Време за милост

35

На обяд в петък Джейк успя да погълне цяла чиния пасирана супа от грах. Още му беше трудно да дъвче, затова за твърда храна не можеше и дума да става. Следобед Хана и Карла отидоха да пазаруват и да вършат разни женски работи. Щом им видя гърба, Джейк звънна на Порша и я помоли да се отбие. Незабавно. Тя пристигна след четиресет и пет минути и след като преодоля смайването си от физиономията му, го последва в трапезарията, където разтвориха донесените от нея папки. Прегледаха настоящите му дела и предстоящите явявания в съда, направиха планове за краткото му отсъствие.

— Нещо ново? — попита той, но по-скоро се боеше от отговора.

— Ами не, шефе. Телефонът звъни, но са предимно приятели и твои състуденти, интересуват се как си. Имаш страшно мили приятели, Джейк. Много от тях изразиха желание да те посетят.

— Не сега. Ще почакат. Повечето едва ли искат да видят колко съм пребит.

— Здравата.

— Да, не се представих достойно.

— Няма ли да подадеш жалба?

— Не. Вече реших.

— Защо? Говорих надълго и нашироко с Лушън и с Хари Рекс, единодушни сме, че трябва да погнеш тези бандити, да им дадеш урок.

— Виж, Порша, това вече е зад гърба ми. В момента нямам нито физическата, нито психическата енергия да се занимавам със Сесил Коуфър. Ходила ли си в ареста?

— Тази седмица не.

— Искам да се отбиваш през ден и да прекарваш по един час с Дрю. Той те харесва и се нуждае от приятел. Не говорете за делото, играйте карти и игри, насърчавай го да си пише домашните. Според Карла той вече учи по-старателно.

— Добре. Кога се връщаш в кантората?

— Скоро, надявам се. Болногледачката ми е фашистка, а лекарят ми е голям педант, но мисля, че следващата седмица, когато свали конците, ще ме пусне на работа. Вчера говорих дълго с Нуз, притиска ме да взема решение дали да пледирам невменяемост. Склонен съм да уведомя него и Дайър, че планираме да се позовем на решението „Макнотън“ и да твърдим, че клиентът ни не е съзнавал характера на действията си. Ти какво мислиш?

— Нали още от самото начало това е планът?

— Донякъде. Единият проблем са парите за вещо лице. Говорих с онзи човек от Ню Орлиънс днес сутринта и страшно ми допадна. Много пъти е свидетелствал и си познава материята. Хонорарът му е петнайсет хиляди долара и аз му казах, че не можем да си го позволим. Обясних, че обвиняемият е неплатежоспособен, а окръгът няма да отпусне такава сума за експерт на защитата. Затова парите ще трябва да излязат от моя джоб авансово, а едва ли сумата ще ми бъде възстановена. Той се съгласи да свидетелства срещу десет хиляди. Въпреки това ни е много. Благодарих му и го уверих, че ще си помислим.

— А Либи Провайн? Нали нейната фондация щеше да осигури част от парите?

— Така е, освен това Либи познава много лекари. Разчитам на нея. Нуз попита ще поискам ли отсрочка, каза, че ще ни отпусне още време при нужда и че Дайър не възразява. Благодарих му и отказах.

— Заради Кийра ли?

— Заради нея. На шести август ще бъде в осмия месец, а аз искам да свидетелства бременна.

Порша хвърли бележника на масата и поклати глава.

— Да ти призная, Джейк, това не ми харесва. Струва ми се непочтено да крием бременността ѝ. Не мислиш ли, че съдия Нуз ще се вбеси, когато и той разбере заедно с останалите, че е бременна и че бащата е Коуфър?

— Тя не ми е клиентка. Ние защитаваме Дрю. Ако щатът я призове, Кийра ще бъде тяхна свидетелка.

— Все това повтаряш, но Дайър ще нададе вой и залата може да избухне. Помисли за семейство Коуфър и за тяхната реакция, когато научат, че синът им има дете, за което не са подозирали.

— Интересно защо, в момента това семейство не ме интересува, нито дали Нуз ще побеснее, нито дали Дайър ще получи удар. Мисли за съдебните заседатели, Порша. Само те имат значение. Колко от тях ще се изумят и разгневят, когато истината излезе на бял свят?

— Всичките дванайсет.

— Едва ли ще са всичките, но и трима-четирима ни стигат. За нас ще е победа и съдебно жури, което не може да вземе единодушно решение.

— Победата ли е по-важна, Джейк, или истината и справедливостта?

— А кое е справедливо в този случай, Порша? Ти заминаваш да следваш право и три години ще ти набиват в главата, че съдебните процеси се провеждат в името на истината и справедливостта. И така би трябвало. Но освен това ти си достатъчно голяма, за да те призоват като съдебен заседател. Как ще постъпиш с това момче?

Тя се позамисли и отговори:

— Не знам. Непрекъснато мисля и се кълна, че нямам отговор. То е постъпило, както е смятало за правилно. Мислело е, че майка му е мъртва и…

— И че още ги грози опасност. Очаквал е Коуфър да се събуди и да продължи да буйства. По дяволите, не за пръв път ги е пребивал и ги е заплашвал с убийство. Дрю е знаел, че Стю е пиян, но не е знаел, че е безпаметно пиян. В онзи момент е вярвал, че защитава сестра си и себе си.

— Значи постъпката му е оправдана?

Джейн се опита да се усмихне.

— Именно. Забрави за невменяемостта. Било е оправдано убийство.

— Тогава защо предприемаме стъпки за изслушване според решението „Макнотън“?

— Няма да го направим. Ще поискам такова изслушване и ще принудя Дайър да свърши малко работа. Ще изпратят Дрю в Уитфийлд, за да го прегледат техните лекари, ще намерят специалист, който да свидетелства, че той е съзнавал какво прави. А после, точно преди изслушването, ще оттегля искането си. Просто ще ги поизпотя.

— Това да не е игра?

— Не е, по-скоро е като партия шах, но не съвсем по правилата.

— Май ми харесва. Не съм сигурна дали заседателите ще възприемат идеята за невменяемостта на едно шестнайсетгодишно момче. Знам, че невменяемостта не е медицинска диагноза. Знам, че децата имат най-различни проблеми с психиката, но просто не ми се струва редно да обявяваш за невменяем един тийнейджър.

— Е, радвам се да го чуя. Утре може и да променя мнението си. Вземам болкоуспокояващи и мисълта ми невинаги е ясна. Хайде да довършим тези папки, за да си тръгнеш, преди да се е върнала болногледачката ми. Не би трябвало да работя и ако ме спипа, ще ме лиши от сладолед. Колко пари има в банката?

— Малко под две хиляди долара.

Джейк се размърда, направи гримаса и се помъчи да преодолее болката, заляла го като вълна.

— Добре ли си, шефе?

— Чудесно. Вчера, докато говорех с Нуз, той спомена, че ще ми даде нови дела във всички пет окръга. Хонорарите не са бог знае какво, но поне ще влязат някакви пари.

— Виж, Джейк, засега не ми плащай. Живея при нашите и ще се оправя.

Той отново се свъси и се размърда.

— Благодаря ти, Порша, но ще се постарая да ти платя. Нуждаеш се от всеки долар за следването си.

— Можем да си позволим таксата за следването ми, Джейк, благодарение на теб и наследството на стария Хъбард. Мама ще ти бъде вечно признателна за това.

— Глупости, ти се справяш чудесно и ще ти платя.

— Лушън поръча да забравиш за наема за десет месеца.

Джейк се опита да се усмихне, после дори да се засмее.

Вдигна очи към тавана и се помъчи да поклати глава.

— След процеса срещу Хейли, за който взех тлъстия хонорар от деветстотин долара, бях разорен, както и сега, а Лушън и тогава ми опрости наема за няколко месеца.

— Той се тревожи за теб, Джейк. Каза ми, че в разцвета на силите си е бил най-мразеният адвокат в Мисисипи, че е получавал смъртни заплахи, имал съвсем малко приятели, съдиите го презирали, колегите го избягвали, а на него всичко това му харесвало. Гордеел се, че е адвокат с радикален подход, обаче никога не го били нападали.

— Дано и на мен този побой ми е първият и последният. Говорих с Лушън и знам, че се тревожи. Ще оцелеем, Порша. Запретни ръкави до процеса, а после заминаваш да следваш.

Джейк се клатушкаше из двора късно в петък следобед, облечен със стара тениска и шорти. Стараеше се да се движи, да бъде активен, както го беше посъветвала физиотерапевтката, когато откъм алеята пред къщата се чу затръшването на автомобилна врата. Инстинктивно понечи да се прибере вътре, за да не го види никой. Почти беше стигнал до вратата, когато се разнесе познат глас:

— Хей, Джейк. — Иззад живия плет изникна Карл Лий. — Здрасти, аз съм.

Джейк се помъчи да се усмихне и попита:

— Какво търсиш тук?

Ръкуваха се и Карл Лий отговори:

— Просто да видя как си.

Джейк махна с ръка към ратановата маса и го покани:

— Заповядай.

Седнаха и Карл Лий промърмори:

— Изглеждаш ужасно.

— Така си е, но изглеждам по-зле, отколкото се чувствам. Един хубав старомоден побой.

— Така чувам и аз. Ще се оправиш ли?

— Разбира се, вече оздравявам. Какво те води в града?

— Чух новината и се притесних за теб.

Джейк се трогна и не знаеше как да отговори. Много приятели се бяха обадили, бяха изпратили торти и цветя и бяха изразили желание да наминат да го видят, но не беше очаквал същото и от Карл Лий.

— Ще се оправя. Благодаря ти за загрижеността.

— Карла тук ли е?

— Вътре е с Хана. Защо?

— Джейк, минавам направо на въпроса. Като научих, много се разстроих, не съм спал цяла седмица.

— Ставаме двама.

— Говори се, че знаеш кой е нападателят, но няма да подадеш жалба. Така ли е?

— Стига, Карл Лий. Да не подхващаме тази тема.

— Ето какво ще ти кажа, Джейк. Дължа ти живота си, а така и не успях да ти се отблагодаря подобаващо. Само че случилото се адски ме вбесява. Имам приятели, можем да изравним резултата.

Джейк поклати глава. Помнеше колко много часове беше прекарал с Карл Лий в затвора в очакване на процеса, помнеше ужаса и неловкостта си в присъствието на човек, способен на такова жестоко насилие. Карл Лий беше застрелял двамата бели работници, изнасилили дъщеря му, после беше прецапал през локвата кръв и се беше прибрал у дома да чака Ози да го арестува. Петнайсет години по-рано беше получил орден за службата си във Виетнамската война.

— Тази няма да я бъде! Никакво насилие повече.

— Джейк, няма да ме хванат и се кълна, че никого няма да убивам. Просто ще дадем на този тип да вкуси от собствената си отрова, за да не се повтаря случилото се.

— То няма да се повтори, Карл Лий, а ти няма да се намесваш. Повярвай ми, само ще усложниш нещата.

— Дай ми името му. Никога няма да разбере какво го е сполетяло.

— Не, Карл Лий, категорично не!

Карл Лий стисна зъби, кимна неодобрително и вече се канеше да си ходи, когато Карла отвори вратата.

В неделя старата мазда със сменена скоростна кутия спря на паркинга на ареста и от нея слезе Джоузи. На Кийра много ѝ се искаше да види брат си, но не можеше да влезе вътре. Тя отвори прозореца си и забоде нос в книгата, която госпожа Голдън ѝ беше дала преди два дни.

Джоузи се регистрира на пропуска, където я посрещна господин Зак. Тя тръгна след него по коридора и го изчака да отключи килията на Дрю. Влезе вътре и той заключи зад нея. Синът ѝ седеше на малка маса, а учебниците му бяха на спретната купчинка по средата. Той скочи и прегърна майка си. Двамата седнаха, Джоузи отвори хартиен плик и извади бисквити и безалкохолно.

— Къде е Кийра? — попита той.

— Отвън, в колата. Не може да идва повече.

— Защото е бременна ли?

— Точно така. Джейк не иска никой да знае.

Той отвори кутията с бисквити и задъвка една.

— Не мога да повярвам, че тя ще има бебе, мамо. Само на четиринайсет е.

— Да, знам. Аз те родих на шестнайсет и пак бях твърде млада, повярвай ми.

— Какво ще стане с бебето?

— Ще го дадем за осиновяване. Някое мило семейство ще получи красиво момченце, което ще отрасне в хубав дом.

— Ще извади късмет.

— Да, крайно време е на някого в това семейство да му провърви.

— То няма да е точно от нашето семейство, нали, мамо?

— Май не. Най-добре да забравим за него. Кийра ще се възстанови, ще остави всичко зад гърба си и ще започне да учи в Оксфорд. Никой няма да знае, че е раждала.

— Аз ще видя ли някога бебето?

— Едва ли. Джейк разбира от осиновявания и според него е най-добре да не го виждаме, защото така нещата се усложнявали.

Дрю отпи глътка безалкохолно и се замисли.

— Искаш ли бисквита?

— Не, благодаря.

— Знаеш ли, мамо, не изгарям от желание да видя това бебе. Ами ако прилича на Стюарт?

— Няма да прилича. Ще бъде красиво като Кийра.

Дрю отпи още една глътка, последва втора дълга пауза.

— Да ти кажа, не съжалявам, че го застрелях.

— Е, аз със сигурност съжалявам. Иначе нямаше да си тук.

— Но може би всички щяхме да сме мъртви.

— Искам да те попитам нещо, Дрю, отдавна се каня. Джейк иска да научи отговора, но не те е питал, още не. Според Кийра ти не си знаел, че Стюарт я изнасилва. Вярно ли е?

Той поклати глава и отговори:

— Не знаех. Тя не е казала на никого. Сигурно Стюарт е дебнел, когато е сама в къщата. Ако знаех, щях да го застрелям по-рано.

— Не говори така.

— Вярно е! Някой трябваше да ни защити. Стюарт щеше да ни убие всичките. Онази нощ реших, че си мъртва, и направо превъртях. Нямах избор, мамо! — Долната му устна затрепери и очите му се навлажниха.

Джоузи отново избърса очи, вперила поглед в дребничкия си син. Каква трагедия, каква бъркотия! В какъв хаос беше въвлякла децата си! Носеше бремето на стотици неправилни решения и мъчителната вина, че е толкова лоша майка.

Накрая Дрю каза:

— Не плачи, мамо. Ще изляза от тук някой ден и всички отново ще бъдем заедно. Само ние тримата.

— Дано, Дрю. Всеки ден се моля да стане чудо.