Време за милост

33

Колкото и неприятни да бяха, ледените компреси вършеха работа и накрая Джейк престана да се оплаква от тях. В сряда сутринта отокът беше спаднал достатъчно и той отваряше очи и виждаше размазани образи. Най-напред съзря красивото лице на съпругата си и макар неясно, то му се стори по-красиво от всякога. Джейк я целуна за пръв път по челото и каза:

— Прибирам се у дома.

— О, не, нищо подобно! Имаш прегледи тази сутрин. Най-напред очен лекар, след това зъболекар, после още няколко специалисти и накрая рехабилитатор.

— Повече ме тревожат тестисите ми.

— И мен, но не може да се направи почти нищо, трябва да изчакаме. Снощи надникнах, докато ти хъркаше — внушителни са. Доктор Маккий казва, че за тях може да ти даде само болкоуспокояващи и да се молим някой ден отново да си върнеш мъжествената походка.

— Какъв специалист се занимава с тестисите?

— Уролог. Той се отби, докато ти беше в други селения, и направи снимки.

— Лъжеш.

— Не лъжа. Вдигнах чаршафа и той ги нащрака.

— За какво са му снимки?

— Искал да ги увеличи и да ги закачи на стената в рецепцията.

Джейк все пак успя да се засмее, но смехът му секна, когато сякаш нагорещен нож се вряза в ребрата му, и той се намръщи. Болката щеше да му бъде неизменна спътница дни наред, но беше твърдо решен да не му личи, поне пред съпругата му.

— Как е Хана?

— Добре е. Сега е при вашите, хубаво си прекарват.

— Чудесно. Какво сте ѝ казали?

— Не цялата истина. Казах ѝ, че си преживял злополука, не уточних точно каква, че си ранен и трябва да останеш няколко дни в болницата. Много е разстроена и настоява да те види.

— Не тук. И аз искам да я видя, но без да я плаша до смърт. Утре се прибирам и ще си направим семеен съвет.

— Кой каза, че се прибираш утре?

— Аз. До гуша ми дойде от това място. Костите ми са наместени, раните се затвориха. Мога да се възстановявам у дома, а ти да ми бъдеш болногледачка.

— Нямам търпение. Джейк, много хора се тревожат за теб. Лушън иска да дойде, но аз го убедих да почака. Хари Рекс непрекъснато звъни.

— Видях се с Хари Рекс — само ми се подиграваше, че са ми сритали задника. Лушън ще почака. Говорих с Порша, тя се оправя с клиентите. Май са ми останали около трима.

— Съдия Нуз се обади току-що.

— Би трябвало. Той ме забърка в тази каша.

— Много е разтревожен. Дел също се обади. Съдия Атли. Доктор Проктър. Пастор Макгари. Много хора.

— Те ще почакат. Не съм в настроение да се срещам с никого. Хайде да се приберем у дома, да заключим вратите и най-сетне да получа шанс да се възстановя. Някои хора просто са много шумни!

— А някои са много обезпокоени.

— Жив съм, Карла. Бързо ще се оправя. Нямам нужда никой да идва да ми държи ръката.

Сесил Коуфър беше бригадир на копачите, които работеха на канал близо до езерото. Късно сутринта Мос Тейтъм и Мик Суейзи паркираха до неговия пикап и влязоха във фургона на обекта. Сесил стоеше прав и говореше по телефона, стиснал каската си. Секретарката, която седеше наблизо, вдигна глава и поздрави:

— Добро утро.

Мос я изгледа гневно и се сопна:

— Чупката.

— Моля?

— Разкарай се. Трябва да поговорим с шефа ти.

— Няма нужда да сте толкова груби.

— Давам ти пет секунди.

Тя се изправи и намусено излезе от фургона. Сесил затвори телефона, а помощник-шерифите се изпречиха насреща му.

— Здравей, Сесил — каза Мос Тейтъм. — Това е Мик Суейзи. Ози ни изпрати.

— Какво удоволствие, господа!

Сесил беше на трийсет и една, набит, с двайсетина излишни килограма. По някаква причина беше престанал да се бръсне и имаше рошава рижа брада, която не подобряваше външността му.

Мос се приближи на педя разстояние и попита:

— Беше ли в града в понеделник вечерта?

— Не помня.

— Да, беше толкова отдавна. Зеленият пикап „Дженеръл Мотърс“ е твой, нали?

— Вероятно.

— С номера 442ECS. Видели са го да потегля с мръсна газ от супермаркет „Кроугър“ в девет часа. Сигурно го е карал някой друг.

— Може и да съм го отстъпил на приятел.

— Как се казва?

— Не помня.

— Голяма цицина имаш на челото. Какво криеш под лейкопласта? Шевове ли?

— Аха.

— Какво се случи?

— Ударих се в един рафт в гаража.

— Проклети рафтове, все се пречкат. Мик, това да ти прилича на рана от сблъсък с рафт?

Суейзи пристъпи още по-наблизо и се вторачи в челото на Сесил.

— Не, прилича ми на цицина от удар с половинкилограмова консерва домати. Много често се случва.

— Така си е — потвърди Мос, бавно откопча чифт белезници от колана си и издрънча с тях.

Сесил си пое голяма глътка въздух и се вторачи в белезниците.

— Границата между обикновено нападение и нападение с утежняващи вината обстоятелства е много тънка — каза Мос. — За обикновеното лежиш в затвора две години, а за второто — двайсет.

— Полезно е да го знае човек.

— Запиши си го, ако ти изневерява паметта. Двама нападатели срещу една жертва с намерение да нанесат тежки телесни повреди се смята за нападение с утежняващи вината обстоятелства. Отиваш в „Парчман“. Кой ще се грижи за жена ти и за трите ти деца, докато те няма?

— Никъде няма да ходя.

— Това вече не зависи от тебе, приятел. Джейк те разпозна, а мъжът с пистолета е видял пикапа ти да потегля от местопрестъплението.

Раменете на Сесил увиснаха.

— Той дори не ме познава.

— Видял те е в съда и каза, че било момчето на Коуфър с рижата брада. Говорихме с Бари, но неговата рядка брада е черна, не е рижа. Защо не си купите бръсначки, момчета?

— Ще си запиша.

Мос не спираше:

— Съдия ще бъде Омар Нуз. Той много харесва Джейк и е адски ядосан, че негов адвокат е бил пребит заради предстоящо дело. Ще те разкатае.

— Понятие си нямам за какво говорите.

— Ще докладваме на Ози и той ще ни изпрати утре да те арестуваме. Тук ли предпочиташ да го направим или у вас пред децата ти?

— Ще си наема адвокат.

— Няма да можеш в този окръг. Никой няма да рискува да ядоса съдия Нуз. Е, тук или у вас?

Раменете на Сесил увиснаха още повече. Дотук с позата на железен мъж.

— За какво става дума?

— За арестуването ти. Ще те пъхнем в килия, ще ти определят гаранция към десетина бона и ще можеш да излезеш. Тук или у вас?

— Ами… тук.

— До утре.

Физиотерапевтката беше силна и властна жена на име Марлин, която поиска да види тестисите на Джейк. Той категорично отказа. На нея това ѝ се стори забавно и Джейк се запита дали целият болничен персонал не се подхилква за негова сметка. В тази болница оставаше ли изобщо нещо поверително?

Карла леко го подпря от едната страна и Джейк успя предпазливо да се завърти и да провеси крака от леглото.

— Няма да си тръгнеш от тук, докато не си в състояние сам да ходиш до вратата и обратно — предупреди го предизвикателно Марлин.

Тя го хвана под едната мишница, а Карла под другата. Джейк се смъкна надолу, докато босите му стъпала докоснаха студения линолеум, и се смръщи, когато силна болка прониза слабините и ребрата му и плъзна чак до шията и черепа му. Зави му се свят, поколеба се за секунда, затвори очи и скръцна със зъби. Направи малка крачка, после още една и накрая каза: „Пуснете ме“. Двете го пуснаха и той затътри крака. Подутите тестиси го боляха и не бе в състояние да наподоби нормална походка, когато се заклатушка към вратата и се вкопчи в дръжката. Гордо се завъртя и направи осем крачки до леглото си.

— Ето на. Хайде, изписвайте ме.

— Не бързай толкова, каубой. Направи го пак.

Краката му бяха немощни и нестабилни, но отново отиде до вратата и се върна. Колкото и болезнено да беше ходенето, той беше доволен, че не лежи по гръб, а извършва някакво почти нормално действие. След четвъртия път Марлин предложи:

— Защо не отидеш да се изпикаеш?

— Не ми се пикае.

— Въпреки това. Да видим дали можеш сам да ходиш до тоалетната.

— Искаш ли да дойдеш да гледаш?

— Не.

Джейк пак се заклатушка към банята, влезе и затвори. Вдигна нощницата си и подпъхна ръба под брадичката си. Бавно сведе очи към огромните си интимни части и се изсмя невярващо. Разнесе се едновременно измъчен и ликуващ кикот, който накара Карла да почука на вратата.

Късно в сряда следобед Джейк лежеше в болничното си легло, а Карла беше седнала в краката му. Гледаха новините по кабелната, когато на вратата се почука. Тя вече се отваряше, когато Джейк каза:

— Влез.

Ози и Мос. Карла изключи звука на телевизора.

— Лекарят каза, че утре те изписват — поде Ози.

— Нямам търпение да си тръгна — отговори Джейк.

— Радвам се да го чуя. По-добре ли си?

— Сто процента.

— Ама още изглеждаш ужасно — каза Мос.

— Благодаря за комплимента.

— Престанете, момчета — намеси се Карла.

Ози кимна на Мос Тейтъм, който каза:

— Днес сутринта посетихме Сесил Коуфър на работното му място. Има голяма цицина на челото. Естествено, отрича всичко, но той е нашият човек. Утре сутринта ще го приберем.

— Няма да подавам жалба — каза Джейк.

Ози погледна към Клара, която кимна — явно двамата бяха обсъждали въпроса и бяха взели решение.

— Стига, Джейк — настоя Ози. — Това не бива да остане ненаказано. Можели са да те убият.

— Но не ме убиха. Няма да подавам жалба.

— Защо?

— Не искам неприятности, Ози. В момента си имам предостатъчно грижи, за да се занимавам и с това. Пък и семейството ми е преживяло достатъчно. Ще ми мине и ще забравя.

— Едва ли. Веднъж ме нападнаха в Мемфис, здравата ме набиха някакви копелета. Още помня всеки удар.

— Взел съм решение, Ози. Никаква жалба.

— Въпреки това мога да го арестувам, нали знаеш?

— Не го прави. Освен това няма да го осъдиш, ако не свидетелствам. Просто предупреди семейство Коуфър да не се занимават с мен. Никакви телефонни обаждания, никакви заплахи, никакво сплашване. Дори само ако някой от тях ме погледне накриво, ще подготвя клетвена декларация за побоя и ще подам официална жалба. Нека тази заплаха да им виси като дамоклев меч над главите, става ли?

Ози сви рамене. Нямаше смисъл да спори с Джейк.

— Щом така искаш.

— Да. И ги предупреди, че съм въоръжен и имам разрешително. Втори път няма да ме изненадат и ако ме доближат, ще си платят.

— Стига, Джейк — промърмори Карла.

Третата и последна нощ той спа сам. Карла се беше измъчила на неудобното походно легло и Джейк я убеди да отида да вземе дъщеря им и да прекарат спокойна вечер у дома. Обадиха му се в девет часа и му пожелаха „лека нощ“.

Само че сънотворните не му подействаха, нито болкоуспокояващите. Той помоли медицинската сестра за нещо по-силно, но тя отговори, че е изпил предостатъчно. И второто хапче за сън не даде резултат. Физическият шок, понесен от тялото му, намаляваше и отоците спадаха, но Джейк щеше дълго да остане скован, изтощен и изтерзан от болки. Костите и мускулите му обаче щяха да оздравеят. Само че не беше сигурен дали ще се отърси от страха, от ужаса на посегателството. Онази вечер в един момент беше енергичен и забързан както обикновено, замислен за неотложните проблеми, а в следващия момент лежеше по гръб на асфалта, недоумяващ и окървавен, докато онези го млатеха. Четиресет и осем часа по-късно все още всичко му изглеждаше сюрреалистично. Два пъти беше сънувал един и същ кошмар — страховит спомен за изпълненото с омраза лице на мъжа над него, който го биеше с юмруци. Джейк все още усещаше твърдия асфалт под главата си и пороя от удари.

Отново си помисли за Джоузи и се запита как изобщо е възможно човек да издържа на напълно реална и постоянна физическа заплаха. Джейк беше висок метър и осемдесет и три, тежеше осемдесет килограма и ако не беше атакуван изневиделица, щеше да стовари няколко удара върху нападателите си, преди да се строполи на земята. Джоузи тежеше петдесет и пет килограма и не бе имала никакъв шанс срещу звяр като Коуфър. Какъв ли ужас са изпитвали децата, докато са чували как той пребива майка им отново и отново!