Време за милост

9

По обед в понеделник на Ози му беше дошло до гуша от тълпите и шума, от помощник-шерифите, които не бяха дежурни, но се събираха на групи и разменяха най-новите клюки, от пенсионираните полицаи, които копнееха пак да са част от братството — безполезни запасняци, които само се пречкаха, от репортерите, от възрастните досадни жени, които просто си вряха носа, а уж се отбиваха да донесат кексчета и понички, като че ли имаше полза от това да се натъпчеш със захар, от любопитните, които нямаха основателна причина за присъствието си, от политиците, които се надяваха с присъствието си да привлекат избиратели, привърженици на реда и справедливостта, и от приятелите на семейство Коуфър, които си бяха втълпили, че помагат, като подкрепят момчетата със сини униформи. Ози разпореди на всички, които не са на смяна, да напуснат сградата.

Повече от трийсет часа се бе старал да носи маската на професионалист, който не е допуснал трагедията да го извади от равновесие, но умората започваше да го надвива. Разкрещя се на Дорийн, която също му се разкрещя в отговор. Напрежението беше осезаемо.

Ози събра най-добрите си хора в своя кабинет и любезно помоли Дорийн да пази вратата и да не го свързва с никого по телефона. Мос Тейтъм, Маршъл Пратър и Уили Хейстингс. Никой не беше униформен, Ози също. Раздаде на всички листове и ги помоли да ги прегледат. Остави им достатъчно време, после каза:

— Три цяло и шест промила. Помните ли да сте спирали пиян шофьор с три цяло и шест промила алкохол в кръвта?

Тримата бяха виждали какво ли не или поне така смятаха.

— Случвало ми се е да попадам два пъти на три промила, но не повече. Не помня такова чудо.

Мос Тейтъм поклати глава невярващо и каза:

— И на мен не ми се е случвало.

— Момчето на Бъч Ванго имаше три цяло и пет — обади се Хейстингс. — Май отбеляза рекорд за окръг Форд.

— И умря — добави Пратър.

— На следващия ден в болницата. Не съм го арестувал аз, затова не съм правил пробата.

— Не е имало проба — уточни Пратър. — Той не е шофирал. Намерили са го насред пътя за Крафт една сутрин. Минало като алкохолно отравяне.

— Добре, добре — каза Ози. — Работата е там, че нашият загинал колега е бил толкова наквасен, че на негово място повечето хора щяха да са мъртви. Коуфър е имал проблем. Не е можел да се владее, а ние изобщо не сме подозирали колко сериозно е положението, нали?

— Вчера говорихме за това, Ози — каза Пратър. — Не ни обвинявай, че не сме изпортили свой колега.

— Не ви обвинявам! Обаче надушвам, че сте се опитвали да го прикривате. Имало е най-малко два доклада, след като приятелката на Коуфър се е обадила, че той я бие. Не съм ги виждал, а сега не мога и да ги намеря. Търсихме цяла сутрин.

Ози беше шерифът, избиран и преизбиран от хората, и единствен от всички в стаята трябваше да се изправя пред избирателите си през четири години. Другите трима бяха най-доверените му момчета, които дължаха на него кариерата и заплатата си. Те разбираха същността на взаимоотношенията помежду им, на проблемите, на политиката. На всяка цена трябваше да го бранят с всички сили. Не бяха сигурни дали Ози е виждал докладите, не бяха сигурни и какво точно му е известно, но в този момент бяха готови да го подкрепят в каквато и светлина да се опитваше да се представи.

— Пъртъл и Маккарвър са завели доклад преди около месец, след като жената позвънила на диспечера късно през нощта, но после отказала да подаде жалба, все едно нищо не се е случило. Двамата се кълнат, че са писали доклад, но го няма. Оказва се, че преди четири месеца тя отново се е обадила в централата със същото оплакване: Коуфър се прибрал пиян, пребил я, помощник-шериф Суейзи отишъл у тях, но тя не повдигнала обвинение. Ето какъв е проблемът, момчета. Джейк се отби преди час. Съдия Нуз го е назначил, самият той твърди, че не иска случая, че Нуз ще се опита да намери друг адвокат колкото се може по-скоро. Няма как да бъдем сигурни в това, извън нашата власт е. Засега обаче Джейк е защитникът, а той веднага ще надуши за изчезналите документи. Не веднага, но ако се стигне до съд. Познавам го добре, всички го познаваме, по дяволите — вече е с едни гърди пред нас.

— Защо му е на Джейк да се набърква? — попита Пратър.

— Както казах, Нуз го е назначил. На хлапето му се полага адвокат, а явно никой друг не иска да се наеме.

— Нали имаме служебен защитник? — обади се Хейстингс. — Харесвам Джейк, не искам да е на противниковата страна.

Уили Хейстингс беше братовчед на Гуен Хейли, майката на Тоня и съпруга на Карл Лий, и за тях Джейк беше същински Исус.

— Служебният защитник е много неопитен, още не е имал сериозно дело. Подочух, че Нуз не го харесва. Вижте, момчета, Омар Нуз е съдия от много отдавна. Харесва ли ни или не, той познава правилата в системата. Способен е да издигне или да съсипе всеки адвокат и много харесва Джейк. Просто Джейк не е можел да му откаже.

— Нали уж ще се занимава само с предварителните изслушвания, докато намерят някой друг? — попита Пратър.

— Кой знае? Много неща могат да се случат, още е рано. Току-виж, не успеят да намерят друг. Освен това Джейк е амбициозен адвокат и се ласкае от вниманието. Не забравяйте, че е нает и обучен от Лушън Уилбанкс — радикално настроен юрист, готов да защитава всекиго в съда.

— Не го вярвам — отсече Тейтъм. — Джейк уреди сделка със земята на чичо ми миналата година.

— Той ми съобщи, че вече получава заплахи по телефона. Ще отида да поговоря с Ърл Коуфър като проява на уважение, да обсъдим погребението и да се уверя, че семейството е под контрол.

— Коуфър са свестни хора — каза Пратър. — Познавам някои от тях, в момента просто са в шок.

— Това не важи ли за всички? — попита Ози и измери с поглед тримата помощник-шерифи. Накрая промърмори: — Добре де, казвай!

Маршъл подхвърли своя лист на бюрото и запали цигара. Отиде до прозореца, открехна го да се проветрява и се облегна на стената.

— Говорих с братовчед ми. Не е бил с Коуфър онази нощ, но се обади тук-там и събра сведения. Играли карти в бунгалото на Дог Хикман край езерото. Покер с ниски залози, не били паралии, но някой донесъл пиячка направо от казана, миришела на праскови и момчетата направили главите. Всички се натряскали. Трима се отрязали и останали в бунгалото. Не помнят много. Коуфър решил да се прибере с колата. И някак се добрал до вкъщи.

Ози го прекъсна, като вметна:

— Алкохолът сигурно е от спиртоварната на Гари Гарвър.

Пратър дръпна от цигарата си и впери поглед в шерифа.

— Не попитах за имена, Ози, и не ми казаха други, освен тези на Коуфър и Дог Хикман. Коуфър е мъртъв, а другите четирима в момента са напълнили гащите.

— Защо?

— Не знам, може би се чувстват донякъде отговорни. Играли карти и се наливали с лоша пиячка, а сега приятелят им е мъртъв.

— Явно са пълни глупаци.

— Не твърдя, че не са.

— Ако започнем да арестуваме хората, защото играят на покер и зарове, ще се наложи да построим нов арест. Дайте ми имената и ги уверете, че няма да им бъдат предявявани обвинения.

— Ще се опитам.

— Намери имената, Маршъл, иначе Хари Рекс Вонър ще ги научи преди нас още утре сутринта, а първият, на когото ще ги съобщи, ще бъде Джейк.

— Те не са направили нищо нередно — обади се Мос Тейтъм. — Какво толкова? Единственото престъпление е убийството, а ние заловихме убиеца, нали?

— Не е толкова просто — заяви Ози. — Ако се стигне до съдебен процес, се обзалагам, че адвокатът на защитата ще вдигне голяма шумотевица около отвратителното поведение на Коуфър, предизвикало стрелбата.

— Не могат да го направят — възрази Пратър. — Той е мъртъв.

— А защо е мъртъв? Защото се е прибрал пиян, заспал е и глупавото хлапе е решило, че ще е забавно да му пръсне мозъка, така ли? Не. Мъртъв е, защото приятелката му е искала да докопа парите му? Не, Маршъл. Мъртъв е, защото е имал лошия навик да се налива и да я пребива от бой, а синът ѝ се е опитал да я защити. Предстои страшно неприятен съдебен процес, момчета, подгответе се. Затова е абсолютно задължително да научим всичко, което се е случило. Започнете с Дог Хикман. Кой може да поговори с него?

— Суейзи го познава — каза Уили.

— Добре. Накарайте го да отиде при Хикман при първа възможност. И се постарайте тия палячовци да разберат, че не сме погнали тях.

— Ясно, шефе.

Карла преподаваше в училището, а вечер обикновено подготвяше часовете си, оценяваше тестове и се стараеше да следи домашните на Хана, затова не ѝ оставаше много време за кухнята. В повечето случаи тримата вечеряха заедно точно в седем. Джейк понякога оставаше в кантората до късно или беше извън града, но ангажиментите му като адвокат с неголяма практика не налагаха да пътува често. Винаги вечеряха нещо приготвено набързо и колкото се може по-здравословно. Ядяха много пилешко и зеленчуци, печена риба, малко хляб и зърнени храни и избягваха червеното месо и излишната захар. След хранене бързо раздигаха масата, почистваха кухнята и се заемаха с по-приятни занимания като гледане на телевизия, четене или игри, след като Хана приключеше с домашните.

Понякога вечер Джейк и Карла правеха кратки обиколки на квартала, щом дъщеря им си легнеше. Тя не искаше да се разхожда с тях, защото смяташе, че е страхотно едно голямо момиче да си стои само у дома. Настаняваше се в леглото с кучето Мъли и четеше книга. Родителите ѝ никога не се отдалечаваха на повече от десет минути от къщата.

След един от най-дългите понеделници, които помнеха, Джейк и Карла заключиха вратите и стигнаха до края на улицата, където спряха край кучешкия дрян и се насладиха на уханието му. Домът им, известен като Хокът Хаус, беше сред двайсетината на сенчеста стара улица на осем преки от градския площад. Повечето къщи бяха собственост на възрастни пенсионери, които с мъка се справяха с все по-непосилната за тях поддръжка, но имаше и по-млади семейства. През два имота от тях живееше млад лекар от Пакистан, когото отначало не приемаха охотно, защото никой не успяваше да произнесе името му и защото кожата му беше по-тъмна, но три години по-късно, след хиляди консултации, той знаеше повече тайни от всеки друг в града и си спечели всеобщото възхищение. Срещу него и симпатичната му съпруга живееше семейство с пет деца, но без работа. Мъжът твърдеше, че върти бизнеса с дървен материал, основан от дядо му, но всъщност почти не излизаше от кънтри клуба. Жената играеше голф и бридж и през повечето време надзираваше персонала, на който беше поверила отглеждането на децата си.

С изключение на тези две къщи и Хокът Хаус улицата беше тъмна, защото хората си лягаха рано.

Изведнъж Карла спря, дръпна Джейк за ръката и каза:

— Хана е сама.

— Е, и?

— Според теб в безопасност ли е?

— Разбира се.

Въпреки това двамата инстинктивно се обърнаха. Направиха няколко крачки и Карла призна:

— Не мога да го преживея отново, Джейк. Тъкмо си създадохме нормален ритъм, не искам пак да ме обзема тревога.

— Няма за какво да се тревожиш.

— Нима?

— Добре де, има, но заплахата не е сериозна. Няколко странни обаждания по телефона, до едно от страхливци, които отказват да съобщят имената си и звънят анонимно от улични телефони.

— Това вече съм го чувала точно преди да ни подпалят къщата.

Извървяха още няколко крачки, хванати за ръце.

— Не можеш ли да се отървеш от този случай? — попита тя.

— Едва вчера ми го възложиха.

— Знам. Помня. А утре сутрин ще се срещнеш със съдия Нуз, нали?

— Да, за исканията по делото „Смолуд“.

— Ще обсъждате ли и този случай?

— Със сигурност. И бездруго само за това се говори. Дрю се нуждае от помощ незабавно или поне трябва да го прегледа професионалист. Ако се отвори възможност, ще помоля Нуз за съдействие. А ако по някаква случайност той е намерил друг адвокат, не се съмнявам, че ще ми го съобщи.

— Но не е много вероятно, а?

— Да, не е вероятно толкова скоро. Аз ще поема предварителните изслушвания, ще се погрижа правата на хлапето да не се нарушават, ще се постарая да му намеря помощ, а после, след няколко седмици, ще притисна Нуз да ми намери заместник.

— Обещаваш ли?

— Да. Съмняваш ли се?

— Донякъде.

— Защо?

— Защото не ти е все едно, Джейк, имам усещането, че вече се притесняваш за това дете и близките му и искаш да ги защитиш. Ако съдия Нуз не успее да убеди друг адвокат, много лесно ще те притисне отново. Ти си подходящ. Онова семейство ти има доверие. А и, да си го кажем честно, на теб ти е приятно да си в центъра на събитията.

Завиха по тясната алея към своята къща и се полюбуваха на прекрасния си дом.

— Мислех, че ти искаш да представлявам момчето — каза Джейк.

— Май да, но преди да започнат да ни звънят.

— Това са просто телефонни обаждания, Карла. Няма нищо страшно, докато не започнат да стрелят.

— Е, олекна ми!

Според адвоката на Ърл имотът принадлежал единствено на Стюарт след легализиране на завещанието на дядо му, който починал преди дванайсет години. Двете му бивши съпруги отдавна били извън играта, а имената им изобщо не фигурирали в нотариалния акт. Стюарт нямал деца. Нямал завещание и съгласно законите в щата Мисисипи имотът му щял да бъде наследен поравно от родителите му Ърл и Джанет, братята и сестра му.

След вечеря в понеделник Ърл и двамата му живи синове, Бари и Сесил, отидоха в къщата за първи оглед, след като същия следобед щатските криминалисти я бяха освободили. Не беше желано посещение, но трябваше да го направят. Когато Ърл паркира зад пикапа на Стюарт и угаси фаровете, тримата продължиха да седят пред тъмната къща. Бари и Сесил попитаха дали може да останат в колата. Ърл отговори, че е важно да видят къде е умрял брат им. На задната седалка Бари се мъчеше да сподави риданията си. Накрая излязоха и тръгнаха към входната врата, която завариха отключена.

Ърл събра сили и влезе в спалнята пръв. Чаршафите и завивките бяха свалени от матрака и в средата му се виждаше огромно и отблъскващо петно от засъхнала кръв. Ърл се стовари на единствения стол и закри очите си с ръце. Бари и Сесил останаха на прага, зяпнали зловещото място, където беше издъхнал брат им. По стената над леглото имаше кървави пръски и стотици миниатюрни вдлъбнатини там, където криминалистите бяха изземвали материал, за да правят с него каквото правят. В стаята вонеше на смърт и злодейство — остра и силна миризма като от премазано на пътя животно, която се засилваше, колкото повече я вдишваха.

Ози им беше казал, че могат да изгорят матрака. Замъкнаха го в задния двор през кухнята и малката веранда. Направиха същото с таблата, рамката на леглото и възглавниците. Никой нямаше да спи отново в леглото на Стюарт. В малък дрешник в коридора намериха дрехите и обувките на Джоузи, огледаха ги и Ърл каза:

— Да изгорим и тях.

В скрина откриха бельото, пижамите и чорапите ѝ, а в банята — сешоара и тоалетните ѝ принадлежности. Чантата ѝ беше върху кухненския плот до телефона, а до нея имаше връзка ключове. Сесил остави ключовете и без да поглежда в чантата, я хвърли върху матрака заедно с останалите вещи на Джоузи.

Ърл поля всичко с течност за запалки и драсна клечка кибрит. Гледаха как огънят бързо се разгаря и отстъпиха назад.

— Донесете и нещата на хлапетата — каза Ърл на Сесил и Бари. — Няма да стъпят тук повече.

Качиха се на бегом в стаята на момчето и награбиха всичко, което щеше да изгори — чаршафи, дрехи, обувки, книги, евтин сиди плейър, плакатите от стената. Бари разчисти стаята на момичето. Тя имаше малко повече вещи от брат си, включително няколко плюшени мечета и други животни. В килера намери кашон със стари кукли и играчки, който свали долу, изнесе навън и с удоволствие хвърли върху пращящия огън. Отдръпнаха се от кладата и се вторачиха в нея като хипнотизирани. Стояха така, докато не започна да гасне.

— Ами колата ѝ? — попита Бари баща си.

Ърл впери злобен поглед в старата мазда, паркирана отстрани до къщата, и за миг се зачуди дали да не подпалят и нея, но Бари каза:

— Мисля, че още дължи пари за нея.

— Тогава да не я пипаме — разпореди се Ърл.

Мислеха да приберат личните вещи на Стюарт, пушките и дрехите му, но Ърл реши да оставят това за по-късно. Къщата принадлежеше на семейството отдавна и беше сигурно място. Утре той щеше да смени ключалките, а после редовно да наминава да наглежда. А чрез шерифа щеше да даде да се разбере, че няма причина тази жена, нейните деца или нейните приятели да стъпват отново в техния имот. С колата ѝ щеше да се оправя Ози.

Дог Хикман държеше единствения магазин за мотоциклети в града и продаваше и стари, и нови машини. Не беше чужд на незаконните дейности, но беше достатъчно умен да не допуска да го заловят и в досието му имаше само една отдавнашна присъда за шофиране в нетрезво състояние. Беше добър познайник на полицията, но тъй като не притесняваше хората, го оставяха на мира. Пороците на Дог бяха комарът, контрабандният алкохол и търговията с трева.

Мик Суейзи беше изтъргувал няколко мотоциклета на Дог и го познаваше добре. Отби се в магазина му вече по тъмно в понеделник, увери го, че не идва по работа, и прие една бира. Веднага мина на въпроса и обясни на Дог, че Ози не търси кого да обвини, а просто иска да разбере какво се е случило в събота вечерта.

— Не ме е страх от Ози — самоуверено заяви Дог. Стояха отвън, облегнати на неговия мустанг, и пушеха. — Не съм направил нищо нередно. Ще ми се да не бях пил толкова, за да попреча на Стю да се насвятка така, нали разбираш? Трябваше да го спра, но нищо нередно не съм направил.

— Знаем — каза Суейзи. — Знаем също, че в онова бунгало сте били петима. Кои са останалите трима души?

— Не съм доносник.

— Какъв доносник, след като няма престъпление, Дог?

— Като няма престъпление, ти защо си тук и разпитваш?

— Ози иска да знае. Коуфър беше един от нас и шефът много го харесваше. Всички харесвахме Стюарт. Добро ченге. Симпатяга. Но е бил пиян като кирка, Дог. Три цяло и шест промила.

Дог поклати глава невярващо и плю на земята.

— Ами ще ти кажа истината. Когато се събудих вчера сутринта, главата ми тежеше като гюле. Цял ден не станах от леглото, а днес сутринта едва се надигнах. Откачена работа, човече.

— Какво пихте?

— Нова партида от Гари Гарвър. Миришеше на праскови.

— Станахте трима. Кои бяха другите двама?

— Ама само между нас, нали? На никого няма да казваш.

— Ясно.

— Калвин Мар и Уейн Агнър. Започнахме с каса бира и играехме покер в бунгалото ми, нищо особено. После цъфна Гари с две еднолитрови бутилки от неговата пиячка. Всички се натряскахме. Безпаметно. За пръв път от много време ми беше толкова зле, че си помислих да взема да спра.

— По кое време си тръгна Коуфър?

— Не знам. Тогава не съм бил буден.

— Кой е бил буден?

— Не знам, Мик, кълна се. Май всички се бяхме гътнали, пълно затъмнение. Не помня много. По някое време през нощта, не знам точно кога, Стю и Гари са си тръгнали от бунгалото. Когато се събудих късно в неделя, Калвин и Уейн още бяха там, ама се чувстваха много зле. Станахме, опитахме се да се раздвижим, изпихме по две бири да притъпим главоболието, после брат ми се обади по телефона и ми съобщи, че Стю е убит. Някакво хлапе го застреляло в главата. Мамка му, преди часове седеше с нас на масата, играеше карти и пиеше уиски от чаша за кафе.

— Ти често ли се виждаше със Стю?

— Що за въпрос е това?

— Прост.

— Не колкото преди година. Той му беше изпуснал края, Мик. Играехме покер веднъж месечно, обикновено в бунгалото, но Стю винаги прекаляваше с пиенето. Ама кой сам аз да го съдя, нали? Само че се говореха разни неща за него. Приятелите му се тревожеха. По дяволите, всички прекаляваме с пиенето, но понякога тъкмо пияниците първи забелязват какво става. Смятахме, че шерифът е наясно, но си затваря очите.

— Съмнявам се. Стю идваше на работа всеки ден и се справяше чудесно. Беше от любимците на Ози.

— И аз го харесвах. Всички харесваха Стю.

— Ще говориш ли с Ози?

— Ами не ми се ще.

— Не те пришпорвам, той иска просто да те чуе. Може би след погребението.

— Имам ли избор?

— Нямаш.