Време за милост

15

Лоуел Дайър дочуваше надигналата се шумотевица в окръг Форд. В неделя следобед трима души му звъннаха у дома, до един непознати, които твърдяха, че са гласували за него, и той изслуша оплакванията им от събитията около случая „Гамбъл“. След третото обаждане областният прокурор изключи телефона си. Служебният му номер фигурираше във всеки указател на Двайсет и втора съдебна област и явно беше звънял през целия уикенд. В понеделник сутринта секретарката му беше заварила най-малко двайсет пропуснати обаждания и пълна пощенска кутия. Обикновено през почивните дни не получаваха повече от пет-шест. Случваше се и да няма нито едно.

На чаша кафе секретарката, Дайър и помощник областният прокурор Д. Р. Мъсгроув прослушаха съобщенията. Някои от хората казваха името и адреса си, други бяха по-плахи и явно мислеха, че не е редно да звънят на главния прокурор. Неколцина скандалджии само ругаеха и намекваха, че ако съдебната система продължава с глупостите си, ще се наложи те лично да оправят нещата. Но всички бяха единодушни — хлапето е напуснало ареста и се преструва на умопомрачено, а проклетият му адвокат отново е скроил номер. Моля ви, господин Дайър, направете нещо! Свършете си работата!

Това беше първото дело на Лоуел Дайър, което привличаше толкова силен обществен интерес, затова той запретна ръкави. Обади се на съдия Нуз и го завари у дома да се „запознава с адвокатските досиета“, както винаги твърдеше, когато не беше в съда. Двамата бяха единодушни, че е уместно да свикат специално заседание на голямото жури, което да разгледа проблема. В качеството си на областен прокурор Дайър контролираше изцяло дейността на „своето“ голямо жури и не се нуждаеше от ничие одобрение, за да свиква заседанията. С оглед на сензацията, предизвикана от случая „Гамбъл“, обаче той предпочиташе съдията по делото да бъде в течение. По време на краткия им разговор Нуз спомена нещо за „дълъг уикенд“ у дома и Дайър допусна, че и неговият телефон е изключен.

Съдията звучеше неуверено, дори разтревожено, а накрая се помъчи да удължи разговора:

— Лоуел, какво ще кажеш да поговорим неофициално.

След кратка пауза прокурорът отговори:

— Разбира се, господин съдия.

— Страшно ми е трудно да намеря друг адвокат, който да защитава момчето. Никой в окръга не иска да се наеме. Пийт Хабшо в Оксфорд сега е ангажиран с три дела за углавни престъпления и просто не може да се захване с още едно. Руди Томас в Тюпълоу е на химиотерапия. Говорих дори с Франк Джоунс в Джаксън и той категорично ми отказа. Както знаеш, не мога да принудя никого да поеме делото. Хрумва ли ти някое име? Ти познаваш нашите адвокати.

Дайър наистина ги познаваше и не би наел никого от тях, ако на карта беше заложен собственият му живот. Имаше добри местни адвокати, но повечето избягваха съдебните процеси, особено за местни престъпления. Затова той взе да увърта:

— Не съм сигурен, господин съдия. Кой участва в последния процес за углавно престъпление в областта?

Процесът за углавно престъпление в Двайсет и втора съдебна област се беше състоял три години по-рано в град Темпъл, окръг Милбърн. Прокурор по него беше Руфъс Бъкли, който тогава все още се възстановяваше след съкрушителната си загуба в процеса срещу Карл Лий Хейли. Беше издействал лесно присъда, защото фактите бяха ужасяващи: двайсетгодишен наркоман беше убил баба си и дядо си заради осемдесет и пет долара, с които да си купи още крек. В момента лежеше в очакване на смъртната си присъда в „Парчман“. Нуз беше съдията по делото и не беше останал впечатлен от местния адвокат защитник, когото беше привлякъл.

— Няма да свърши работа — каза той. — Онова момче… как се казваше… Горди Уилсън, не го биваше много и доколкото чувам, кантората му е пред затваряне. Ти кого би наел при такива обвинения, Лоуел? Кого би наел в Двайсет и втора съдебна област?

По очевидни причини Дайър би желал защитата да поеме някой слабак, но съзнаваше, че това е малко вероятно и неразумно. Един некомпетентен защитник щеше да оплете конците и да даде предостатъчно основания за обжалване, които Апелативният съд да предъвква най-малко десетилетие.

— Сигурно бих се спрял на Джейк.

Без колебание Нуз отвърна:

— И аз, но да не му казваме за този разговор.

— Естествено.

Дайър се разбираше с Джейк и не искаше търкания помежду им. Ако той надушеше, че съдията и прокурорът са заговорничили да го задържат като адвокат по делото, сигурно щеше да се настрои срещу него.

След това Дайър позвъни на Джейк в кантората. Целта на обаждането не беше да му съобщи, че ще остане с Гамбъл чак до края, а процедурна подробност.

— Джейк, обаждам се да те уведомя, че свиквам голямото жури утре следобед.

Джейк се зарадва, защото жестът беше проява на любезност, и каза:

— Благодаря, Лоуел, сигурен съм, че заседанието ще бъде кратко. Нещо против да присъствам?

— Знаеш, че не е възможно.

— Само се пошегувах. Ще ми звъннеш ли, когато е готов обвинителният акт?

— Разбира се.

Главният следовател на Ози засега беше и единственият, но шерифът не си търсеше друг. Казваше се Кърк Рейди и от много години беше на този пост. Ози умееше да издирва фактите по-добре от повечето шерифи и заедно с Рейди разследваха всички тежки престъпления в окръга.

Точно в четири следобед в понеделник те влязоха в кантората на Джейк и поздравиха Порша на рецепцията. Тя се държа професионално както винаги и ги помоли да почакат.

Макар в момента да беше на противниковата страна, Ози се зарадва, че тук работи млада и амбициозна чернокожа жена. Познаваше Порша Ланг и семейството ѝ и знаеше, че тя си е поставила за цел да стане първата чернокожа адвокатка в окръг Форд. След като Джейк беше нейният наставник, нямаше никакво съмнение, че Порша ще успее.

Тя се върна и ги насочи с жест към една врата по-надолу по коридора. Влязоха и завариха стаята вече пълна. Джейк ги посрещна с ръкостискане и представи шерифа и Рейди на Джоузи, Кийра и техния свещеник Чарлс Макгари. Те седяха от едната страна на масата и Джейк предложи на Ози и Рейди да се настанят срещу тях. Порша затвори вратата и седна до Кийра. Ако се съдеше по разтворените бележници, почти празните чаши за кафе и бутилки с вода, пръснатите химикалки и разхлабената вратовръзка на Джейк, той явно беше прекарал известно време със свидетелите.

Ози не беше виждал Джоузи след краткото си посещение в болницата в деня след убийството, което ще рече — от седмица. Джейк го беше осведомил, че операцията ѝ е минала успешно и че тя се възстановява според очакванията. Лявото ѝ око все още беше леко отекло и насинено, а челюстта ѝ отляво беше подута под лепенките. Тя се постара да се държи вежливо и да се усмихне, но не ѝ се получи.

След неловка размяна на няколко общи приказки Джейк натисна копчето на диктофона в средата на масата и попита:

— Възразявате ли да запиша разговора?

Ози сви рамене и отговори:

— Това е твоята кантора.

— Но ти провеждаш разпита. Не знам дали обикновено записваш.

— Понякога да, друг път не — отговори Рейди заядливо. — Обикновено не разпитваме свидетели в канторите на адвокатите им.

— Ози ми се обади — изстреля в отговор Джейк — и ме помоли да присъствам на разпита. Може да го проведем и другаде, ако предпочитате.

— Тук е добре — каза Ози. — Записвай, щом държиш.

За записа Джейк уточни датата, мястото и имената на присъстващите. Когато приключи, Ози каза:

— А сега бих искал да разбра каква е ролята на всички тук. Ние сме шерифите, които разследват престъплението. Двете дами тук са потенциални свидетелки. А каква е вашата роля, пастор Макгари?

— Аз съм просто шофьор — отговори Чарлс с усмивка.

— Много мило. — Ози погледна Джейк и попита: — Той трябва ли да присъства?

Джейк сви рамене и отвърна:

— От теб зависи, Ози. Ти провеждаш разпита. Аз само го организирам.

— Ще съм по-спокоен, ако излезете — каза Ози.

— Няма проблем — усмихна се Чарлс и напусна стаята.

— А каква е твоята роля, Джейк? Ти не представляваш двете жени, нали?

— Формално, не. Назначен съм като защитник на Дрю. Не на семейството. Ако допуснем обаче, че стигнем до съдебен процес, Джоузи и Кийра ще бъдат важни свидетелки, които могат да бъдат призовани или от обвинението, или от защитата. А аз, току-виж, се окажа адвокатът защитник. Показанията им ще бъдат от съществено значение. Затова силно ме интересува какво ще ти кажат.

Ози не беше адвокат и не възнамеряваше да обсъжда с Джейк Бриганс стратегиите в съдебната зала и наказателното съдопроизводство.

— Може ли да ги разпитаме без теб?

— Не. Вече ги посъветвах да не съдействат, ако не присъствам и аз. Както знаеш, не можеш да ги принудиш. Можеш да ги призовеш да свидетелстват на процеса, но в момента не можеш да ги задължиш да говорят. Те са само потенциални свидетелки.

Тонът на Джейк стана по-нападателен, а думите му — по-остри. Напрежението чувствително се засили. Порша, която си водеше записки, си помисли: Нямам търпение да стана адвокат.

Като умел политик Ози каза:

— Добре, да се залавяме за работа.

Рейди разтвори бележника си и удостои Джоузи с толкова престорено любезна усмивка, че на Джейк му се прииска да го зашлеви.

— Най-напред, госпожо Гамбъл — поде той, — искам да ви попитам дали сте в състояние да говорите и ако сте, за колко време. Доколкото знам, сте оперирана преди броени дни.

Джоузи кимна напрегнато и отговори:

— Благодаря, добре съм. Днес сутринта ми махнаха конците и теловете и вече мога да говоря по малко.

— Боли ли?

— Не чак толкова.

— Вземате ли болкоуспокояващи?

— Само ибупрофен.

— Добре. Нека започнем с вас и с произхода ви.

Джейк незабавно го прекъсна с думите:

— Да уточним следното. Ние работим над пълен биографичен профил на семейство Гамбъл. Рождени дати, място на раждане, адреси, бракове, работодатели, роднини, предишни провинения, всичко хубаво и лошо. Те знаят част от нещата, други не помнят ясно. Информацията е необходима за нашата работа. Порша се е заела с проучването, което смятаме за приоритет. Когато го завършим, ще ви изпратим копие. С абсолютно всички сведения. Можете да го прочетете и ако след това отново искате да разпитате свидетелките, ще го обсъдим. Така ще си спестим най-малко един час днес и няма да има празноти в информацията. Как ви се струва?

Рейди и Ози се спогледаха скептично.

— Окей — каза Ози.

Рейди отгърна една страница и каза:

— Добре, да се върнем на двайсет и четвърти март, събота през нощта, преди малко повече от седмица. Ще ни кажете ли какво се случи? Представете ни своята версия за онази нощ.

Джоузи пийна глътка вода през сламка и нервно стрелна с поглед Джейк, който я беше инструктирал за какво да говори и какво да не споменава.

— Ами беше късно и Стю не си беше вкъщи — поде тя.

Говореше бавно, както я беше обучил Джейк, и сякаш с мъка изричаше всяка дума. Отокът ѝ пречеше. Описа усещането да чакаш безкрайно и да се опасяваш от най-лошото. Седяла на долния етаж. Децата били горе, и те чакали уплашени, не можели да заспят. Стю най-накрая се прибрал към два часа, много пиян и войнствен както обикновено, и двамата се скарали. Той я фраснал в челюстта и тя се свестила в болницата.

— Казахте, че бил пиян както обикновено. Стю често ли се прибираше пиян?

— Да, нещата бяха извън контрол. Живяхме заедно почти година, но пиянството му се превърна в сериозен проблем.

— Знаете ли къде е бил онази нощ?

— Не, никога не ми казваше.

— Но вие сте знаели, че обикаля барове и други подобни места, така ли?

— О, да. Няколко пъти ходих с него в началото на връзката ни, но престанах, защото той предизвикваше сбивания.

Рейди действаше много предпазливо, защото шерифството все още издирваше документи. Джоузи два пъти се беше обаждала на деветстотин и единайсет, за да съобщи, че е пребита от Стюарт Коуфър, но когато помощник-шерифите пристигали на място, тя отказвала да подаде жалба. Съставени бяха доклади, които после бяха изчезнали.

Джейк със сигурност щеше да узнае за това по някое време и Ози не очакваше с нетърпение въпросите му. Изчезнали документи, прикриване на провинение; шерифството си беше затваряло очите, когато един от хората му бе ставал неконтролируем. Джейк щеше да ги съсипе в съда.

— Не сте ли се запознали в бар?

— Да, така беше.

— Някъде наблизо ли?

— Не, в клуб в Холи Спрингс.

Рейди замълча и се загледа в бележките си. Зададеше ли неправилно въпроса, щеше да предизвика гнева на Джейк.

— Значи не помните стрелбата?

— Не. — Джоузи поклати глава и впери очи в масата.

— Нищо ли не чухте?

— Не.

— Говорили ли сте със сина си след стрелбата?

Тя се помъчи да запази самообладание.

— Снощи говорихме по телефона за пръв път. Той е в Уитфийлд, както вероятно знаете. Каза ми, че местният шериф го е закарал там в петък.

— Как е той, ако мога да попитам?

Тя сви рамене и отмести поглед. Джейк ѝ се притече на помощ:

— За ваше сведение, аз разговарях с лекарите в клиниката. Джоузи и Кийра ще отидат в Уитфийлд утре сутринта, свещеникът ще ги закара да се видят с Дрю и с хората, които го лекуват. Струва ми се много важно лекарите да разговарят с близките на момчето и да научат семейната история.

Ози и Рейди кимнаха одобрително. Рейди разлисти и прочете част от бележките си.

— Стю водил ли е Дрю на лов?

Джоузи поклати глава.

— Не, веднъж го заведе на риболов, но не мина добре.

Дълга пауза. Не последваха подробности.

— Какво се случи? — попита Рейди.

— Дрю използвал една от въдиците на Стю и уловил едра риба, която захапала стръвта, но се замятала и измъкнала пръчката от ръцете на Стю. Въдицата потънала във водата. Стю се наливал с бира, ядосал се, ударил Дрю и той се разплакал. Повече не отидоха за риба.

— А водил ли го е на лов?

— Не. Разберете, че той не искаше децата ми още от самото начало, а с течение на времето все повече ги намразваше. Всичко беше на ръба. Неговото пиянство, моите деца, кавгите за пари. Децата ме умоляваха да се махнем, но нямаше къде да отидем.

— Знаете ли дали Дрю е стрелял преди?

Тя се умълча и затаи дъх.

— Да, веднъж Стю го заведе зад плевнята и стреляха по мишена. Не знам с какво оръжие. Стю имаше няколко, нали разбирате? И стрелбата не се получи, защото Дрю се страхуваше от оръжия и не успял да уцели нищо, а Стю му се присмял.

— Казахте, че Стю е удрял Дрю. Повече от веднъж ли се е случвало?

Джоузи изгледа гневно Рейди и каза:

— Господине, случваше се непрекъснато. Той ни биеше всичките.

Джейк се приведе напред и се намеси:

— Господа, днес няма да обсъждаме физическото малтретиране. Случвало се е често, ще го опишем подробно в резюмето си. Може да се окаже фактор за процеса, а може и да не се окаже. Засега обаче просто ще го подминем.

Ози не възрази. Областният прокурор беше длъжен да подсигури доказателствата за процеса, не шерифът. Предстоеше голяма бъркотия.

— Вижте, това е първото ни посещение, затова нека да се придържаме към най-важното и да продължим нататък. Вече установихме, че вие, Джоузи, сте били в безсъзнание, когато Дрю е стрелял. Не го знаехме, но вече ни е известно, така че напредваме. Ще зададем няколко въпроса на Кийра и за днес приключваме, съгласни ли сте?

— Звучи добре — отговори Джейк.

Рейди отново изпълни номера с лигавата усмивка и попита Кийра:

— И така, госпожице, ще ни разкажеш ли твоята версия? Какво се случи в онази нощ?

Нейният разказ беше много по-емоционален, защото тя помнеше всичко: ужаса от поредната съботна нощ, чакането до късно, лъчите на фаровете, суматохата в кухнята, крясъците, плющенето на ударите, ужаса от трополенето на ботушите по стълбите, тежкото му дишане, заваления говор, глупашкото викане на името ѝ, импровизираната барикада на вратата, разтърсването на дръжката, блъскането по вратата, виковете, неконтролируемия страх на двамата с брат ѝ, вкопчени един в друг, после тишината, стъпките надолу по стълбите и най-лошото — нито звук от майка им. Изплашили се, че Стю я е убил. Къщата притихнала за цяла вечност и с всяка изминала минута все повече се убеждавали, че тя е мъртва. Иначе щяла да се опита да ги предпази.

Бършейки сълзите си, Кийра успя да разкаже историята, без да спира. Държеше кърпички и в двете си ръце и говореше разчувствано, но гласът ѝ не затрепери. Джейк не възнамеряваше да поема процеса на Дрю Гамбъл, но като опитен адвокат не се сдържа и прецени момичето като свидетелка. Беше дълбоко впечатлен от твърдостта ѝ. Макар да беше две години по-малка от брат си, тя беше далеч по-зряла.

Докато разказваше за подозрението, че майка им е мъртва, момичето замлъкна, имаше нужда от вода. Пи от бутилката, избърса устните си, изгледа неприязнено Рейди и продължи. Намерили майка си на пода в кухнята, не реагирала и нямала пулс. Разплакали се. Накрая Дрю се обадил на деветстотин и единайсет. Сякаш чакали с часове. Той затворил вратата на спалнята. Тя чула изстрел.

— Значи ти видя Стю на леглото, преди да бъде застрелян, така ли? — попита Рейди.

— Не.

Джейк беше на мнение, че отговорите на директни въпроси трябва да бъдат кратки.

— Виждала ли си Дрю с оръжие?

— Не.

— Брат ти каза ли нещо, след като ти чу изстрела?

Джейк побърза да прекъсне разпита:

— Не казвай нищо. Отговорът може да се окачестви като чужди думи и да не е допустим в съда. Сигурен съм, че ще спорим по този въпрос впоследствие, но не сега.

Ози чу достатъчно и от свидетелките, и от адвоката. Изправи се рязко и каза:

— Засега ни стига. Благодаря за отделеното време. Джейк, ще поддържаме връзка. Или пък няма. Сигурен съм, че много скоро областният прокурор ще се свърже с теб.

Джейк се изправи, докато двамата излизаха от стаята. После седна, а Порша затвори.

— Как се справихме? — попита Джоузи.

— Страхотно.