Време за милост

19

Център на окръг Ван Бюрън беше затънтеното градче Честър. Според преброяването на населението през 1980 г. в него живееха 4100 души, с 1000 по-малко от 1970 г., и нямаше никакво съмнение, че на следващото преброяване ще са намалели още. Градчето беше два пъти по-малко от Клантън, но изглеждаше много по-занемарено. Клантън имаше оживен площад с кафенета, ресторанти, офиси и всякакви магазини. В Честър обаче витрините на половината магазини по главната улица бяха заковани с дъски и си търсеха наематели. Може би най-недвусмисленият признак за икономически и обществен упадък беше фактът, че всички адвокати, освен четирима бяха избягали, няколко от тях — в Клантън. Навремето, когато младият Омар Нуз окачи табелата на кантората си, в окръга имаше двайсет адвокати.

Съдът на окръг Ван Бюрън се помещаваше в най-лошата сграда от всички съдилища в Двайсет и втора област. Беше най-малко на сто години, невзрачна и неугледна, неоспоримо доказателство, че основателите на окръга не са могли да си позволят архитект. Беше плъзнала на всички страни триетажна постройка с бяла дъсчена обшивка и многобройни тесни кабинети, в които се помещаваха всякакви служители: от съдии до шерифи и най-различни чиновници, дори инспекторът по зърнените храни. През десетилетията, когато окръгът все пак бележеше скромно развитие, сградата беше обрасла с различни пристройки като тумори, затова окръжният съд във Ван Бюрън се прочу като най-грозния в щата. Това описание не беше официално и беше популярно предимно сред адвокатите, които посещаваха съда и мразеха сградата.

Смущаваща отвън, тя беше изумително нефункционална отвътре. Нищо не работеше. Парното едва смекчаваше зимния мраз, а през лятото климатиците гълтаха ток, но произвеждаха само хладен полъх. Най-редовно се повреждаха цели системи: водопроводната, електрическата, охранителната.

Въпреки оплакванията данъкоплатците отказваха да плащат за обновления. Най-очевидното решение беше просто някой да драсне клечката, но палежът си оставаше престъпление.

Неколцина непоправими консерватори твърдяха, че им допадат чудатостта и характерът на сградата, и един от тях беше почитаемият Омар Нуз, старши съдия на Двайсет и втора област. Той от години беше завладял втория етаж, властваше като крал в своята просторна и старомодна съдебна зала и на практика живееше в кабинета си зад нея. По-надолу по коридора той имаше по-малка зала за по-незначителни дела. Секретарката му и стенографката имаха кабинети близо до неговия.

Повечето местни жители бяха убедени, че без Омар Нуз и неговото огромно влияние сградата е щяла да бъде съборена още преди години.

Съдията наближаваше седемдесет, предпочиташе да не пътува толкова често до другите си четири окръга и всъщност изобщо не шофираше. Караше го или секретарката му, или стенографката: до Клантън, Смитфийлд, Гретна или Темпъл, чак в окръг Милбърн, на почти два часа път. Съдията добиваше тревожния навик да кани адвокатите от тези градове да го посещават, ако имат работа с него в неудобни дни. По закон беше длъжен да провежда заседания във всичките пет окръга, но той все намираше начин да си остава у дома.

В понеделник се обадиха на Джейк и го поканиха да отиде при Нуз в два следобед във вторник в неговия кабинет. Във всички пет съдилища имаше кабинети за съдиите, но когато Нуз поканеше някой адвокат в своя кабинет, това означаваше, че той трябва да се замъкне до Честър. Джейк обясни на секретарката на съдията, че има ангажименти във вторник следобед, и наистина имаше, но тя отговори, че Нуз очаква от него да ги отмени.

Ето защо Джейк караше колата си по спокойните улици на Честър в ранния следобед във вторник и отново благодареше на Бог, че не живее там. Клантън беше построен безупречно от един генерал след Гражданската война и улиците му оформяха почти идеална решетка, а великолепната сграда на съда се издигаше величествено на площада, обаче Честър се бе разраствал през десетилетията без почти никаква симетрия или план. Нямаше площад, нямаше истински център. Бизнес кварталът се състоеше от хаотично разположени улици, които се пресичаха под странни ъгли и щяха да бъдат истински кошмар, ако по тях имаше движение.

Най-странното беше, че сградата на съда не се намираше в пределите на града. Издигаше се на три километра източно от него, стърчеше самотно край шосето, сякаш на прага на разрухата. На около пет километра източно се намираше Суийтуотър, вечният съперник на Честър. След Гражданската война в окръга не останали много неща, за които си струвало да се бориш, но двете градчета били враждебни едно към друго с десетилетия и през 1885 г. не успели да се разберат кое да стане окръжен център. Имало дори престрелка и няколко жертви, но губернаторът, който не бил стъпвал в окръг Ван Бюрън и не възнамерявал да го направи, избрал Честър. За да бъдат умилостивени ядосаните жители на Суийтуотър, съдът бил построен до блатисто разклонение на реката горе-долу по средата между двете градчета. В началото на XX в. една епидемия от дифтерит бе обезлюдила по-голямата част от Суийтуотър и там вече не беше останало почти нищо, освен две умиращи църкви.

Когато наближи Честър, Джейк видя сградата на съда, щръкнала окаяно насред паркинга. Той можеше да се закълне, че едното крило се е наклонило настрани от основната постройка. Паркира, влезе и се качи по стълбите до втория етаж, където завари главната съдебна зала празна и тъмна. Прекоси я, мина покрай старите прашни пейки за зрителите, през летящата вратичка и спря да разгледа маслените портрети на починали политици и съдии, до един бели. Всичко беше покрито с прах и кошчетата не бяха изхвърляни отдавна.

Джейк отвори една врата в дъното и поздрави секретарката. Тя му се усмихна насила и кимна към кабинета на Нуз: отивай, той те чака. Съдията седеше зад голямо дъбово бюро. Спретнати купчини листове заемаха почти целия плот и създаваха впечатлението, че въпреки привидния хаос Нуз може незабавно да намери всеки документ.

— Влизай, Джейк — покани го той с усмивка, но не се изправи.

В пепелник, достатъчно голям да побере порция спагети, имаше половин дузина лули, а във въздуха се усещаше застоял мирис на тютюн. Двата масивни прозореца бяха открехнати петнайсетина сантиметра.

— Добър ден, господин съдия — поздрави Джейк, докато се приближаваше, заобикаляйки ниска масичка, стойка за списания, отрупана със стари броеве, купчини правни книги на пода и два жълти лабрадора.

Беше сигурен, че когато се запозна с Нуз преди десет години, кучетата бяха паленца. И те, и съдията определено бяха остарели, но всичко останало беше неподвластно на времето.

— Благодаря ти, че дойде, Джейк. Както знаеш, претърпях операция на гръбнака преди няколко месеца и все още се възстановявам. Доста съм скован.

Заради тромавата си фигура и дългия си характерен нос съдия Нуз още от самото начало се сдоби с библейския прякор Ихавод. Отиваше му сякаш, а когато Джейк започна адвокатската си практика, прякорът вече беше утвърден и всички го използваха — зад гърба на съдията, естествено. С течение на времето обаче името Ихавод загуби популярността си. В момента Джейк си спомни нещо, което Хари Рекс му беше казал още преди години: „Никой не обича лошото здраве, както го обича Ихавод Нуз“.

— Как няма да дойда, господин съдия — отговори Джейк.

— Трябва да обсъдим някои проблеми — каза Нуз, избра си една лула, чукна я в ръба на пепелника и щракна малка запалка, която едва не подпали рунтавите му вежди.

Нима, помисли си Джейк. Че за какво друго може да ме викате?

— Да, господин съдия, доста неща.

Нуз засмука лулата си и изду бузи. Докато издишваше дима, каза:

— Първо, как е Лушън? С него се познаваме отдавна.

— Да, знам, сър. Лушън си е Лушън. Не се е променил много и постоянно се навърта в кантората.

— Предай му, че съм питал за него.

— Непременно.

Лушън ненавиждаше Омар Нуз и Джейк нямаше да му предаде нищо.

— Как е малкият Гамбъл? Още ли е в Уитфийлд?

— Да, сър. Почти всеки ден разговарям с лекарката му и тя е категорична, че той е силно травмиран. Според нея състоянието му леко се подобрява, но психиката му е силно увредена, и то не само заради стрелбата. Лечението ще отнеме известно време.

Щеше да му трябва около час, за да осведоми съдията за всичко, което д-р Сейди Уийвър му беше казала, а не разполагаха с толкова време. Щяха да проведат разговора по-късно, когато получат писмения доклад.

— Искам да го върнем обратно в ареста в Клантън — каза съдията, издухвайки дима.

Джейк сви рамене, защото нямаше власт над ареста на Дрю. Въпреки това беше казал на д-р Уийвър, че за клиента му ще бъде много по-добре да остане в крилото за непълнолетни, отколкото в окръжния арест.

— Поговорете с лекарите, господин съдия. Вие го изпратихте там, сигурен съм, че ще ви обяснят всичко.

— Може да го направя. — Нуз остави лулата и сключи ръце на тила си. — Да ти призная, Джейк, не успявам да намеря друг адвокат, който да поеме делото. Бог ми е свидетел, че се опитах. — Неочаквано се пресегна, взе един бележник и го плъзна по бюрото, сякаш приканваше Джейк да хвърли един поглед. — Обадих се на седемнайсет адвокати, имената са ей там. Познаваш повечето, по дяволите, седемнайсет адвокати от целия щат с опит в углавните престъпления. Говорих с всеки от тях по телефона, Джейк, с някои повече, отколкото с други. Умолявах ги, уговарях ги, ласкаех ги, готов бях и да ги заплашвам, но нямам юрисдикция извън Двайсет и втора област. Знаеш го. И нищо. Нито един. Никой не иска да се нагърби. Позвъних и на всички неправителствени организации — на Фонда за правна защита на деца, извършили углавни престъпления, на Младежката съдебна инициатива, на Американския институт за граждански свободи, къде ли не. Имената са ето тук. Отнесоха се със съчувствие и с желание да помогнат, но в момента никой не може да се лиши от опитен адвокат, който да стане защитник на това хлапе. На теб хрумва ли ти някой?

— Не, но вие ми обещахте, господин съдия.

— Знам и говорех сериозно, но тогава бях отчаян. Аз отговарям за съдебната система в областта, Джейк, затова беше мое задължение да подсигуря законното право на това дете да има защитник. Знаеш през какво съм преминал. Нямах друг избор. Ти прояви мъжеството да приемеш, когато всички останали се криеха зад бюрата си и бягаха от телефона. Сега те моля да продължиш, Джейк. Остани защитник по делото и се постарай обвиняемият да получи справедлив съдебен процес.

— Явно няма да удовлетворите искането ми за прехвърляне на делото в съда за непълнолетни.

— Няма. Ще го оставя в моята юрисдикция по ред причини. Ако мине през съда за непълнолетни, той ще излезе на свобода, щом навърши осемнайсет. Според теб справедливо ли е?

— На теория не е. Ни най-малко.

— Добре, значи сме на едно мнение. Делото остава в областния съд, а ти ще му бъдеш защитник.

— Господин съдия, не мога да допусна това дело да ме разори. Практикувам сам и имам съвсем малко служители. След първото ви обаждане на двайсет и пети март вече съм посветил четиресет и един часа на този случай, а работата едва започва. Знаете, че според щатското законодателство максимумът, който може да получи един адвокат на неплатежоспособни клиенти, е хиляда долара. Трудно е да се повярва, господин съдия, но хонорар от хиляда долара за защитник на обвиняем в углавно престъпление е пълен абсурд. Трябва да ми се плати.

— Ще се погрижа да ти бъде платено.

— Но как? Правилникът е пределно ясен.

— Знам, знам, повярвай ми, разбирам, Джейк. Възмутително е, вече съм писал на нашите законотворци. Хрумна ми нещо, което не е правено, поне в Двайсет и втора област. Ти си води отчет за изработените часове, а след края на делото аз ще го представя на управата на окръга. Ако откажат да платят, ще ги съдим. Аз ще гледам делото и ще отсъдя в твоя полза. Какво ще кажеш?

— Определено новаторска идея. За пръв път я чувам.

— Ще се получи, защото лично аз ще се заема. Ще проведем бързо дело без съдебни заседатели и ще се погрижа да ти бъде платено.

— Но дотогава ще минат месеци.

— Това е най-доброто, което мога да ти предложа, Джейк. Законът си е закон.

— Значи ще получа хиляда долара сега и ще се моля за останалото.

— Само толкова е по силите ми.

— А вещите лица?

— Какво за тях?

— Обвинението ще призове всякакви психиатри и специалисти, за да свидетелстват в тяхна полза.

— Да не намекваш, че ще пледираш за невменяемост?

— Не, нищо не намеквам. Не мога да повярвам, че няма да се махна от проклетото дело.

— Семейството няма никакви пари, така ли?

— Сериозно ли питате? Те са бездомни. Носят дрехи втора и трета ръка. Роднините им, където и да се намират, са се отървали от тях още преди години. Тези хора щяха в момента да гладуват, ако не беше щедростта на една църква.

— Добре, добре, само питам. Предполагах, че е така. Ще направя каквото мога, за да ти бъде платено, Джейк.

— Това не ми е достатъчно, господин съдия. Искам да ми обещаете, че ще получа много повече от хиляда долара.

— Обещавам да направя всичко по силите си, за да ти платят истински хонорар.

Джейк въздъхна — време беше да се примири с факта, че делото „Гамбъл“ ще остане при него. Нуз взе друга лула и напълни чашката ѝ с тъмен тютюн. Усмихна се на Джейк, оголвайки пожълтелите си зъби, и каза:

— Ще те възнаградя и с друго.

— С дата за „Смолуд“ ли?

— Да. Ще определя двайсет и трети април за начало на процеса. Няма да търпя глупостите на Шон Гилдър и ще настоявам да изберем жури още същата сутрин. До час ще се обадя на Гилдър и на Уолтър Съливан. Какво ще кажеш?

— Благодаря ви.

— Готов ли си за този съдебен процес, Джейк?

— Отдавна.

— Някакъв шанс за споразумение?

— В момента изглежда слабо вероятно.

— Искам да спечелиш това дело, Джейк. Не ме разбирай погрешно — ще остана непредубеден съдия, чиято задача е да гарантира справедлив процес, но много ми се ще да разбиеш Гилдър, Съливан и железопътната компания със солидна присъда.

— И на мен, господин съдия. Имам нужда от нещо такова.

Нуз изпусна облак дим и задъвка лулата си.

— Двамата с теб не сме особено популярни в момента, ако се съди по купчината писма, които съм получил от окръг Форд, и от телефонните обаждания — някои анонимни, други не. Хората мислят, че вече сме преценили момчето като невменяемо и сме го освободили. Притесняваш ли се за избора на журито?

— Ами да, обсъдихме въпроса с Хари Рекс. Той се притеснява повече, защото аз все още вярвам, че ще намерим дванайсет непредубедени заседатели.

— Аз също. Няма да бързаме, ще ги проучим внимателно. Нека да върнем момчето от Уитфийлд, за да успокоим духовете, че отново е в окръжния арест в Клантън в очакване на процес и че няма да бъде освободено заради някаква формалност. Мисля, че това ще уталожи страстите. Съгласен ли си?

— Да — отговори Джейк не съвсем искрено.

Нуз имаше право. Ако Дрю се върнеше в ареста на Ози, местните жители щяха да се успокоят.

— Ще се обадя на секретарката да оповести утре списъка, от който ще изберем съдебни заседатели. Сто имена са достатъчни, нали?

— Да, господин съдия. — Сто беше средният брой за гражданските дела.

Нуз бавно се зае да почиства друга лула. Старателно я натъпка с тютюн, запали я, наслади се на дима, после се изправи, като разгъна с известно усилие длъгнестото си тяло. Застана до прозореца и зарея поглед навън, сякаш се любуваше на красив пейзаж. Без да се обръща, подметна през рамо:

— Още нещо, Джейк, неофициално. Може ли? — Изглежда, го глождеше неприятна мисъл.

— Разбира се.

— Навремето си изкарвах хляба като политик и много ме биваше. След това избирателите ме отзоваха и аз трябваше да се покая и да си изкарвам честно прехраната. Работих много като съдия и ми се иска да вярвам, че се развих в професията. Тук съм от осемнайсет години и не съм имал сериозен опонент. Репутацията ми е солидна, нали, Джейк? — Той се обърна и изгледа Джейк.

— Доста солидна, бих казал.

Нуз засмука лулата си и загледа как димът се вие към тавана.

— Започнах да презирам изборите за съдии. Политиката изобщо не бива да се смесва с правосъдието. Съзнавам, че ми е лесно да го кажа, защото отдавна съм съдия. Титулярната длъжност има своите предимства. Но ми се струва неуместно да се налага съдиите да се ръкуват с кого ли не, да целуват бебета и да се борят за повече гласове. Ти какво мислиш?

— Съгласен съм, господин съдия. Системата е нелепа.

Колкото и неуместно да изглеждаше обаче, истината беше, че действащите съдии рядко получаваха отпор и почти никога не губеха изборите. Повечето амбициозни юристи смятаха за финансово самоубийство да се кандидатират срещу действащ съдия и да претърпят загуба. Джейк подозираше, че Нуз визира Руфъс Бъкли.

— Май се очертава да имам конкурент догодина — каза съдията.

— Подочух.

— Старият ти приятел Бъкли.

— Все още го презирам, господин съдия. И сигурно винаги ще е така.

— Обвинява ме за оправдателната присъда на Хейли. Обвинява и теб. Обвинява всички, освен себе си. Пет години ври и кипи, и крои отмъщението си. Когато изгуби надпреварата за прокурорското място преди три години, толкова се потиснал, че се наложило да потърси професионална помощ, поне според моите източници в Смитфийлд. Вече отново е във форма и пак се е разплямпал. Въобразява си, че обществото се нуждае от него на съдийското място. Миналия петък в Ротари Клуб дрънкал за делото „Хейли“ и изтърсил, че ти отново си измамил съда и си ме убедил да освободя момчето.

— Клюките от Ротари Клуб в Смитфийлд изобщо не ме притесняват, господин съдия.

— Така е, разбира се, но на теб не ти предстоят избори, нали?

— Вижте, господин съдия, предишния път, когато се кандидатира, Бъкли изгуби в четири от петте окръга, а Лоуел Дайър беше напълно непознат.

— Знам, знам, не представляваше никаква заплаха.

Джейк се изненада, че разговорът толкова бързо се отмести от работа към политика. Нуз за пръв път зарязваше предпазливостта и водеше личен разговор. Явно се тревожеше за предизборната си кампания, която предстоеше след месеци, но можеше и изобщо да не се състои.

— Избирателите от окръг Форд са повече, отколкото в другите четири окръга, а репутацията ви там е безупречна. Адвокатската колегия е твърдо зад вас, и то съвсем основателно. Никой не понася Бъкли. Всичко ще бъде наред, господин съдия.

Нуз се върна до бюрото си и остави лулата при другите в купата за спагети. Не седна, а потри ръце, сякаш казваше: „Приключихме“.

— Благодаря, Джейк. Просто дръж Бъкли под око.

Джейк се изправи и отговори:

— Добре. Ще се видим рано сутринта по-следващия понеделник.

Двамата се ръкуваха и Джейк побърза да излезе. Обади се на Хари Рекс от колата и му съобщи прекрасната новина, че е насрочена дата за процеса и че в рамките на двайсет и четири часа ще разполагат с имената на призованите за съдебни заседатели.

Хари Рекс изкрещя толкова силно, че го чу цялата кантора, после каза дрезгаво по телефона:

— Вече имам списъка.