Време за милост

29

Четири дни по-късно, на 12 юни, Мег Макгари роди здраво бебе в болницата на окръг Форд. След работа Джейк и Карла отидоха да я видят. Занесоха цветя и шоколадови бонбони, макар че нямаше никаква нужда от храна. Енориашите от църквата „Добрият пастир“ се бяха изсипали в болницата насред раждането и чакалнята се напълни с ястия и торти.

След кратко посещение при Мег и един поглед към новороденото в обятията на майка му Джейк и Карла не можаха да откажат на жените от църквата парче торта и кафе. Задържаха се по-дълго, отколкото планираха, най-вече защото Джейк се озова сред хора, които го харесваха.

На следващия ден Либи Провайн от Фондацията за защита на децата пристигна от Вашингтон и доведе виден психиатър от университета „Бейлор“. Доктор Тейн Седжуик работеше в областта на тийнейджърското престъпно поведение и биографията му беше дебела един пръст. Освен че имаше впечатляваща квалификация, той беше отраснал в тексаската провинция и говореше носово и провлачено, което беше добре за Мисисипи. Задачата му беше да прекара няколко часа с Дрю и да му направи профил. На процеса щяха да го държат зад кулисите, докато не станеше време за произнасяне на присъдата, и щяха да го призоват, ако, както беше твърде вероятно, Дрю бъдеше признат за виновен и защитата поведеше борба за живота му.

Според биографията му д-р Седжуик беше свидетелствал на двайсет съдебни процеса през последните трийсет години, винаги като отчаян опит клиентът да не получи смъртна присъда. Психиатърът веднага допадна на Джейк. Беше спокоен, весел, дори комичен. И с невероятен южняшки акцент.

Заедно с Порша всички се отправиха към ареста и се срещнаха с Дрю в килията му, която вече беше и негова класна стая. След трийсетминутен разговор Джейк, Порша и Либи излязоха и оставиха д-р Седжуик да си свърши работата.

В два следобед влязоха в главната съдебна зала. Лоуел Дайър и заместникът му бяха вече там, разхвърляли документи върху масата на обвинението. Джейк им представи Либи.

Дайър се държа сърдечно, макар да беше оказал съпротива на молбата на Джейк Либи да бъде втори адвокат на процеса. Възражението му беше глупаво, защото съдия Нуз и всеки друг съдия в щата допускаха адвокати от друг щат еднократно и при уместно сътрудничество с местен адвокат.

Докато разговаряха, Джейк огледа съдебната зала и се изненада от броя на зрителите. В една група, седнала зад масата на обвинението, бяха всички от семейство Коуфър и техни приятели. Джейк разпозна Ърл Коуфър по една снимка в статия от Дюма Лий, излязла малко след убийството. До него седеше жена, която сякаш беше плакала цяла година. Без съмнение Джанет Коуфър, майката.

Ърл го изгледа с нескрита омраза, но Джейк се престори, че не забелязва семейството. Само че поглеждаше към тях отново и отново, защото искаше да запомни лицата на синовете и братовчедите.

Съдия Нуз зае мястото си в два и половина и даде на всички знак да седнат. Прокашля се, придърпа микрофона и оповести:

— Ще обсъдим няколко искания, но първо един приятен въпрос. Господин Бриганс, мисля, че искате да ни представите някого.

Джейк се изправи и каза:

— Да, господин съдия, това е госпожа Либи Провайн от Фондацията за защита на децата. Ще се присъедини към нашия екип. Тя е адвокат с право да практикува във Вашингтон, Вирджиния и Мериленд.

Либи се изправи усмихната и кимна на почитаемия съдия, който каза:

— Добре дошли в екипа, госпожо Провайн. Прегледах заявлението и биографията ви и се убедих, че имате нужната квалификация да бъдете втори защитник на подсъдимия.

— Благодаря ви, господин съдия.

Тя седна, а Нуз вдигна някакви документи.

— Да започнем с искането на защитата за промяна на мястото на процеса. Господин Бриганс.

Джейк се приближи към катедрата и се обърна към съдията:

— Да, господин съдия, искането ни включва клетвените показания на няколко души, които са на мнение, че ще бъде трудно и дори невъзможно да намерим дванайсет заседатели в този окръг, които да са непредубедени. Четирима са местни адвокати, добре познати на съда. Единият е бившият кмет на град Карауей. Има един свещеник от Методистката църква тук, в града. Един пенсиониран училищен възпитател от Лейк Вилидж. Фермер от Бокс Хил. И един общински ръководител.

— Чел съм клетвените показания — доста рязко отсече съдия Нуз.

Онези, които не бяха адвокати, бяха бивши клиенти на Джейк и се бяха съгласили да предоставят клетвени декларации, при условие че няма да се явяват в съда. Много от хората, към които се беше обърнал Джейк, категорично бяха отказали да се замесват и той не ги винеше. Всички изпитваха огромна неохота да предприемат нещо, което можеше да се възприеме като помощ за защитата.

Всички клетвени декларации гласяха едно и също: че свидетелите живеят в окръга отдавна, познават много хора, знаят подробности за случая, обсъждали са го с роднини и приятели, повечето от които вече имат изградено мнение, и се съмняват, че в окръг Форд може да бъде сформирано честно и безпристрастно жури, което няма информация за случилото се.

— Смятате ли да призовете тези хора да свидетелстват днес? — попита Нуз.

— Не, господин съдия. Клетвените им показания са пределно ясни и съдържат всичко, което те биха казали в съдебната зала.

— Освен това прочетох доста обемистото ви изложение. Ще добавите ли нещо?

— Не, господин съдия. Всичко е вътре.

И Нуз като съдия Атли мразеше да губи време с адвокати, смятащи за наложително да повторят всичко, което вече са предали в писмен вид. Джейк прояви здравомислието да не го прави. Досието му беше шедьовър с обем трийсет страници. Порша беше работила над него седмици наред. То проследяваше историята на случаите на преместване на съдебните процеси не само в щата Мисисипи, но и в по-прогресивни щати. Порша твърдеше, че всъщност това не се прави достатъчно често, в резултат на което се провеждат несправедливи процеси. Върховният съд на щата обаче почти никога не поставяше под съмнение решението на съдиите.

Лоуел Дайър беше на друго мнение. В отговор на искането на Джейк той беше предоставил собствен набор от клетвени декларации, общо осемнайсет, от фанатични привърженици на реда и законността, чийто тон беше по-скоро в полза на присъда „виновен“, отколкото на безпристрастно съдебно жури. Изложението на Дайър беше шест страници и се придържаше към проценти, никакво творчество. Законът беше на негова страна, което той даваше да се разбере ясно.

— Вие смятате ли да призовавате свидетели, господин Дайър? — попита Нуз.

— Само ако защитата го направи.

— Не е необходимо. Ще обмисля нещата и скоро ще се произнеса. Да пристъпим към следващото искане, господин Бриганс.

Дайър седна, а Джейк се върна зад катедрата.

— Господин съдия, молим да бъде свалено обвинението в предумишлено убийство на основание на факта, че то нарушава забраната, наложена от Осмата поправка срещу необичайното и жестоко наказание. Допреди две години този обвинителен акт нямаше да бъде възможен, защото Стюарт Коуфър не е убит при изпълнение на служебния си дълг. Както знаете, през осемдесет и осма година почитаемата ни законодателна власт в заблуден опит да прояви по-голяма строгост към престъпността и да ускори изпълнението на повече екзекуции прие Допълнението към Закона за смъртното наказание. Дотогава убийството на служител на реда се смяташе за углавно престъпление само ако е станало по време на изпълнение на служебния му дълг. Смъртно наказание има в трийсет и шест щата, а в трийсет и четири от тях жертвата трябва да е загинала при изпълнение на служебния си дълг, за да се отправи такова обвинение. В опит да подражава на Тексас щатът Мисисипи реши да разшири обхвата на престъпленията, наказуеми със смъртно наказание. Само убийство не беше достатъчно, изискваше се и друго обвинение. Убийство плюс изнасилване, обир или отвличане. Убийство на дете. Поръчково убийство. А сега по силата на този нов и неуместен закон — и убийство на служител на реда дори да не е изпълнявал служебния си дълг в този момент. Полицай, който не е убит по време на служба, има същия статут като всеки друг гражданин. Разширяването на действието на закона, както стана в Мисисипи, е нарушение на Осмата поправка.

— Само че Върховният съд още не се е произнесъл по този въпрос — отбеляза Нуз.

— Така е, но дело като нашето би могло да помогне на съда да отмени въпросния закон.

— Не съм сигурен, че съм в положение да го отменя, господин Бриганс.

— Разбирам, господин съдия, но вие несъмнено виждате колко несправедлив е този закон и имате властта да не допуснете обвинителен акт, който се позовава на него. Тогава прокуратурата ще бъде длъжна да отправи обвинение в не толкова тежко престъпление.

— Господин Дайър?

Дайър се изправи и каза:

— Законът си е закон, господин съдия. Ясно и просто. Законодателната власт има правото да приема каквито закони пожелае, а ние сме задължени да ги спазваме. Докато законът не бъде променен или отменен от по-висша съдебна инстанция, нямаме избор.

— Вие избирате формулировката на обвинителния акт — каза Джейк. — Никой не ви е принуждавал да отправяте обвинение в предумишлено убийство.

— То е такова, господин Бриганс. Хладнокръвно убийство.

— Терминът „хладнокръвно убийство“ не фигурира никъде в закона, господин Дайър. Няма нужда да го превръщате в сензация.

— Господа — извиси глас съдия Нуз. — Прочетох изложенията ви и не съм склонен да отменя обвинителния акт. Той следва закона, независимо дали ние сме съгласни с него или не. Искането се отхвърля.

Джейк не се изненада. Но за да оспори този въпрос при обжалването, след произнасяне на присъдата, трябваше да го повдигне още сега. Отдавна се беше примирил, че години наред ще се занимава с обжалвания на присъдата на Дрю, затова голяма част от подготвителната работа трябваше да се свърши по време на процеса. Обосноваността на закона не беше изпитвана пред Върховния съд на Съединените щати, а обжалването със сигурност щеше да се озове там.

Нуз размести някакви документи и попита:

— Какво следва, господин Бриганс?

Порша подаде на Джейк една папка и той се върна при катедрата.

— Господин съдия, молим съда да премести обвиняемия в изправителен дом до започването на процеса. В момента и през последните два месеца и половина той се намира в окръжния арест, който не е подходящо място за шестнайсетгодишно момче. В изправителния дом поне ще бъде заедно с други деца и ще има право на контакти. И най-важното, ще има достъп до някакво образование. Изостава най-малко с две години в училище.

— Нали назначих частен учител? — попита Нуз и погледна над очилата си, неизменно кацнали в хлътнатината на дългия му нос.

— За четири часа седмично, господин съдия, а това не е достатъчно. Познавам учителката много добре и според нея момчето се нуждае от ежедневни уроци. Иначе ще изостане още повече. Говорих с директора на дома в Старквил и той ме увери, че там обвиняемият ще бъде охраняван и няма начин да избяга.

Нуз се намръщи. Погледна към областния прокурор и попита:

— Господин Дайър?

Дайър стана и каза:

— Господин съдия, проверих при директорите и на трите изправителни дома в този щат и установих, че никъде няма обвиняем в предумишлено убийство. Системата просто не функционира по този начин. Заподозреният в такова престъпление винаги се намира в окръга, където е извършено престъплението. Господин Гамбъл ще бъде съден като възрастен.

— Възрастните хора са завършили образованието си, господин съдия — каза Джейк. — Хората в ареста може и да се нуждаят от образование, но те вече са извън активния период на обучение. Това не важи за нашия обвиняем. Ако бъде изпратен в „Парчман“, той ще има достъп до някакво елементарно ниво на обучение, но според мен ще е крайно недостатъчно.

— И ще се намира в затвор със строг режим. Там попадат извършителите на предумишлени убийства — обади се Дайър.

— Той още не е осъден. Защо да не го изпратим при другите непълнолетни и да му дадем шанс да влиза в класна стая? Никой закон не ни спира да го направим. Вярно е, че такива извършители обикновено остават в своите окръзи, но законът не го предписва. Решението е на съда.

— Това не е правено — възрази Дайър. — Защо да допускаме изключение сега?

— Господа — отново прекъсна спора им съдия Нуз. — Не съм склонен да местим обвиняемия. Той е обвинен като възрастен и ще бъде съден като възрастен. Отношението към него също ще бъде като към възрастен. Искането се отхвърля.

Джейк отново не беше изненадан. Очакваше съдия Нуз да води справедлив процес и да не фаворизира нито една от страните, затова беше чиста загуба на време да моли за услуга на този етап.

— Какво още следва, господин Бриганс?

— Защитата приключи, господин съдия. Господин Дайър е отправил искане, което трябва да обсъдим в кабинета ви.

— Съгласен съм, господин съдия. Въпросът е деликатен и не бива да се обсъжда в съдебната зала, поне засега.

— Добре. Закривам заседанието. Елате в кабинета ми.

Докато отиваше към масата на защитата, Джейк не се сдържа и хвърли поглед към семейство Коуфър. Ако Ърл имаше оръжие, сигурно щеше да открие огън.

Нуз свали тогата и се стовари на трона си начело на масата. Джейк, Либи и Порша седнаха от едната страна. Срещу тях седнаха Лоуел Дайър и заместникът му Д. Р. Мъсгроув, дългогодишен прокурор. Съдебната стенографка се настани отстрани със своя диктофон и със стенографската машина.

Нуз запали лулата си и дори не му хрумна да отвори прозорец. Напълни си устата с дим, докато преглеждаше папката отпред. Въздъхна и каза:

— Това е много тревожно.

Искането беше на Дайър, затова той започна пръв:

— Господин съдия, бихме искали да ограничим някои показания на процеса. Явно убийството е било извършено след грозен скандал между Стюарт Коуфър и Джоузи Гамбъл. Няма да я призоваваме да свидетелства, но защитата със сигурност ще го направи. Ще ѝ задават въпроси за скандала, за предишни кавги и вероятно за прояви на физическо насилие от страна на покойния. Може да се разиграе истински цирк и на практика Стюарт Коуфър да бъде изправен на съд. А той няма как да се защити. Това просто не е справедливо. Обвинението моли съда още преди процеса да ограничи строго показанията за физическо насилие.

Нуз разлистваше искането и мотивите, представени от Дайър, макар вече да ги беше чел.

— Господин Бриганс.

Либи се прокашля и се обади:

— Господин съдия, ще позволите ли?

— Разбира се.

— Винаги е справедливо да се използва репутацията на покойния, особено в подобни случаи с прояви на насилие. — Тя беше прецизна, с безупречна дикция, а шотландският акцент ѝ придаваше авторитет. — В своето адвокатско досие ние проследяваме историята на проблема в този щат десетилетия назад. Много рядко биват изключвани от процеса показания относно прояви на насилие на убития, особено когато обвиняемият е жертва на малтретиране.

— Момчето е било малтретирано, така ли? — попита съдия Нуз.

— Да, но не сме включили това в досието си, защото тогава то ще стане публично достояние. Поне четири пъти господин Коуфър е удрял Дрю по лицето и многократно му е отправял заплахи. Той е живял в страх от този мъж точно както Джоузи и Кийра.

— За колко тежко физическо малтретиране става дума?

Либи бързо плъзна по масата копия на голяма цветна снимка на Джоузи в болницата с бинтовано лице. И продължи:

— Ами да започнем с Джоузи във въпросната нощ. Той я е ударил с юмрук в лицето и я е повалил в безсъзнание със счупена челюст, която се е наложило да оперират.

Нуз се вторачи в снимката. Дайър се смръщи, докато я разглеждаше.

— Джоузи ще свидетелства, че побоите са били нещо обичайно и са зачестявали. Тя е искала да си тръгне, заплашвала е да го направи, но не е имала къде да отиде. Семейството, господин съдия, е живеело в напълно основателен страх. Дрю е получавал плесници и е бил заплашван. А Кийра е била сексуално насилвана.

— О, стига! — просъска Дайър.

— Не очаквам да ви хареса, господин Дайър, но това е истината и тя трябва да бъде изнесена по време на процеса.

— Точно това е проблемът, господин съдия — гневно се намеси Дайър, — именно затова внесох искане момичето да бъде заставено да даде предварително показания. Джейк не ѝ позволи да отговори на въпросите ми. Имам правото да знам какво ще каже тя на процеса.

— Искане за принудителни показания по наказателно дело? — попита Нуз.

— Да, господин съдия. Така е справедливо. Устройват ни клопка.

На Джейк страшно му хареса думата „клопка“. Ти само чакай да ѝ видиш корема.

— Ако я призовете, тя ще свидетелства — отбеляза Нуз, — ваша свидетелка е. Не съм сигурен как ще я задължите да даде показания.

— Ще се окажа принуден да я призова — отговори Дайър. — Присъстващите на местопрестъплението са трима. Майката е била в несвяст и не е чула изстрела. Обвиняемият едва ли ще свидетелства. Остава момичето. Сега разбирам, че е била сексуално насилвана. Не е честно, господин съдия.

— Не съм склонен да удовлетворя искането ви тя да бъде задължена да говори сега.

— Добре, тогава няма да я призовем да свидетелства.

— В такъв случай ние ще го направим — намеси се Джейк.

Дайър го изгледа гневно, отпусна се тежко на стола и скръсти ръце пред гърдите си. Беше победен. Вреше и кипеше, напрежението се сгъстяваше, после той каза:

— Просто не е честно. Не бива да допускате този процес да се превърне в едностранна клевета срещу мъртъв полицейски служител.

— Такива са фактите, господин Дайър — каза Джейк. — Не можем да ги променим.

— Не, но съдът може да ограничи някои показания.

— Отлична идея, господин Дайър. Ще помисля и ще отсъдя, като видя как се развиват нещата. Тогава може да подновите исканията си и, разбира се, имате право да възразявате срещу свидетелските показания.

— Ще бъде твърде късно — отговори Дайър.

Адски късно, помисли си Джейк.

Карла изпече една тава пилешки бутчета с чери домати и гъби. Седнаха да вечерят на двора по тъмно.

Избягваха да говорят за убийства и за непълнолетни убийци, стараеха се да обсъждат само приятни теми. Либи разказа за детството си в малко градче в Шотландия, недалече от Глазгоу. Баща ѝ бил известен адвокат и я насърчавал да поеме по неговия път. Майка ѝ преподавала литература в близкия колеж и искала дъщеря ѝ да стане лекар. Американска преподавателка я вдъхновила да учи в Щатите и тя не се върнала у дома. Докато следвала право в Университета на Джорджтаун, присъствала на мъчителния процес срещу седемнайсетгодишен младеж с нисък коефициент на интелигентност и покъртителна житейска история. Получил доживотна присъда без право на замяна — по същество смърт. След това разказа за съпруга си, който вече бил една от сигурните номинации за Върховния съд.

Доктор Тейн Седжуик беше прекарал три часа с Дрю в килията му и предпочиташе да говори за нещо друго. На сутринта щяха да прекарат заедно още два часа, след което той щеше да изготви подробен психологически профил. Седжуик се оказа превъзходен разказвач. Баща му имал ранчо в тексаската провинция и той прекарал детството си на седлото. Прадядо му веднъж застрелял двама крадци на добитък, натоварил телата им във фургона си и ги откарал при шерифа на два часа път. Шерифът му благодарил.

Късно вечерта Либи каза на Седжуик:

— Едва ли ще ни трябвате на процеса.

— Нима? Много сме самоуверени, а?

— Не — опита се да извърти нещата Джейк. — Нямаме основания за самоувереност.

— Според мен процесът ще е труден и за двете страни — отбеляза Либи.

— Не познавате тези съдебни заседатели — каза Джейк. — Въпреки това, което чухте днес, ще има много състрадание към мъртвия и сериозно възмущение към начина, по който го представяме на процеса. Трябва да внимаваме.

— Стига толкова — намеси се Карла. — Кой иска прасковен сладкиш?