Време за милост

11

Късно във вторник сутринта пастор Чарлс Макгари, съпругата му Мег и Кийра пристигнаха в болницата и отидоха в чакалнята на третия етаж при жените от паството. Те държаха ситуацията под контрол и хранеха половината болничен персонал и някои от пациентите.

Малко неща вълнуваха хората от провинцията повече от посещение или лечение в болницата, затова членовете на църковната общност се бяха сплотили около семейство Гамбъл със загриженост и въодушевление. Поне около Джоузи и Кийра. Обвиненият в убийството Дрю беше в ареста и не беше тяхна грижа. Майката и сестрата обаче не бяха направили нищо нередно и отчаяно се нуждаеха от състрадание.

Стаята на Джоузи беше пълна с медицински сестри, които я подготвяха за пътуването. Кийра я прегърна, после се отдръпна в ъгъла, където Чарлс чакаше и наблюдаваше. Лекарите бяха убедени, че в по-голямата болница в Тюпълоу има специалист по реконструкция на челюстта, и бяха насрочили операцията ѝ за сряда сутринта.

Джоузи успя да спусне крака от леглото, да стъпи без чужда помощ и да направи трите крачки до носилката, върху която се отпусна, докато медицинските сестри наместваха тръбичките и жиците. Опита се да се усмихне на дъщеря си, но лицето ѝ беше подуто и превързано.

Пасторът, съпругата му и Кийра тръгнаха след носилката по коридора, където минаха покрай загрижените жени от църквата „Добрият пастир“, после стигнаха до служебния асансьор и до сутерена, където чакаше линейка. Кийра забърза с Чарлс и Мег към колата им. Последваха линейката извън града. Тюпълоу се намираше на един час път.

Докато Джейк се опитваше да се измъкне от съда през задния вход, някой го повика по име. Изненада се да види Ози, който добре познаваше тайните коридори и помещения на сградата.

— Имаш ли една минута? — попита той, когато спряха до старите автомати за напитки и десертчета.

Ози предпочиташе присъствието му в сградата на съда да се забелязва, ръкуваше се с хората, потупваше ги по гърба, смееше се — ведър и общителен в ролята на политик, който набира подкрепа. След като се спотайваше, значи не желаеше да го виждат с него.

— Разбира се — отговори Джейк.

Не че той или който и да било в окръга можеше да откаже на шерифа.

Ози му подаде квадратен плик с печата на шерифството.

— Ърл Коуфър се обади днес сутринта и изпрати племенника си да донесе това. Ключовете за колата на госпожа Гамбъл. Отидохме да я докараме, паркирана е зад ареста. Просто те осведомявам.

— Не знаех, че представлявам Джоузи Гамбъл.

— Вече да, поне така си мислят всички. Ърл беше пределно ясен. Не желае тя да припарва в имота. Сменили са ключалките и ако я видят наблизо, сигурно ще открият стрелба. Тя и децата имали там малко дрехи и лични вещи, но всичко е унищожено. Ърл се похвали, че ги е изгорил снощи заедно с окървавения матрак. Каза, че едва не подпалили и колата, но се сетили, че тя май още дължи пари за нея.

— Просто предупреди Ърл да внимава с кибрита, ясно?

— Ще ми се да съм далече от него няколко дни.

— Той беше ли в съда днес сутринта?

— Да, струва ми се. Не му харесва, че представляваш този, който е убил сина му.

— Не познавам Ърл Коуфър и не виждам причина той да се занимава с моята адвокатска практика.

— В плика има и чек за заплата.

— А, добра новина.

— Не се вълнувай. Тя работела в автомивка северно от града, дължали ѝ пари за предишната седмица. Сигурно не са много. Някой донесъл в ареста чека.

— Значи са я уволнили?

— Така изглежда. Споменаха ми, че жената работела и в магазина до гимназията. Ти проучи ли я?

— Аз не, но ти явно си го направил.

— Родена е в Орегон, на трийсет и две години. Баща ѝ служил във военновъздушните сили, но не като пилот. Семейството често се местело. Отраснала във военна база в Билокси, но баща ѝ загинал при някаква експлозия. Напуснала училище на шестнайсет, когато родила Дрю. Гордият татко е някакъв хъшлак на име Барбър, но той отдавна не е в картинката. Две години по-късно родила момиче от друг баща — някой си Мабри. Той сигурно дори не знае. Живяла на различни места, обаче сведенията са откъслечни. На двайсет и шест се омъжила за някой си Колстън, но романсът приключил, когато той влязъл зад решетките за трийсет години. Наркотици. Развод. Тя лежала две години в Тексас за търговия и притежание. Не съм сигурен какво е станало с децата, защото, както знаеш, тези дела са поверителни. Излишно е да ти казвам, че не им е било лесно. А сега положението ще се влоши още повече.

— Без съмнение. Те са бездомни. Жената е безработна, утре ѝ предстои операция, няма къде да отиде, когато я изпишат от болницата. Дъщеря ѝ живее при свещеника им, а синът ѝ е в ареста.

— Съчувствие ли търсиш?

Джейк си пое дълбоко дъх и впери поглед в приятеля си.

— Не.

Преди да си тръгне, Ози каза:

— Когато ти се отвори възможност, попитай хлапето защо е дръпнало спусъка.

— Мислело, че майка му е мъртва.

— Е, явно е сбъркало.

— Да, така е. Затова дайте да убием и него.

С плика в ръка Джейк проследи с поглед шерифа, който зави по коридора.

След дългогодишен опит и наблюдения Джейк познаваше в подробности ритъма и потока на търговската дейност на площада, затова беше сигурен, че в четири и половина следобед Кафето ще е празно, а Дел ще бърше евтините прибори с хартиени салфетки и ще чака да стане пет, за да затвори. На закуска и на обед тя дирижираше клюките: подклаждаше ги, когато позатихнат, и ги успокояваше, когато станат твърде ожесточени. Дел слушаше внимателно, не пропускаше нищо и незабавно укоряваше някой сладкодумен разказвач, който се отклоняваше от сценария. Не търпеше нецензурен език. Неприлична шега би могла да ти отнеме правото да посещаваш заведението. Наложеше ли се да скастри някой клиент, тя го правеше светкавично и безжалостно, без да се притеснява дали няма да го прогони. Паметта ѝ беше легендарна, често я обвиняваха, че тайно си води записки, за да помни по-важните слухове. Когато искаше да узнае истината, Джейк отиваше в Кафето към четири и половина и сядаше на бара.

Дел му наля кафе и отбеляза:

— Липсваш ни вече две сутрини.

— Затова съм тук сега. Какво се говори?

— Новината е шокираща. Първото убийство от пет години насам след Хейли. Освен това хората харесваха Стю, беше добър помощник-шериф, обядваше при мен от време на време. Допадаше ми. А хлапето никой не го познава.

— Не са от тук. Майката се запознала с Коуфър и започнали връзка. Всъщност са доста тъжно семейство.

— И аз така чувам.

— Още ли съм любимият адвокат?

— В мое присъствие вече не говорят за теб. Пратър призна, че му се искало да намерят друг адвокат и че Нуз те е принудил да поемеш хлапето. Според Луни не си имал избор, но Нуз щял да ти намери заместник впоследствие. Такива работи. Още не са те критикували. Ти тревожиш ли се?

— Разбира се. Познавам добре тези хора. С Ози сме близки открай време. Ченгетата са ми набрали и това изобщо не ме успокоява.

— По-полека. Според мен те са наясно, но трябва да се появиш тук утре и да провериш как ще реагират.

— Точно това възнамерявам да направя.

Дел се умълча, огледа празното кафене, после се приведе по-близо към Джейк.

— Е, наистина ли хлапето го е застреляло?

— Нито капка съмнение, Дел. Няма да им позволя да го разпитват, не се и налага. Сестра му казала на Мос, че той е застрелял Стюарт. Не ми остава поле за действие, нали разбираш?

— Но какъв е мотивът?

— Не знам и не съм толкова навътре в нещата. Нуз ми поръча просто да държа хлапето за ръка през първия месец, докато назначи друг адвокат. Ако се стигне до съд, може и да намерят мотив, но може и да не намерят.

— Ще ходиш ли на погребението?

— Насрочиха ли го? Не знам кога е.

— В събота следобед. В Арсенала на Националната гвардия. Току-що научих.

— Едва ли ще ме поканят. Ти ще ходиш ли?

Тя се засмя и отговори:

— Разбира се. Кога съм пропускала погребение, Джейк?

Той не помнеше такъв случай. Дел беше известна с факта, че посещава по две, а понякога и по три погребения седмично и разказва с подробности за всяко, докато поднася закуската. Години наред Джейк слушаше истории за отворени ковчези, затворени ковчези, дълги проповеди, виещи вдовици, осиротели деца, семейни разпри, красива църковна музика и слаби изпълнения на орган.

— Сигурно ще бъде импозантно събитие — каза Джейк. — От десетилетия не сме погребвали служител на закона.

— Искаш ли малко злободневни клюки? — попита тя и отново се озърна.

— Разбира се.

— Оказва се, че на роднините им е трудно да намерят свещеник. Не ходят на църква, а всички свещеници, които са отблъсквали през годините, сега им отказват. Как да ги вини човек! Кой би искал да застане на амвона и да реди обичайните красиви думи за човек, който не е прекрачвал прага на църква?

— Тогава кой ще извърши ритуала?

— Не знам. Мисля, че още се мъчат да склонят някого. Ела утре сутрин, може би ще знам нещо.

— Тук съм.

Масата в средата на работната стая на Лушън беше отрупана с дебели правни книги, бележници и смачкани листове, все едно двамата служители, макар да не бяха адвокати, правеха проучвания от много дни. Порша все пак беше на път да постигне мечтата си да стане адвокат. Славните дни на Лушън обаче бяха далече в миналото, макар че той все още понякога се чувстваше изкушен от правото.

Джейк влезе, полюбува се на бъркотията и придърпа един стол — нямаше два еднакви.

— Е, споделете блестящите си нови правни стратегии.

— Нищо не ни хрумва — призна Лушън. — Здравата се прекарахме.

— Прегледахме всяко дело в съда за непълнолетни през последните четиресет години, но законът е железен — обясни Порша. — Когато някой под осемнайсет години извърши убийство, изнасилване или въоръжен грабеж, попада в юрисдикцията на областния съд, не на съда за непълнолетни. През петдесет и втора година единайсетгодишно момче в окръг Тишоминго прострелва и убива друго дете, което живее на същата улица. Делото остава в областния съд, започват процес. Момчето е осъдено и изпратено в „Парчман“. Можете ли да повярвате? Година по-късно върховните съдии на щата Мисисипи решават, че то е твърде малко, и връщат делото в съда за непълнолетни. След това се намесват законодателите, че вълшебната възраст е тринайсет и нагоре.

— Няма значение — отбеляза Джейк. — Дрю е доста по-голям. Може би е тринайсетгодишен само като емоционално развитие, но аз не съм специалист.

— Говори ли с психиатър? — попита Порша.

— Още търся човек.

— Каква е целта ни, Джейк? — поинтересува се Лушън. — Дори психиатърът да прецени, че момчето е напълно откачено, Нуз няма да премести делото, знаеш го. И кой да го вини? Има убито ченге и извършителят е арестуван. Ако делото отиде в съда за непълнолетни, ще обявят хлапето за виновно и ще го тикнат в изправителен дом. За две години! А Когато навърши осемнайсет, съдът ще изгуби юрисдикция и познай какво ще стане.

— Излиза на свобода — обади се Порша.

— Излиза — потвърди Джейк.

— Затова не можеш да виниш Нуз, че ще задържи делото тук.

— Няма да пледирам за невменяемост, Лушън, поне още не. Но това момче страда и се нуждае от професионална помощ. Не се храни, не се къпе, почти не говори, часове наред седи, заболо поглед в пода, и си мънка нещо, все едно умира отвътре. Според мен трябва да го преместят в щатската болница и да му назначат лекарства.

Телефонът звънна и всички впериха погледи в него.

— Къде е Бев? — попита Джейк.

— Тръгна си. Почти пет е — отговори Порша.

— Отиде за цигари — каза Лушън.

Порша бавно вдигна слушалката и каза съвсем официално:

— Правна кантора на Джейк Бриганс. — Усмихна се, послуша няколко секунди и попита: — Кой се обажда, моля? — Кратка пауза, докато тя затвори очи и се опита да се съсредоточи. — Във връзка с кой случай? — Усмивка и после: — Съжалявам, но господин Бриганс е в съда днес следобед.

Според неписаните правила в кантората Джейк винаги беше в съда. Ако се обаждаше човек, който не им е клиент, или друг непознат, той оставаше с впечатлението, че господин Бриганс буквално живее в съдебната зала, поради което да ангажираш час за консултация с него би било трудно и вероятно много скъпо. Тази практика не беше необичайна сред отегчените адвокати от канторите в Клантън. От отсрещната страна на площада безполезен адвокат на име Ф. Франк Мълвини подготвяше секретарката си за още по-радикалната стъпка да информира най-сериозно всеки, който се обажда, че „Господин Мълвини е във Федералния съд“. Ф. Франк не се занимаваше с дреболии. Целта му беше висшата лига.

Порша затвори и каза:

— Развод.

— Благодаря ти. Днес имаше ли заплахи от разни идиоти?

— Доколкото знам, не.

Лушън се вторачи в часовника си, все едно очакваше да се включи алармата. Изправи се и оповести:

— Пет часът е. Кой иска питие?

Джейк и Порша дадоха знак, че не искат. Щом Лушън излезе, Порша попита тихо:

— Той откога започна да пие и тук?

— Че кога е спирал?