътната компания е длъжна да изпрати свой служител, който да присъства на процеса. Джейк потвърди — щял да седи на същата тази маса и да бъде призован да свидетелства.

Друг пък беше объркан от твърденията за икономически загуби в показанията на д-р Самсън. Хари Рекс призна, че и той е объркан, и хората се разсмяха.

Трети заседател искаше да знае каква част от присъдената сума отива при адвокатите. Джейк се опита да се измъкне с твърдението, че договорът им със семейството е поверителен.

Някой попита колко и кой плаща на вещите лица.

Друг се поинтересува дали железопътната компания е застрахована. Джейк отговори, че е, но размерът на застраховката не може да бъде разкрит в съда.

След това двама съдебни заседатели си тръгнаха, но другите искаха да останат и да си говорят.

Джейк беше обещал да приключат в пет следобед и Порша най-сетне му напомни, че е време да си вървят. Слязоха по задното стълбище и долу Джейк благодари отново за отделеното време и усилия. Изглежда, всички останаха доволни от преживяването.

Половин час по-късно Джейк влезе през задния вход в кантората на Хари Рекс и го завари в заседателната зала със студена бира в ръка. Джейк също си взе една кутийка от хладилника и двамата се отпуснаха на креслата в библиотеката. Бяха въодушевени от изминалия ден и от присъдата.

— Имаме девет гласа за два милиона долара — отбеляза Джейк, наслаждавайки се на мнимата победа.

— Те те харесват, Джейк. Видях го в очите им, в начина, по който те следяха в съдебната зала.

— А нашите истински вещи лица са по-добри от техните, освен това сестрата на Сара Смолуд ще разплаче всички с показанията си.

— Като направим на пух и прах служителя от компанията, може да издействаме и повече от два милиона.

— И с два ще се задоволя.

— По дяволите, Джейк, в момента ще склоня и на един жалък милион.

— Жалък милион! В този окръг не е било присъждано толкова високо обезщетение.

— Не ставай алчен. Колко дължим в момента?

— Шейсет и девет хиляди.

— Да кажем, че ни предложат милион. Покриваме разноските. Четиресет процента от останалото са колко… триста и седемдесет хиляди? Делим наполовина и всеки взема около сто осемдесет и пет хиляди. Ти склонен ли си да вземеш сто осемдесет и пет хилядарки веднага и да се оттеглиш?

— На бегом.

— И аз.

Двамата се засмяха и отпиха от бирите си. Хари Рекс изтри устата си с ръка и каза:

— Това трябва да стигне до Джаксън. Какво би казал Шон Гилдър, ако научи, че мнимо съдебно жури в Клантън, в съдебната зала на процеса, ни е присъдило два милиона долара?

— Харесва ми. На кого ще кажеш?

— Ще пробвам чрез Уолтър Съливан. Нека той да научи, защото се мисли за голям мъжага. Новината бързо ще се разчуе.

— Не и в този град.