Време за милост

27

Следователят на областния прокурор беше бивш помощник-шериф от окръг Тайлър на име Джери Снук. В понеделник сутринта той дойде на работа в прокуратурата в Гретна и се зае да планира седмицата си. Петнайсет минути по-късно го повикаха в кабинета на Лоуел Дайър в съседство.

Шефът му беше в отвратително настроение.

— Току-що говорих по телефона с Ърл Коуфър, който ми се обажда поне три пъти седмично — започна той. — Попита каквото пита винаги: кога ще е процесът? Казах му: на шести август, както и последния път, когато се обадихте. Датата е насрочена и няма да се промени. Сигурно ли било, че процесът ще се проведе в окръг Форд. Отговорих, че не знам, защото Бриганс иска да го премести. Попита защо. Защото смята, че в Клантън делото е получило лоша известност и трябва да се потърси по-неутрално място. Защото иска съдебни заседатели, които не са запознати със случилото се. Той се разстрои и започна да ругае, каза, че системата все защитава престъпниците. Обясних му, че ще се противопоставим на всеки опит за преместване, но решението е в ръцете на съдия Нуз. Ърл започна да дърдори за процеса срещу Карл Лий Хейли и пак повтори, че системата не е справедлива, защото той се измъкнал поради невменяемост, а Бриганс и сега щял да скрои същия номер. Напомних му, че тогава съдия Нуз е отказал да промени мястото и че от много отдавна не е позволявал подобно нещо. Обясних, че в Мисисипи съдиите рядко местят процесите, но той не слуша и е много озлобен. Иска да му гарантирам, че хлапето ще бъде осъдено и изпратено на смърт, дори попита къде ще се проведе екзекуцията. Бил чел, че в Мисисипи има много хора, осъдени на смърт, но май никой не влизал в газовата камера. Средно прекарвали по осемнайсет години в очакване на смъртното наказание. Не можел да чака толкова дълго, семейството му било съсипано. Същия разговор го водихме и миналия петък.

— Съжалявам, шефе — каза Снук.

Дайър размести някакви документи върху бюрото си.

— Е, това е част от работата ни.

— Искахте да обсъдим майката и сестрата.

— Да, най-вече сестрата. Трябва незабавно да поговорим с тях. Имаме най-обща представа какво ще каже Джоузи на процеса, но няма да я викаме като свидетелка. Момичето обаче трябва да даде показания. Допускаме, че обвиняемият няма да свидетелства, затова ще призовем сестра му. Какво ни е известно за тях на този етап?

— Живеят в църквата. Джоузи работи най-малко на две места. Не знам какво прави момичето. Още е дете, а учениците са във ваканция.

— Можем да говорим с нея единствено в присъствието на майка ѝ. На теория може и насаме, но това ще създаде проблеми. Бриганс ще се намеси и ще вдигне адска олелия. Те явно го слушат за всичко.

— Нямам против да почукам на вратата, когато Джоузи я няма.

Дайър поклати глава.

— Тя ще се уплаши и ще се обади на майка си. Твърде рисковано е. Ще звънна на Бриганс и ще уговорим среща.

— Късмет.

— Процесът е след два месеца. Готов ли си?

— Ще бъда.

— Кога тръгваш за окръг Форд?

— Утре.

— Отбий се при Ърл Коуфър. Трябва да успокоим близките.

— С удоволствие.

Джейк и Карла паркираха пред ареста и се отправиха към входа. Той носеше куфарчето си. Тя — голяма платнена чанта, пълна с учебници и тетрадки. Вътре Джейк поговори с двама помощник-шерифи, които познаваше, но не представи съпругата си. Атмосферата веднага стана напрегната и поздравите бяха неохотни. Той поведе Карла през една врата към килиите и спря на пропуска, където ги очакваше сержант Бюфорд.

— Ози ни поръча да дойдем в девет — каза Джейк. — По заповед на съдия Нуз.

Бюфорд си погледна часовника, все едно Джейк не знаеше колко е часът.

— Трябва да го проверя — посочи той куфарчето на Джейк, който го отвори за бърза инспекция. Удовлетворен, но не и доволен, сержантът погледна към платнената чанта на Карла и попита: — А там какво има?

Тя я отвори и поясни:

— Учебници и тетрадки.

Той поразрови, без да вади нищо, и избоботи:

— Последвайте ме.

Джейк беше уверил Карла, че няма нищо опасно, но въпреки това коремът я присви. За пръв път влизаше тук и очакваше да види арестанти, които я зяпат злобно зад решетките. Нямаше открити килии обаче, а само тъмен и тесен коридор с протрит мокет и врати от двете страни. Спряха пред една и Бюфорд я отключи с един от многобройните ключове на халката си.

— Ози каза два часа. Ще се върна в единайсет.

— Аз искам да си тръгна след един час — каза Джейк.

Бюфорд сви рамене, за да покаже, че му е все тая, и отвори вратата. Кимна им да влязат и заключи зад тях.

Дрю седеше на малка маса, облечен в същия избелял гащеризон, който носеше всеки ден. Не се изправи и не поздрави. Играеше си с тесте карти.

— Дрю, това е съпругата ми, госпожа Бриганс, но можеш да ѝ казваш госпожа Карла.

Дрю се усмихна, защото беше невъзможно да не се усмихнеш на Карла. Седнаха на металните столове от другата страна на тясната маса.

— Приятно ми е да се запознаем, Дрю — каза тя.

— Както обясних вчера, госпожа Карла ще те посещава два пъти седмично и ще изготви програма за обучението ти.

— Добре.

— Джейк ми каза, че миналата година си бил в девети клас, нали? — попита Карла.

— Аха.

Джейк се усмихна и го поправи:

— Дрю, искам да свикнеш да отговаряш с „Да, госпожо“ и „Не, госпожо“. Също и е „Да, господине“ и „Не, господине“. Ще се опиташ ли?

— Да, господине.

— Браво на теб!

— Говорих с учителите ти и от тях научих, че си изучавал история на Мисисипи, алгебра първо ниво, английски, естествени и точни науки. Така ли е?

— Май да.

— Имаш ли любим предмет?

— Ами не. Нито един не ми харесваше. Мразя училището.

Учителите бяха казали същото. Бяха единодушни в преценката си, че момчето е безразлично в клас, едва крета с материала, има шепа приятели, необщително е и като цяло се чувства нещастно в училище.

Първото впечатление на Карла беше сходно като това на Джейк. Трудно ѝ беше да повярва, че Дрю е на шестнайсет години. Изглеждаше по-скоро на тринайсет. Беше дребен и хилав, с буйна руса коса, която отчаяно се нуждаеше от подстригване. Държеше се непохватно и плахо, като избягваше да гледа хората в очите. Тя не можеше да си представи как е извършил толкова тежко престъпление.

— Добре, много деца мразят училището, но не бива да прекъсваш — каза Карла. — Хайде да се уточним, че това сега не е училище, а частни уроци. Искам да отделяме по трийсет минути на всеки предмет и после да ти давам домашно.

— С домашни става като в училище — отговори Дрю и всички се засмяха.

За Джейк това беше малък пробив, защото клиентът му за пръв път правеше опит да се пошегува.

— Май е точно така. С какво искаш да започнем?

Той сви рамене и отговори:

— Все едно. Ти си учителката.

— Добре. Да започнем с математиката.

Дрю се начумери, а Джейк промърмори:

— И на мен не ми е любим предмет.

Карла бръкна в чантата си, взе една тетрадка и я остави върху масата. Отвори я и откъсна първия лист.

— Това са десет прости математически задачи, които искам да решиш.

Подаде на Дрю молив. Задачите бяха лесни — събиране на числа, с което всеки петокласник би се справил за минути.

За да намали напрежението, Джейк извади папка от куфарчето си и потъна в адвокатски дела. Карла пък взе да разлиства учебник. Дрю започна да решава задачите и наглед не се затрудняваше.

Напредъкът му в училище беше най-малкото неравномерен. Беше учил в седем-осем училища в различни окръзи и щати. Поне два пъти беше повтарял един и същ клас. Беше живял при три приемни семейства, в сиропиталище, при двама роднини и беше прекарал четири месеца в изправителен дом заради кражба на велосипеди, освен това беше оставал бездомен задълго, когато изобщо не беше ходил на училище. Най-стабилният период от живота му беше между единайсетата и тринайсетата му година, когато майка му беше в затвора, а Дрю и Кийра бяха изпратени в баптистки дом за сираци в Арканзас, където имаха подслон и сигурност. Когато освободиха Джоузи условно, тя взе децата си и семейството продължи хаотичното си пътуване насам-натам.

С писменото разрешение на майка им Порша упорито издири дневниците с успеха на Дрю и Кийра в различните училища и състави техните кратки печални биографии.

Смръщил вежди, Джейк се преструваше, че чете, но всъщност мислеше колко се е променил клиентът му през последните единайсет седмици. По време на първите им срещи беше почти в ступор, после беше започнал да отронва по някоя дума, следваха двете седмици в клиниката в Уитфийлд, принудителната му изолация и ужасът от живота в арестантска килия, за да се стигне до сегашния момент, когато Дрю вече беше способен да води сносен разговор и да се интересува какво го очаква в бъдеще. Несъмнено антидепресантите действаха. Помогна също фактът, че един надзирател, господин Зак, харесваше момчето и прекарваше известно време с него. Носеше му шоколадови кексчета, изпечени от жена му, и книжки с комикси, даде му тесте карти и го научи да играе на руми, на покер, на блекджек. Когато нямаше много работа, господин Зак се отбиваше в тясната килия да поиграят малко. Човешкият контакт бе важен за всеки и той беше върл противник на пълната изолация.

Джейк се отбиваше почти ежедневно. Той също играеше карти с Дрю и си говореха за времето, за момичета, за приятелите и за игрите, на които беше играло момчето преди. За всичко друго, освен за убийството и процеса.

Още не беше готов да зададе на клиента си най-важния въпрос: „Знаеше ли, че Коуфър е изнасилвал Кийра?“. И то защото самият той не беше готов да чуе отговора. Ако беше „да“, значи ставаше дума за отмъщение, което означаваше, че Дрю е действал с намерението да защити сестра си. Следователно предумишлено, а това щеше да му донесе смъртна присъда.

Може би Джейк никога нямаше да зададе въпроса. Все още имаше сериозни съмнения дали да призове Дрю като свидетел и да го подложи на унищожителен кръстосан разпит от страна на прокурора.

Докато го гледаше как решава задачите си, не можеше да си представи, че ще го изправи пред съдебните заседатели. Адвокатът на всеки подсъдим пазеше това решение за последния момент. В щата Мисисипи защитата не беше задължена да разкрива дали обвиняемият ще свидетелства. Джейк беше намекнал пред съдия Нуз и Лоуел Дайър, че няма такова намерение, но това беше част от замисъла му да принуди обвинението да призове като свидетел Кийра. Освен брат ѝ тя беше единственият очевидец.

— Ето — каза Дрю и подаде листа на Карла.

Тя се усмихна, подаде му друг лист и каза:

— Добре, сега се опитай да решиш тези. Малко по-трудни са.

Докато той работеше, Карла оцени първата поредица задачи. Беше сгрешил четири от десет. Вече ѝ беше ясно с какво си има работа.

Бюфорд се върна след един час, а Джейк беше готов да си тръгне. Помоли Дрю да се изправи, да се ръкува по мъжки и да каже „довиждане“. Карла подготвяше кратък урок за индианското население, обитавало в миналото тези места.

Джейк излезе от ареста и измина трите преки до площада, за да отиде на среща, която всъщност му се искаше да избегне. Влезе в Секюрити Банк, почака пет минути във фоайето и скоро видя Стан Аткавидж да го кани с жест в просторния си кабинет. Поздравиха се като добри приятели, каквито наистина бяха, но и двамата очакваха с ужас предстоящия разговор.

— Да караме без заобикалки, Стан — предложи Джейк.

— Добре. Виж, както вече съм ти казвал, банката не е същата като преди две години. Тогава собственикът ни беше местен, освен това Ед ми даваше голяма свобода. Можех да правя почти всичко, което пожелая. Както знаеш обаче, Ед продаде банката и вече го няма, а новите собственици в Джаксън имат друг модел на управление.

— Това вече го обсъдихме.

— И пак го обсъждаме. С теб сме приятели от много години и бих направил всичко по силите си, за да ти помогна. Само че сега нямам думата.

— Каква сума искат?

— Този заем не им харесва, Джейк. Пари за съдебни процедури. Наричат го „вредни пари“ и отначало смятаха да го откажат. Убедих ги, че ти си разбираш от работата и си сигурен, че делото „Смолуд“ ще бъде златна мина. Сега, когато то се провали, те смятат, че са доказали правотата си. Искат половината от седемдесетте хиляди долара, и то скоро.

— Стигаме до моята молба за рефинансиране. Ако банката може да рефинансира ипотеката на къщата ми, да ми отпусне още малко кредит, ще имам пари, с които да боравя. Ще се разплатя по заема за съдебни разноски и ще си запазя бизнеса.

— Всъщност твоят бизнес ги притеснява. Прегледали са финансите ти и не са никак впечатлени.

Само като си представи как някакви нафукани банкери тършуват из сметките му и се мръщят на приходите му, кръвта на Джейк кипна. Мразеше банките и за пореден път си обеща да намери начин в бъдеще да не ги допуска в живота си. В момента обаче това му се струваше невъзможно.

— Миналата година брутният ти доход е бил деветдесет хиляди, а печалбата — петдесет преди облагането с данъци.

— Повярвай ми, знам го. Само че по-миналата година доходът ми беше сто и четиресет хиляди. Знаеш какво е да си търсиш клиенти в малко градче. С изключение на Съливан всички адвокати от канторите на площада имат силни и слаби периоди.

— Така е, но по-миналата година ти имаше пари заради хонорарите от оспорването на завещанието на Хъбард.

— Наистина не искам да споря с теб, Стан. Купих къщата преди две години от Уили Трейнър за двеста и петдесет хиляди — много пари за Клантън, но и къщата си я бива.

— И аз без колебание одобрих заема. Но шефовете в Джаксън са скептични по отношение на твоята оценка на имота.

— И двамата знаем, че е леко завишена. Обзалагам се, че кучите синове в Джаксън живеят в къщи, които струват много повече от триста хиляди долара.

— Това няма значение. Те отказват нова ипотека. Съжалявам, Джейк. Ако зависеше от мен, щях да я одобря само срещу твоя подпис, без гаранции.

— Да не се увличаме, Стан. В крайна сметка ти си банкер.

— Аз съм ти приятел, Джейк, много ми е гадно да ти съобщавам лоши новини. Нищо не можем да отпуснем. Никакво рефинансиране.

Джейк въздъхна съкрушено и почти съжали приятеля си. Дълго се взираха един в друг и накрая той каза:

— Добре, ще се поогледам. Кога си искат парите?

— До две седмици.

Джейк поклати глава невярващо.

— Е, явно ще трябва да се разделя с доста мизерните си спестявания.

— Съжалявам, Джейк.

— Знам, Стан, съзнавам, че не ти стоиш зад всичко това. Не се измъчвай. Ще оцелея някак.

Ръкуваха се и Джейк побърза да напусне банката.

Той мина по задните улички, за да избегне хората, и след броени минути влезе в кантората си. Очакваха го още лоши новини.

Джоузи седеше с Порша на рецепцията. Пиеха кафе и бяха увлечени в приятен разговор. Джоузи не си беше направила труда да си уговори среща предварително, а Джейк не беше в настроение да я слуша, но не можеше да откаже. Тя се качи в кабинета му и седна срещу разхвърляното му бюро. Поговориха малко за Дрю и Джейк ѝ съобщи, че Карла е в ареста за първия им частен урок. Малко преувеличи, като увери Джоузи, че оказаното внимание било видимо приятно за Дрю. После поговориха за Кийра и тя я определи като самотна, отегчена и уплашена. Госпожа Голдън ги посещавала три пъти седмично за уроците. Давала много домашни и Кийра била заета. Чарлс и Мег Макгари се отбивали през ден да я наглеждат. Джоузи беше престанала да ходи на църква, защото Кийра вече не можела да я придружава. Вече ѝ личало малко, а нали трябвало да пазят тайната ѝ.

Тя извади няколко писма от чантата си и ги подаде на Джейк.

— Две са от болниците тук и в Тюпълоу, а едно от хирурга там. Общо шестнайсет хиляди долара и нещо и, разбира се, заплашват. Какво да правя, Джейк?

Той бързо прегледа цифрите и отново се удиви на цената на здравеопазването.

— Работя на три места на минимална надница и се справяме криво-ляво, но тези сметки не мога да ги платя. Освен това ми трябва нова скоростна кутия за колата. Ако сега ме остави, свършено е с мен.

— Можем да обявим несъстоятелност по тези сметки — каза Джейк.

Избягваше фалитите със същата категоричност, с която избягваше и разводите, но понякога все пак нагазваше в тях, когато клиентът му беше в крайна нужда.

— Но аз имам нужда от лекаря си, Джейк. Не мога да не му платя. Пък и вече обявих банкрут преди две години в Луизиана, и то за втори път. Има ли ограничение колко пъти можеш да го правиш?

— Опасявам се, че има.

С нейните финансови проблеми, присъди и разводи Джоузи вероятно познаваше закона по-добре от повечето адвокати. Джейк се възхищаваше на смелостта ѝ и на нейната решимост да защитава децата си, но се бореше да овладее импулсивното си желание да ѝ се скара заради безбройните грешки.

— Значи не мога да го направя отново. Какво предлагаш?

Искаше му се да ѝ предложи да си наеме друг адвокат.

Беше прекомерно зает със сина ѝ и сигурно заради него самият той щеше да банкрутира. Не беше давал съгласието си да се занимава и с нейните каши. Тъкмо обратното, бяха го принудили да представлява Дрю. Но вече беше адвокат на семейството и нямаше измъкване.

Хари Рекс би я натирил, би я прогонил от кантората си без капка състрадание. Лушън би я приел, но после би стоварил проблемите ѝ върху бюрото на някой новобранец, докато той самият се готви за сензационна защита на сина ѝ. Джейк не можеше да си позволи този лукс. Истината беше, че рядко отказваше на беден клиент, изпаднал в нужда. Понякога му се струваше, че половината му работа е про боно или пък се съгласяваше предварително на нещо, а месеци по-късно установяваше, че хонорар няма да има.

Проблемът се усложняваше заради времето, което го притискаше. Кийра трябваше да роди след около три месеца. Джейк пазеше ярък спомен за разговора си с Карла.

— Добре, ще се обадя в болниците и ще си поговоря с лекарите.

Джоузи вече триеше очи.

— Някога налагали ли са запор на заплатата ти, Джейк?

Каква заплата?

— Не, не са.

— Отвратително е. Изгърбваш се от работа на някое гадно място, а когато накрая ти платят, в плика се мъдри и жълто листче с предупреждение. Някаква компания за кредитни карти, финансова фирма или скапан търговец на коли е сложил ръка на заплатата ти и вземаш два пъти по-малко. Ужас. Това е историята на моя живот, Джейк. Все се катеря по някоя планина, старая се да има храна на масата, а онези винаги са по петите ми. Пишат ми злобни писма. Наемат адвокати. Някой все ме заплашва. Нямам против да се скъсвам от работа, но едва смогвам да оцелея. За нещо повече дори не смея да помисля.

Човек лесно можеше да заключи, че Джоузи сама е виновна за проблемите си, че сама си е навредила, но Джейк се запита дали изобщо някога е имала шанс за нещо друго. Беше живяла трийсет и две трудни години. С малко усилия можеше да е привлекателна и точно това несъмнено ѝ бе създавало сериозни проблеми с лоши мъже. Вероятно много пъти бе подлагана на тормоз. Или пък открай време беше вземала неправилни решения.

— Ще се обадя, за да спечеля време — отговори Джейк, защото не му хрумваше друго, а трябваше да работи с надеждата някой да му плати.

— Трябват ми осемстотин долара за скоростна кутия — изломоти тя, — втора ръка. Можеш ли да ми дадеш заем?

Молбата не беше необичайна за адвокат в малък град. Джейк се беше научил по трудния начин да не дава заеми на разорени клиенти. Обичайният и благонадежден отговор беше: „Извинявай, но професионалната етика ми забранява да ти заема пари“.

„Защо?“

Защо ли? „Защото шансовете да се разплатиш са нищожни. Защото комисията по етика на адвокатската колегия още преди десетилетия е установила, че нейните членове, повечето от които са адвокати от малки градове, трябва да бъдат защитени от подобни молби.“

В момента Джейк имаше четири хиляди долара във фирмената си сметка — пари, от които отчаяно се нуждаеше през следващите месеци, за да не затвори кантората. Но какво толкова? Джоузи се нуждаеше от парите много повече от него и ако останеше без кола, на главата му щяха да се стоварят още нежелани проблеми. Той можеше да работи допълнително, да привлича повече клиенти, да помоли Нуз да му възлага жалки дела, които би могъл да пораздува и да уговаря споразумения. Гордееше се с факта, че защитава всякакви хора, а не е костюмар от голяма фирма, и винаги досега успяваше да си подсигури допълнителна работа, когато изпаднеше в затруднено положение.

Усмихна се, кимна и отговори:

— Мога да го уредя. Ще те помоля да подпишеш разписка с дата на падеж след една година. Формалност по етични причини.

Джоузи поплака още малко, а Джейк се преструваше, че си води бележки. Когато плачът най-накрая секна, тя каза:

— Извинявай, Джейк, много съжалявам.

Той я изчака да се успокои и каза:

— Хрумна ми една идея, Джоузи. Омръзнало ти е да живееш в църквата. Пастор Макгари и паството му ти оказаха огромна подкрепа, но двете с Кийра не бива да оставате по-дълго там. Скоро хората ще разберат, че тя е бременна, и клюките ще тръгнат. Не си в състояние да платиш тези сметки, а е слабо вероятно болниците и лекарите да престанат да си търсят парите. Искам да изчезнеш, да се преместиш, просто да се изпариш от тук.

— Не мога да замина, докато Дрю е в ареста и очаква процеса.

— В момента не можеш да му помогнеш. Премести се някъде и се скрий дотогава.

— Къде?

— В Оксфорд например. Само на час път от тук. Университетски град е и наемите са ниски. Ще ти потърсим обзаведено жилище. Лято е, студентите са си заминали. Имам там двама приятели адвокати, ще ги понатисна да ти намерят работа. Забрави за тези сметки. Събирачите на дългове не могат да те открият.

— Това е историята на моя живот, Джейк. Винаги бягам.

— Няма причина да оставаш тук — нямаш близки, нямаш истински приятели.

— Ами лекарят на Кийра?

— В Оксфорд има хубава болница с много лекари. Ще ѝ осигурим някой, това е приоритет.

Сълзите бяха пресъхнали, погледът ѝ се избистри.

— Ще ми трябва заем и за да се установя другаде.

— Има още нещо, Джоузи. Кийра ще роди бебето някъде в края на септември, след процеса и след като всички в Клантън узнаят за нейната бременност. Ако роди в Оксфорд обаче, тук малко хора ще научат. Много малко. Семейство Коуфър ще бъдат шокирани, когато разберат за внучето си, и сигурно няма да искат да имат вземане-даване с него. Все пак животът ме е научил, че не е възможно да предвидиш човешкото поведение. Има вероятност да пожелаят да поддържат някакъв контакт с детето. Но това не може да стане.

— И няма да стане.

— Ще направим осиновяването там, в друг съдебен окръг. Кийра ще тръгне в друго училище и приятелите ѝ няма да знаят за нейната бременност. Преместването ще бъде най-добрият вариант и за нея, и за теб.

— Не знам какво да правя, Джейк.

— Ти умееш да оцеляваш, Джоузи. Махни се от това място. Тук не ви очаква нищо добро, вярвай ми.

Тя прехапа устни и се опита да възпре отново напиращите сълзи. После каза тихо:

— Добре.

Красивата къща на съдия Рубън Атли се намираше през две преки от дома на Джейк, в центъра на Клантън. Беше толкова стара, че си имаше име — „Мейпъл Рън“, а съдията живееше там от десетилетия. Късно следобед Джейк паркира зад големия буик и потропа на рамката на мрежестата врата. Атли беше прочут скъперник, който отказваше да си постави климатици.

Дрезгавият глас на съдията покани Джейк да влезе и той пристъпи във влажния задушен вестибюл. Атли се появи с две чаши, пълни с кафеникава течност — обичайния му подсладен коктейл уиски сауър в края на труден ден. Подаде едната чаша на Джейк и каза:

— Да седнем на верандата.

Излязоха на открито, където въздухът не беше толкова тежък, и се отпуснаха на ратановите столове.

Рубън Атли заемаше съдийския пост в канцлерския съд от много дълго време и тихомълком си вреше носа в повечето дела в окръга. В юрисдикцията му попадаха семейното право, всички разводи, осиновявания, оспорвания на завещания, спорове за земя, за зониране — дълъг списък с правни проблеми, които почти никога не се решаваха със съдебни заседатели. Той беше мъдър, справедлив и строг и не търпеше многословни или лениви адвокати.

— Разбрах, че са ти натрапили делото „Гамбъл“.

— Боя се, че е така.

Джейк отпи от уискито, което не му беше любимото питие, и се зачуди какво обяснение ще даде на Карла. Нямаше да е много трудно. Ако съдия Атли ти предложи питие и те покани на предната си веранда, никой адвокат не отказва.

— Нуз ми се обади за съвет. Отговорих, че няма друг адвокат в окръга, способен да се справи с това дело.

— Много благодаря.

— Такава ти е професията, Джейк. Адвокатът невинаги избира клиентите си.

А защо не? Защо да не беше възможно Джейк или всеки друг адвокат да откаже на клиент?

— Да, не мога да се откопча.

— Сигурно ще пледираш невменяемост.

— Вероятно, но всъщност го е застрелял най-хладнокръвно.

— Много тъжно. Голяма трагедия. Прахосан живот — и на помощник-шерифа, и на това момче.

— Едва ли ще има някакво съчувствие към момчето.

Атли отпи и се загледа към покривите надолу по склона.

В далечината се виждаше и покривът на Хокът Хаус.

— Какво е справедливото наказание, Джейк? Не ми допада идеята да изправяме деца на процес, но помощник-шерифът е мъртъв, независимо кой е натиснал спусъка. Убиецът трябва да бъде наказан, и то строго.

— Точно това е големият въпрос, нали? Градът иска смъртна присъда и газова камера. Моята работа е да се боря срещу това.

Атли кимна и отново отпи от питието си.

— Каза, че се нуждаеш от услуга.

— Да, господин съдия. Според мен не е справедливо да съдим момчето в този окръг. Невъзможно е да се избере безпристрастно жури. Съгласен ли сте?

— Аз не работя със съдебни журита, Джейк. Знаеш го.

Джейк знаеше също, че само шепа хора са осведомени по случая по-обстойно от Атли.

— Само че вие познавате окръга по-добре от всеки друг, господин съдия. Възнамерявам да помоля за преместване на процеса и вие трябва да ми помогнете.

— Как?

— Поговорете с Нуз. Вие, съдиите, общувате помежду си по особен начин. Току-що казахте, че той ви се е обадил за съвет кого да назначи. Повлияйте му да премести процеса.

— Къде?

— Където и да е, само не тук. Делото ще остане в неговата юрисдикция, защото вече му е поверено и защото е от огромен публичен интерес. Едва ли ще иска да пропусне забавлението. Освен това, ако се представи в благоприятна светлина, ще дръпне пред конкурента си на изборите следващата година.

— Бъкли ли имаш предвид?

— Така се говори. Той вдига шум около себе си.

— Бъкли е глупак, освен това го посякоха на последните избори.

— Така е, но никой действащ съдия не обича изборите.

— Аз никога не съм участвал в избори — отбеляза Атли доста самодоволно.

Кой юрист щеше да е толкова безмозъчен, че да стане конкурент на Рубън Атли?

— Нуз отказа да премести процеса срещу Карл Лий Хейли, защото според него случаят толкова се разчул, че в целия щат знаели подробностите. И сигурно имаше право. Този път е различно. Убийството на полицай е важна новина. Трагична и тъй нататък, но се случва. Вестниците я съобщават и после спират. Обзалагам се, че в окръг Милбърн тя не се обсъжда.

— Миналата седмица бях там, нито дума.

— Тук обаче е различно. Семейство Коуфър имат много приятели. Ози и момчетата му са бесни и постоянно подклаждат огъня.

Съдията кимаше. Отново отпи от питието си и каза:

— Ще поговоря с Нуз.