Време за милост

6

Беше вече тъмно, когато той излезе от кантората, и стана още по-тъмно, докато крачеше по безлюдния площад. Наближаваше осем часът в неделя вечер, нямаше отворени магазини и кафенета. В ареста обаче кипеше оживление. Когато зави по улицата и видя армадата от патрулки, паркирани безредно около сградата, новинарските микробуси — един от Тюпълоу, един от Джаксън — и група мъже, които се мотаеха отвън, пушеха и си говореха тихо, Джейк усети остра болка в стомаха. Имаше чувството, че навлиза във вражеска територия.

Познаваше добре мястото и предпочете да се шмугне в странична пряка и да влезе в комплекса от служебни сгради през един от задните входове. С течение на времето постройките бяха разширявани и ремонтирани, но без ясен план за бъдещото строителство. Имаше двайсетина килии, стаи за разпит, приемни и тесни коридори. В единия край на комплекса се намираше шерифството, а в другия — градското полицейско управление на Клантън. За улеснение наричаха целия комплекс „ареста“.

В онази тъмна нощ в ареста беше дошъл всеки, който имаше някаква връзка, колкото и да е далечна, със силите на реда. Наистина бяха едно голямо братство — намираха утеха в присъствието на други хора, които носят значки.

Един надзирател осведоми Джейк, че Ози е в кабинета си и е заключил вратата. Джейк го помоли да съобщи на шерифа, че иска да говори с него и ще го чака край двора — оградено място, където арестантите играеха баскетбол и дама. При хубаво време той и другите адвокати в града сядаха на стара маса за пикник под някое дърво и разговаряха с клиентите си през телената ограда. Нощем обаче в двора беше тъмно, защото затворниците бяха заключени в килиите си, чийто прозорчета имаха дебели решетки.

В този момент Джейк нямаше други клиенти в ареста — само най-новия. Две момчета бяха в щатския затвор „Парчман“ за продажба на наркотици. Майката на единия беше много устата и обвиняваше Джейк, че е унищожил семейството ѝ.

Отвори се врата и Ози се появи сам. Приближи се, без да бърза, сякаш раменете му тежаха и не бе спал нощи наред. Вместо да протегне ръка за поздрав, той изпука кокалчетата си и зарея поглед към двора.

— Тежък ден — обади се Джейк.

— По-лош няма накъде — изсумтя Ози. — Станал съм в три сутринта и оттогава не съм подвивал крак. Кофти работа е да изгубиш помощник-шериф, Джейк.

— Съжалявам, Ози. Познавах Стю и го харесвах. Не мога да си представя какво преживяват хората ти.

— Беше страхотен и постоянно ни разсмиваше. Може и да е имал тъмна страна, но не можем да я обсъждаме.

— Видя ли се с близките му?

Ози въздъхна шумно и кимна.

— Отидох да изкажа съболезнования. Не са най-благоразумните хора на света. Пристигнаха тук следобед и напираха да видят обвиняемия. Двама отишли в болницата, искали да се разправят с майка му. Ей такива дивотии. Затова оставих едно от моите момчета пред стаята ѝ. Внимавай с тия хора, Джейк.

Точно от това имаше нужда малкото семейство Бриганс — от още побъркани, които да ги притесняват.

Ози се закашля и плю на земята.

— Току-що говорих с Нуз.

— И аз — каза Джейк. — Не можах да му откажа.

— Обясни ми, че те е притиснал, макар ти да не си искал да се замесваш.

— Та кой би искал, Ози? Никой местен не би желал да се забърква в такова нещо. Нуз обеща да намери адвокат от друг окръг, така че аз ще бъда само за предварителните изслушвания. Поне такъв е планът.

— Май не си съвсем сигурен.

— Не съм. Не е лесно да се отървеш от такова дело, особено когато другите адвокати се крият и не отговарят на обажданията на съдията. Най-вероятно няма да се измъкна.

— Защо просто не отказа?

— Защото Омар Нуз ме е стиснал за гушата и защото няма друг, поне за момента. Трудно се отказва на съдия Нуз, Ози.

— Така изглежда.

— Сериозно ме притисна.

— Да, и той самият ми го каза. Е, явно ще бъдем от двете страни на барикадата, Джейк.

— Нима не е така винаги? Ти ги арестуваш, аз се опитвам да ги измъкна. И двамата си вършим работата.

— Не знам, сега ми се струва по-различно. За пръв път погребвам помощник-шериф. После ще има голям процес и ти ще направиш каквото се очаква от един добър адвокат — ще се бориш да отървеш хлапето, нали?

— Още сме далече от този ден, Ози. В момента изобщо не мисля за процес.

— Помисли за погребението.

— Съболезнования, Ози.

— Благодаря. Напрегната седмица се очертава.

— Трябва да се видя с момчето.

Ози кимна към редицата прозорци от задната страна на най-новата пристройка.

— Ето там.

— Благодаря. Направи ми услуга, Ози. Маршъл, Мос и Дуейн са ми приятели, но това никак няма да им хареса.

— Така си е.

— Затова поне бъди искрен с тях и им кажи, че Нуз ме е назначил, но аз не съм искал делото.

— Ще им кажа.

Надзирателят отвори вратата и запали мъждивата лампа. Джейк го последва и очите му се опитаха да привикнат с полумрака. Вече беше влизал в килията за непълнолетни, и то многократно.

Обикновено щракваха белезници на арестанта и го водеха по коридора към стаята за разпити, където той разговаряше на четири очи с адвоката си, а надзирателят пазеше отвън. Никой не помнеше адвокат да е бил нападнат от свой клиент в ареста, но въпреки това проявяваха предпазливост. За всяко нещо си имаше първи път, а арестантите не бяха от най-предсказуемите хора.

Все пак за Ози и за надзирателя беше ясно, че конкретно този арестант не представлява никаква заплаха. Дрю се беше затворил в себе си и отказваше да се храни. Не беше казал нито дума, след като сестра му си тръгна дванайсет часа по-рано.

— Да оставя ли вратата отворена за всеки случай? — прошепна надзирателят.

Джейк поклати глава, така че мъжът си тръгна и затвори. Дрю още лежеше на долното легло с гръб към вратата. Спотайваше се в топлия си малък пашкул, завит с тънко одеяло. Джейк придърпа пластмасов стол и седна, като се стараеше да не вдига шум. Хлапето дори не трепна, с нищо не показа, че е забелязало присъствието му.

— Ей, Дрю, аз съм Джейк. Там ли си? Има ли някой вкъщи?

Никакъв отговор.

— Аз съм адвокат. Съдията ми възложи твоя случай. Сигурно не съм първият адвокат, с когото се срещаш, нали, Дрю?

Никакъв отговор.

— Такааа… С теб трябва да се сприятелим обаче, защото ще прекараш много време с мен, със съдията и със съдебната система. Бил ли си в съда, Дрю?

Никакъв отговор.

— Нещо ми подсказва, че си бил.

Отново мълчание.

— Аз съм от добрите. На твоя страна съм.

Нищо. Измина минута, после още една. Одеялото леко се повдигаше и спускаше от дишането на Дрю.

Измина още една минута.

— Може ли да поговорим поне за майка ти, Дрю? Нали вече знаеш, че тя е добре?

Пак никакъв отговор. После леко раздвижване под одеялото, докато момчето бавно изпъваше крака.

— И за сестра ти Кийра. Да поговорим за Джоузи и за Кийра. И двете са в безопасност. Държа да го знаеш.

Нищо.

— Дрю, така не може. Искам да се обърнеш и да ме погледнеш. Поне това можеш да направиш. Обърни се, кажи „здравей“ и нека да си поговорим.

— Няма — изсумтя момчето.

— Чудесно, постигнахме някакъв напредък. Значи все пак можеш да говориш. Попитай ме нещо за майка си. Каквото и да е.

— Къде е тя? — разнесе се тих въпрос.

— Обърни се, седни, погледни ме и тогава ще говорим.

Дрю се завъртя и седна, като внимаваше да не си удари главата в рамката на горното легло. Уви се до шия с одеялото, сякаш то можеше да го предпази, придърпа се напред и стъпалата му увиснаха. Мръсни чорапи, поглед в пода, тяло, свито под одеялото.

Джейк се взря изпитателно в лицето му и беше напълно сигурен, че е станала грешка. Очите на Дрю бяха зачервени и подути след деня, който беше прекарал под завивките, вероятно с доста плач. Русата му коса беше разрошена и се нуждаеше от подстригване. Беше страшно дребен.

Когато Джейк беше на шестнайсет години, тъкмо започваше да играе като защитник в отбора на гимназията в Карауей, на петнайсетина километра от Клантън. Играеше и баскетбол, и бейзбол, бръснеше се, шофираше и излизаше с всяко симпатично момиче, което се съгласеше. Хлапето пред него сигурно караше велосипед с помощни колела.

Важно беше да го разговори, затова попита:

— От документите разбирам, че си на шестнайсет, така ли е?

Никакъв отговор.

— Кога е рожденият ти ден?

Момчето стоеше неподвижно, вторачено в пода.

— Хайде, Дрю, със сигурност знаеш кога е рожденият ти ден.

— Къде е майка ми?

— В болницата, ще остане там няколко дни. Челюстта ѝ е счупена и мисля, че лекарите искат да я оперират. Утре ще се отбия да ѝ се представя и ми се иска да мога да ѝ кажа, че ти си добре. Доколкото е възможно при тези обстоятелства.

— Значи не е мъртва?

— Не, Дрю, майка ти е жива. Какво искаш да ѝ предам?

— Мислех, че е умряла. Кийра също мислеше така. И двамата решихме, че Стю най-накрая я е убил. Затова го застрелях. Ти как се казваш?

— Джейк. Аз съм адвокатът ти.

— Последният адвокат ме излъга.

— Съжалявам. Аз обаче не лъжа, кълна се. Попитай ме нещо сега, каквото и да е, и ти обещавам да ти отговоря честно. Пробвай.

— Колко ще остана в ареста?

Джейк се поколеба и каза:

— Не знам и не те лъжа. Казвам истината, защото в момента никой не знае колко ще останеш в ареста. Разумният отговор е „дълго време“. Ще те обвинят в убийството на Стюарт Коуфър, а това е най-сериозното престъпление.

Момчето го погледна със зачервени и влажни очи и каза:

— Но аз мислех, че той е убил майка ми.

— Разбирам, но истината е, че не го е направил.

— Въпреки това се радвам, че го застрелях.

— Иска ми се да не беше.

— Не ми пука, ако ще завинаги да остана в затвора, защото той никога повече няма да посегне на мама. Не може да нарани нито Кийра, нито мен. Стю си получи заслуженото, господин Джейк.

— Просто Джейк, ясно? Джейк и Дрю. Адвокат и клиент.

Момчето изтри лицето си с длан. Стисна очи и потръпна, сякаш зъзнеше. Джейк придърпа още едно тънко одеяло от горното легло и загърна раменете му. Дрю вече хълцаше и се тресеше, а сълзите капеха по бузите му. Дълго плака — дребно и нещастно момченце, уплашено до мозъка на костите си. По-скоро невръстно дете, отколкото тийнейджър, помисли си Джейк.

Когато престана да трепери, Дрю отново се затвори в своя свят и отказваше да говори, отказваше да регистрира присъствието на Джейк. Уви се с одеялата, легна и зарея празен поглед към горното легло.

Джейк отново спомена майка му, но това не свърши работа. Спомена храна и безалкохолни напитки, но не получи отговор. Минаха десет, минаха двайсет минути. Когато стана ясно, че Дрю няма да реагира, Джейк каза:

— Добре, аз си тръгвам. Утре сутринта ще посетя майка ти и ще ѝ съобщя, че ти си добре. Не говори с никого в мое отсъствие. Нито с надзирателите, нито с полицаите, нито със следователите, с никого, разбра ли? За теб не би трябвало да е проблем. Просто дума не казвай, докато не се върна.

Остави го в почти същата поза, в която го беше заварил: Дрю лежеше неподвижно, като в транс, гледаше с широко отворени очи, но не виждаше нищо.

Джейк затвори вратата. Разписа се на регистратурата, постара се да избегне познатите лица, напусна ареста и пое пеша по дългия път към дома си.

От любопитство той заобиколи покрай площада и видя, че в един офис свети точно както бе очаквал. Хари Рекс често се затваряше късно вечер, особено в неделя, за да навакса с безумната си практика. През повечето дни мръсната му чакалня беше пълна с враждуващи съпрузи и други нещастни клиенти и на него по-често му се налагаше да бъде арбитър на спорове, отколкото да ги разрешава. Освен това четвъртият му брак не вървеше и той предпочиташе спокойствието в кантората си пред напрежението у дома.

Джейк потропа на прозореца и влезе през задната врата.

Хари Рекс го посрещна в кухнята и извади от хладилника две кутийки бира. Седнаха в разхвърляната стая до кабинета му.

— Защо си навън толкова късно? — попита Хари Рекс.

— Наминах през ареста — отговори Джейк и приятелят му кимна. Явно изобщо не беше изненадан.

— Нуз ти изви ръцете, нали?

— Аха. Каза, че ангажиментът бил само за трийсет дни, колкото да прекарам хлапето през предварителните изслушвания.

— Глупости. Няма да се отървеш от това дело, Джейк, защото никой друг няма да се нагърби с него. Опитах се да те предупредя.

— Опита се наистина, но не е лесно да откажеш на съдия Нуз. Кога за последен път си стоял срещу него и си отказал услуга, за която те е молил?

— Аз гледам да страня от Нуз, областният съд не е моята територия. Предпочитам този на Рубън Атли, където няма съдебни заседатели и магистратите се страхуват от мен.

— Съдия Атли не се страхува от никого.

Хари Рекс отпи от бирата си и изгледа невярващо Джейк. Отпусна се назад в стар въртящ се стол. Беше отслабнал с двайсет и два килограма предишната година, но вече си ги беше върнал и заради обемистото си тяло не беше лесно да вдигне крака върху масата. Все пак успя да качи отгоре старите си маратонки, за които Джейк можеше да се закълне, че са поне на десет години. Със студена бира в ръка Хари Рекс отбеляза незлобливо:

— Много глупав ход от твоя страна.

— Отбих се за бира, не за оскърбления.

Хари Рекс продължи, все едно не го е чул:

— Телефонът ми звъни цял ден, докато пълзи слухът, обадиха ми се хора, които мислех за мъртви или поне се надявах повечето от тях да са, ама убит помощник-шериф… ти сериозно ли? Това се случва за пръв път в този окръг, затова хората не спират да си чешат езиците. Ще говорят за убийството и утре, и вдругиден, и до края на седмицата. То дълго ще бъде единствената тема в града. Всички ще разправят колко са обичали Стюарт Коуфър. Дори да не са го познавали, пак ще твърдят, че адски му се възхищават. А представяш ли си погребението, опелото или каквото там организират Ози и семейството? По дяволите, нали знаеш колко много обичат ченгетата военните паради със залпове и изстрели? Голямо шоу ще бъде, целият град ще иска да участва. А когато не ронят сълзи за Коуфър, ще злословят по адрес на убиеца му. Шестнайсетгодишен гангстер, който го е застрелял със собственото му оръжие в собственото му легло. Хладнокръвно убийство. Веднага на въжето! Както винаги, Джейк, вината ще се прехвърли и на адвоката му. Ти ще вложиш огромно старание в защитата на клиента си, но те ще те намразят. Допускаш грешка, огромна грешка. Дълго ще съжаляваш за това дело.

— Правиш твърде много предположения, Хари Рекс. Нуз ме увери, че е само временно. Във вторник ще се срещна с него да обсъдим възможността за съдействие от някоя национална адвокатска група за правна защита на деца. Нуз знае, че това дело не е подходящо за мен.

— Ще говорите ли по нашия въпрос?

— Не, разбира се. Би било крайно неуместно да намесвам делото „Смолуд“.

Хари Рекс изсумтя и отново отпи от бирата си.

Неетично беше да се обсъжда много оспорвано дело със съдията, който го гледа, ако адвокатите на другата страна не са уведомени. Особено в телефонен разговор в неделя следобед по съвсем различен повод. Само че подобни формалности, свързани с етиката, изобщо не смущаваха Хари Рекс.

— Ето какво може да се случи, Джейк, и това е най-големият ми страх. В момента онези кучи синове, ангажирани със „Смолуд“, започват да се изнервят. Успях да убедя Доуби, че не им трябва да се изправят срещу теб в съда пред жури от окръг Форд. Ти наистина си добър, ама не чак колкото те описах аз. Здравата го наплаших, а него и бездруго не го бива особено в съдебната зала. Партньорът му по става, но те са от Джаксън, а това все едно е на другия край на света. Съливан ще седи с тях на масата, но той не е фактор.

Затова ще обсъждаме дати за процеса и аз надушвам, че железниците ще започнат да намекват за споразумение. Обаче… — Той отново отпи от бирата и кутийката се изпразни. — Вчера ти беше златно момче с чудесна репутация, но днес това започна да се променя. В края на седмицата доброто ти име ще бъде опетнено, защото се опитваш да отървеш хлапето, което е убило хладнокръвно наш помощник-шериф.

— Не съм сигурен, че е било хладнокръвно убийство.

— Ти си луд, Джейк. Пак ли си се навъртал край Лушън?

— Днес не. Може да го е застрелял в пристъп на умопомрачение. Може да е оправдано убийство.

— Може, може. Аз ще ти кажа какво може да е. Ще бъде самоубийство за теб и за твоята адвокатска практика в този малък и безмилостен град. Дори ако угодиш на Нуз, ще ни закопаеш по делото „Смолуд“. Не го ли разбираш?

— Преувеличаваш, Хари Рекс. В окръга има трийсет и две хиляди души, все ще се намерят дванайсет, които не са чували нито за мен, нито за Стюарт Коуфър. Адвокатите на железниците не могат да ме посочат в съдебната зала и да кажат: „Ето този тип представлява убийци на ченгета“. Не могат да го направят, пък и Нуз няма да им позволи.

Хари Рекс рязко смъкна крака от масата, все едно се беше наслушал, затътри се от стаята към кухнята, взе още две бири и ги донесе. Отвори едната и започна да снове покрай далечния край на масата.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Джейк? Проблемът ти е, че искаш да бъдеш център на внимание. Затова се беше вкопчил със зъби и нокти в делото на Хейли, когато всички чернокожи свещеници, функционери и радикали бяха посъветвали Карл Лий да остави на мира белите момчета, преди да са изпратили черния му задник в „Парчман“. Ти се бореше делото да остане при теб, а после го защити блестящо. Ти обожаваш това. Не очаквам да го признаеш, но обичаш шумните процеси и големите присъди. Харесва ти да си в центъра на вниманието и всички погледи да са обърнати към теб.

Джейк не посегна към втората кутийка бира, още пиеше от първата.

— Какво е мнението на Карла? — попита Хари Рекс.

— Нееднозначно. Омръзнало ѝ е да нося оръжие.

Хари Рекс отново надигна бирата и се загледа в библиотеката, пълна с дебели правни трудове с кожени подвързии, които никой не беше докосвал от десетилетия дори само за да обере прахта. Попита, без да поглежда към Джейк:

— Оправдано убийство ли те чух да споменаваш?

— Да.

— Значи си представяш съдебен процес, нали, Джейк?

— Не, просто размишлявам на глас. По навик.

— Глупости. Ти си вече на процес и планираш защитата. Коуфър биел ли е жената?

— Тя е в болница с мозъчно сътресение и счупена челюст, която трябва да се оперира.

— Посягал ли е на децата?

— Не знам.

— Значи най-редовно се е прибирал пиян в събота през нощта и е биел всички наред. Сигурно си представяш, че като защитник ще изправиш него на съд. Ще оклеветиш доброто му име, като изложиш на показ греховете и порочните му навици.

— Не е клевета, ако е вярно.

— Ще бъде отвратителен процес, Джейк.

— Извинявай, че го споменах, Хари Рекс. Не възнамерявам да припаря до онази съдебна зала.

— Сега вече лъжеш.

— Не, мисля за процеси, защото съм адвокат, но конкретно този ще го поеме някой друг. Аз ще съм на предварителните изслушвания, после ще се отърва.

— Едва ли. Наистина се съмнявам, Джейк. Дано само не прецакаш „Смолуд“. Честна дума, не ми пука какво ще стане със Стюарт Коуфър, нито с гаджето му и с децата, все хора, които не познавам, но много ме интересува какво ще стане със „Смолуд“. Това дело може да донесе най-солидния хонорар в смотаните ни жалки кариери.

— Не знам. За делото на Хейли взех хиляда долара.

— Горе-долу толкова ще вземеш и за този провал.

— Е, поне Нуз е на наша страна.

— Засега. Не му вярвам колкото ти.

— Съществува ли изобщо съдия, на когото имаш доверие?

— Не. Нито пък адвокат.

— Трябва да вървя. Ще те помоля за една услуга.

— Услуга ли? В момента ми иде да те удуша.

— Но няма да го направиш. Утре сутринта в шест ще вляза в Кафето и ще поздравя Маршъл Пратър. Както обикновено. На масата му сигурно ще има още някой помощник-шериф. Трябва ми някой да ми пази гърба.

— Съвсем си откачил, Джейк.

— Хайде, приятел. Припомни си всичките безумия, които аз съм вършил заради теб.

— Не, в това си сам. Утре сутрин ще си изпиеш поредната доза горчилка като адвокат по наказателни дела в малко градче.

— Значи те е страх да те видят с мен?

— Не. Страх ме е да се събуждам рано. Зарежи, Джейк. Напоследък решаваш сам, без да се съобразяваш с никого. Ядосан съм ти и няма да ми мине дълго време.

— Не го чувам за пръв път.

— Този път говоря сериозно. Щом ще се правиш на радикал, накарай приятелчето си Лушън да те придружи на закуска. Да видим колко ще допадне на местните.

— Той не става толкова рано.

— И прекрасно знаем защо.

Карла сложи Хана да си легне и понеже Джейк още не се беше прибрал, тя пусна телевизора в очакване на новините в десет. Тръгна от местната телевизия на Тюпълоу, където, както и очакваше, Стюарт Коуфър беше водещата новина, придружена от негова голяма цветна снимка с униформа. Все още не оповестяваха подробности. Арестуван бил непълнолетен заподозрян, чието име не споменаха. Показаха как линейката потегля от къщата на Коуфър, вероятно откарвайки трупа, който обаче не се видя в кадър. Нямаше коментар от шерифа или от друг представител на властта. Всъщност никой не коментираше, но въпреки това безстрашният репортер на местопрестъплението съумя да дърдори за убийството цели пет минути, без да каже почти нищо. За пълнеж пуснаха кадри на живо от сградата на съда и дори от ареста, където бяха заснели пристигащи и потеглящи патрулки. Карла превключи на мемфиски канал и научи още по-малко, макар че в този репортаж все пак се споменаваше за „домашно насилие“ и се намекваше, че Коуфър бил повикан на местопрестъплението да прекрати някаква свада, но станал жертва на кръстосан огън. Нямаше репортер на място, който да стигне до дъното на нещата. Явно някой стажант просто импровизираше през уикенда. Друг мемфиски канал посвети половината си материал на обобщение на ежедневните кражби с взлом, гангстерските войни и убийствата. След това се насочи на юг, към случилото се с Коуфър и към действителната новина, че той най-вероятно е първият служител на закона в окръг Форд, убит при изпълнение на служебния си дълг, откакто някакъв контрабандист застрелял двама помощник-шерифи през 1922 г. Тенденциозният материал създаваше впечатлението, че в окръга все още се въртят контрабанда на уиски, търговия с наркотици и други незаконни дейности — пълна противоположност на безопасните улици на Мемфис. Джейк се прибра по време на последния репортаж, а Карла изключи телевизора и му разказа накратко другите. Той помоли за безкофеиново кафе. Двамата изпиха по чаша на масата в кухнята, където бе започнал дългият им ден.

Джейк ѝ преразказа разговорите си с Ози, Дрю и Хари Рекс и призна, че не очаква с нетърпение настъпващата седмица. Карла се отнесе със съчувствие, но беше видимо разтревожена. Искаше ѝ се този случай просто да приключи.