Време за милост

36

Осем дни след побоя Джейк прекара цял следобед като пленник на един зъболекар, който чука, дълба и излива нещо като цимент, за да оправи зъбите му. Накрая беше капнал и страшно го болеше, но имаше временни коронки и трябваше да се върне след три седмици, за да му поставят постоянните. На следващия ден д-р Пендъргаст свали конците и се полюбува на творението си. Белезите бяха незначителни — щели само да направят лицето му „по-характерно“. Носът му вече имаше почти нормални размери, но отоците около очите му бяха добили отблъскващ тъмножълт цвят. Болногледачката му го беше изтезавала с постоянни ледени компреси, благодарение на които повечето части на тялото му бяха възвърнали обичайните си размери. По време на предпазливия си преглед урологът се впечатли от намалелия обем на тестисите му.

Джейк беше планирал завръщането си в кантората: паркира зад нея и влезе през задния вход. Не му се искаше никой да го вижда как се тътри по тротоара и се крие под шапка с козирка и огромни слънчеви очила. Добра се безпроблемно вътре, удостои Порша с кратка прегръдка, поздрави пушачката Бев в нейната никотинова бърлога зад кухнята и тромаво се качи по стълбите до кабинета си. Когато седна, вече се беше задъхал. Порша му донесе чаша кафе и дълъг списък с адвокати, съдии и клиенти, на които трябваше да се обади, и го остави сам.

Беше 28 юни, пет седмици преди съдебния процес за предумишлено убийство срещу Дрю Алън Гамбъл. При нормални обстоятелства вече щеше да е обсъдил с областния прокурор възможността да сключат споразумение, което да отмени нуждата от процес и цялата подготовка за него. Само че такъв разговор нямаше да има. Лоуел Дайър не можеше да предложи нищо друго, освен безусловно признаване на вина, а никой адвокат не би позволил на клиента си да рискува смъртна присъда, като признае вината си. Ако Дрю направеше такова нещо, определянето на присъдата му щеше да бъде в ръцете на съдия Омар Нуз, който можеше да го изпрати в газовата камера, на доживотен затвор без право на замяна или да го осъди за по-кратък срок. Джейк още не беше обсъждал въпроса с него. Съдията не желаеше допълнителното бреме от произнасянето на присъдата. Предпочиташе да повери тази задача на дванайсетте съдебни заседатели, на които не предстоеше преизбиране. Като се добавят и политическите съображения, Джейк се съмняваше, че Нуз ще прояви голямо съчувствие към убиеца на служител на закона. Въпреки фактите около престъплението за снизходителност и дума не можеше да става.

Каква присъда би предложил Джейк? Трийсет години? Четиресет? Необозрими срокове за шестнайсетгодишно момче. Джейк се съмняваше, че Дрю и Джоузи ще се съгласят той да се признае за виновен. Какво да посъветва клиента си? Рискувай и се остави в ръцете на съдебните заседатели? Стигаше им само един, който да е „против“. Дали щеше да намери такъв човек? Ако заседателите не успееха да вземат решение, щеше да се проведе нов процес, после още един. Обезсърчаващ сценарий.

Джейк погледна намръщено към списъка и вдигна телефона.

След като Порша си тръгна в края на работния ден, Лушън влезе, без да чука, и се отпусна в коженото кресло срещу Джейк. Направо невероятно — пиеше само кафе, макар да беше почти пет часът. Обикновено саркастичен и заядлив, сега той беше ведър и едва ли не състрадателен. Бяха говорили два пъти по телефона, докато Джейк се възстановяваше. Побъбриха за дреболии, после Лушън каза:

— Виж, Джейк, миналата седмица идвах всеки ден и ми е съвсем ясно, че телефонът не звъни толкова често, колкото би трябвало. Тревожа се за практиката ти.

Джейк сви рамене и се опита да се усмихне.

— Не си единствен. Порша е открила досиета на петима нови клиенти през юни. Това място просто пресъхва.

— Опасявам се, че градът се е настроил срещу теб.

— Вярно е, пък и човек трябва да си набира активно клиенти, за да не фалира, а аз напоследък не го правя.

— Джейк, никога не си искал пари от мен.

— Не ми е хрумвало.

— Нека ти разкрия една тайна. Дядо ми основал Първа национална банка през хиляда осемстотин и осемдесета година и я превърнал в най-голямата в окръга. Харесвал банките, не си падал по правото. Когато баща ми почина през шейсет и пета, аз го наследих. Само че мразех банката и хората, които я управляваха, затова при първа възможност я продадох на Търговската банка в Тюпълоу. Не съм бизнесмен, но постъпих умно, което все още ме учудва. Не взех пари, защото не ми трябваха. Правната кантора работеше на пълна пара, аз също работех много, точно на това бюро. Като типична банка, Търговска също се продаде, сля се и тъй нататък, а аз запазих акциите си. Сега банката се казва Трета федерална и аз съм вторият най-голям акционер. Получавам дивиденти на всяко тримесечие и благодарение на тях живея. Нямам дългове и не харча много. Чух те да споменаваш за рефинансиране на ипотеката си, за да имаш пари в брой. Това още ли е на дневен ред?

— Всъщност не. Тукашните банки отказаха. Не съм пробвал извън окръга.

— Колко ти трябват?

— Имам оценка на къщата — приятелска, от Боб Скинър, за триста хиляди.

— Колко дължиш?

— Двеста и двайсет.

— Много е за Клантън.

— И още как. Платих прекалено висока сума за къщата, но много я искахме. Би трябвало сега да я обявя за продажба, но едва ли ще се продаде добре. Пък и Карла няма да остане доволна.

— Така е, няма. Не я продавай, Джейк. Ще се обадя в Трета федерална и ще ти рефинансират ипотеката.

— Просто така?

— Лесно е. Мамка му, аз съм вторият им най-голям акционер. Ще ми направят тази услуга.

— Не знам какво да кажа, Лушън.

— Нищо не казвай. Само че тогава вноските ти ще са още по-големи. Ще се справиш ли?

— Сигурно не, но нямам друг начин.

— Няма да фалираш. Ти си ми като син, понякога ми се струва, че живея чрез теб. Тази кантора няма да затвори.

Вълна от чувства заля Джейк и той не можа да каже нищо. Двамата дълго гледаха настрани и мълчаха. Накрая Лушън предложи:

— Да излезем на верандата да пийнем и да поговорим.

— Добре, но аз ще остана на кафе — отговори дрезгаво Джейк.

Лушън излезе, а Джейк се затътри до верандата с великолепната гледка към площада и сградата на съда. Лушън се върна с чаша уиски с лед и седна до него. Двамата загледаха уличното движение и неизменните старци, които дялкаха с ножчетата си и плюеха тютюнев сок под вековния дъб.

— Нарече го „тайна“. Защо? — попита Джейк.

— Колко пъти съм те предупреждавал да не се обръщаш към банките в този град? Твърде много хора виждат какво правиш и ти знаят сметките. Постигаш апетитно споразумение по дадено дело, прибираш солиден хонорар и някой вижда голям депозит в банката. Хората говорят, особено тук. Имаш няколко трудни месеца, сметката ти се поизпразва и хората веднага научават. Винаги съм те съветвал да избереш банка извън града.

— Наистина нямах избор. Вземам заеми от Секюрити Банк, защото познавам банкера.

— Няма да споря, но някой ден, когато отново си стъпиш на краката, просто се отърви от тези банки.

Джейк също не беше в настроение за спорове. Лушън беше видимо притеснен и явно искаше да обсъдят нещо. Погледаха още малко уличното движение и той каза:

— Сали ме напусна, Джейк. Отиде си.

Джейк се изненада, но може би не съвсем.

— Съжалявам, Лушън.

— Беше по-скоро по взаимно съгласие. Тя е на трийсет години и аз все я насърчавам да си намери друг мъж, съпруг, да създаде семейство. Животът ѝ с мен не е бог знае какво. Нанесе се в къщата, когато беше на осемнайсет, започна като домашна помощница и постепенно стана нещо повече. Много бях привързан към нея.

— Съжалявам, Лушън. Харесвам Сали, мислех, че тя ще остане тук завинаги.

— Купих ѝ кола, написах ѝ чек за солидна сума и се разделихме. Толкова е тихо в проклетата къща! Но сигурно ще си намеря друга.

— Не се съмнявам. Тя къде отиде?

— Не ми каза, но си имам подозрения. Мисля, че вече си е намерила друг, и се мъча да се убедя, че това е хубаво. На нея ѝ трябва семейство, истински съпруг, деца. Не си я представях да се грижи за мен, когато грохна. Да ме кара на лекар, да ми дава хапчетата, да ми сменя катетрите, подлогите…

— Стига, Лушън, краят ти е далече. Чакат те доста хубави години.

— За какво? Обичах правото и ми липсват славните дни, но съм твърде възрастен и старомоден, за да се връщам към това. Представяш ли си старче като мен да се яви на адвокатския изпит? Няма да го издържа и това ще ме съсипе.

— Би могъл поне да опиташ — подхвърли Джейк, но неособено убедително.

Не му трябваше Лушън да му се мотае в кантората с прясно възстановени адвокатски права.

Лушън вдигна чашата си и каза:

— Прекалявам с ей това, Джейк, пък и мозъкът ми не е какъвто беше. Преди две години залегнах над учебниците и бях сигурен, че ще издържа изпита, но паметта ми започна да ми изневерява. Не помнех законите дори седмица. Знаеш колко е изморително.

— Да, знам — увери го Джейк, припомняйки си с ужас трудния изпит за адвокатска правоспособност.

Най-добрият му приятел от университета не го издържа два пъти, а после се премести във Флорида да продава апартаменти. Страхотно развитие, няма що!

— Животът ми е безцелен, Джейк. Само се разтакавам тук и през повечето време седя на верандата, чета и пия.

За всичките дванайсет години, откакто познаваше Лушън, Джейк никога не го беше чувал да се самосъжалява. Лушън не се оплакваше от личните си проблеми. Можеше часове наред да говори за несправедливостта, за щатската адвокатска колегия, за съседите, за недостатъците на адвокатите и съдиите. Понякога го налягаше носталгия и отново му се искаше да съди хора, но никога не сваляше гарда и не разкриваше чувствата си. Джейк открай време мислеше, че той добре се е уредил с наследството си и се смята за по-голям щастливец от много други хора.

— Винаги си добре дошъл в кантората. Много ценя мнението и прозренията ти.

Което беше вярно само отчасти. Две години по-рано, когато Лушън обяви шумно, че иска да се върне на работа, Джейк не се зарадва. С течение на времето обаче ученето започна да затруднява Лушън и той престана да говори как ще се яви на изпита, и започна да се отбива само за по няколко часа дневно.

— Нямаш нужда от мен, Джейк. Предстои ти дълга кариера.

— Порша също изпитва голямо уважение към теб, Лушън.

След период на караници и напрежение между двамата се установи неловко примирие, а през последните шест месеца им беше истински приятно да работят заедно. Дори без да е следвала право, Порша вече беше отличен изследовател, а Лушън я обучаваше как да пише като адвокат. Гордееше се с мечтата ѝ да стане първата чернокожа адвокатка в града и искаше тя да работи в кантората, която той беше ръководил навремето.

— „Уважение“ е може би силно казано. Освен това тя заминава след два месеца.

— Но ще се върне.

Лушън разклати кубчетата лед и отпи.

— Знаеш ли какво ми липсва най-много, Джейк? Съдебната зала. Обичах ложата на съдебните заседатели, свидетелите, добрите юристи от двете страни и все се надявах да ми се падне опитен съдия, който да отсъжда справедливо. Харесваше ми драматизмът в залата. Там хората говорят за неща, които не биха обсъждали другаде. Невинаги го желаят, но им се налага, когато свидетелстват. Харесваше ми напрегнатата борба да спечелиш съдебните заседатели, да убедиш скептично настроени хора, че законът е на твоя страна и те трябва да те последват. Знаеш ли кого биха послушали те, Джейк?

В този момент Джейк не помнеше колко пъти е чувал тази кратка лекция. Кимаше и слушаше, сякаш му е за пръв път.

— Съдебните заседатели няма да повярват на конте със скъп костюм. Ще послушат сладкодумен оратор. Не умник, който знае на петте си пръста законите. Нищо подобно. Ще послушат адвокат, който им казва истината.

Дума по дума същата лекция както винаги.

— А каква е истината в случая с Дрю Гамбъл? — попита Джейк.

— Същата като при Карл Лий Хейли. Някои хора просто трябва да бъдат убити.

— Аз не казах това на съдебните заседатели.

— Не с тези думи, но ги убеди, че Хейли е направил точно каквото биха направили и те на негово място. Беше блестящо.

— Напоследък не се чувствам блестящо. Нямам друг избор, освен да изправя пред съда един мъртвец, който не може да се защити. Ще бъде грозен процес, Лушън, но не виждам начин да го избегнем.

— Наистина няма начин. Искам да бъда в съдебната зала, когато онова момиче заеме свидетелското място. Бременна в осмия месец от Коуфър. Каква драма, Джейк! Не съм виждал подобно нещо.

— Очаквам Дайър да ревне, че процесът трябва да бъде прекратен.

— Не се съмнявам.

— А какво ще направи Нуз?

— Няма да е доволен, но един процес много рядко се обявява за неправилно проведен по искане на обвинението. Тя не е твоя клиентка, Джейк, и ако Дайър я призове пръв, грешката ще бъде негова, не твоя.

Джейк отпи студено кафе и се загледа към уличното движение.

— Карла иска да осиновим бебето.

Лушън подрънка с леда в чашата си замислено.

— Ти също ли го искаш?

— Не знам. Тя е убедена, че така е редно, но се тревожи дали отстрани няма да изглежда… коя е точната дума… опортюнистично?

— Все някой ще осинови детето, нали?

— Да. Кийра и Джоузи ще го дадат за осиновяване.

— И ти се тревожиш как ще изглеждате в очите на хората?

— Именно.

— Това си е твой проблем, Джейк. Твърде много обръщаш внимание на този град и на клюкарите. Да вървят по дяволите. Къде са те сега? Къде са всички тези прекрасни хора, когато имаш нужда от тях? Всичките ти приятели от църквата. Всичките ти приятели от клубовете. Всички важни клечки от Кафето, които преди те мислеха за златното момче, но вече не ги е грижа за теб. Те не са добре информирани, лесно променят мнението си и никой от тях не разбира какво означава да бъдеш истински адвокат. Джейк, живееш тук вече дванайсет години и си разорен, защото се тревожиш какво ще кажат хората. Те нямат никакво значение.

— А какво има значение тогава?

— Да си безстрашен, да не се боиш от непопулярните случаи, да се бориш със зъби и нокти за малкия човек, който е беззащитен. Когато си изградиш репутацията на адвокат, готов да застане срещу всеки и всичко — правителството, корпорациите, структурите на властта, — тогава ще те търсят. Трябва да постигнеш такава самоувереност, че да влизаш в съдебната зала, без да се страхуваш от никой съдия, прокурор или адвокат от голяма фирма и без да те интересува какво ще кажат хората за теб.

Още една лекция, която Джейк чуваше за стотен път.

— Аз не връщам много клиенти, Лушън.

— Нима? Не искаше да защитаваш Гамбъл, направи всичко по силите си да се отървеш от него. Помня как се оплакваше, Когато Нуз те въвлече. Адвокатите в града се разбягаха и се скриха, а ти се ядоса, защото ти натрапиха делото. За това говоря, Джейк. Истинският адвокат се издига на висотата на предизвикателството, изпраща по дяволите всички, които шушукат, и влиза в съдебната зала с гордо вдигната глава, за да защитава нежелан от другите клиент. В целия щат има такива дела.

— Не мога да си позволя доброволно да се нагърбя с много от тях.

Джейк за пореден път си даде сметка, че Лушън е имал възможността да бъде радикален адвокат. Никой друг не притежаваше половин банка. Лушън пресуши чашата си и каза:

— Трябва да тръгвам. Днес е сряда и Сали винаги печеше кокошка в сряда. Това ще ми липсва. Сигурно много неща ще ми липсват.

— Съжалявам, приятелю.

Лушън се изправи и се разтъпка.

— Ще се обадя на човека от Трета федерална банка. Приготви си документите.

— Благодаря, Лушън. Нямаш представа колко много означава това за мен.

— Означава още дългове, Джейк, но ти ще се справиш.

— Ще се справя. Нямам избор.