Време за милост

14

Времето беше идеално за погребение, но мястото — не толкова. В събота, последния ден от март, небето беше притъмняло заплашително и духаше студен пронизващ вятър. Седмица по-рано, в последния ден от своя живот, Стюарт Коуфър беше ходил за риба с приятели на езерото в красив и топъл следобед. Били по тениски и шорти и пиели студена бира на слънце, сякаш лятото било подранило. Много неща се бяха променили оттогава и сега, в деня на погребението му, вятърът бушуваше с пълна сила и всичко изглеждаше още по-мрачно.

Службата щеше да се проведе в Арсенала на Националната гвардия — безлична и стерилна сграда от 50-те години, проектирана за групови събирания и мероприятия, не за погребения. Побираше триста души, а семейството очакваше доста народ. Стю беше харесван помощник-шериф и имаше много приятели, познати и колеги. Всеки можеше да присъства, а трагичната кончина обикновено привличаше любопитни, които си нямаха друга работа. В един следобед, час преди началото на тържествената церемония, пристигна първият новинарски микробус и беше насочен да паркира на определеното за медиите място. Навсякъде гъмжеше от униформени, които чакаха посетителите и репортерите. Портите бяха широко отворени и паркингът започна да се пълни. Пристигна още един новинарски микробус и екипът започна да снима. Няколко репортери с фотоапарати получиха разрешение да застанат до пилона на знамето.

Вътре триста наети стола бяха подредени в полукръг срещу временно изградена сцена с катедра. Покрай стените имаше десетки венци. Голяма цветна снимка на Стюарт Коуфър беше поставена на стойка отстрани на катедрата. В един и половина залата беше почти пълна и няколко жени хлипаха. Вместо предпочитаните от християните химни член на семейството беше избрал тъжните песни на някакъв кънтри певец, чието скръбно виене се носеше от две евтини тонколони. За късмет, звукът не беше силен, но все пак се чуваше добре и помрачаваше допълнително настроението.

Хората продължаваха да влизат и скоро всички столове бяха заети. Правостоящите бяха помолени да застанат покрай стените. В два без петнайсет не беше останало свободно място и новопристигналите бяха уведомени, че службата ще се чува и от тонколоните отвън.

Семейството се беше събрало в малко служебно крило на сградата и чакаше катафалката от погребално бюро „Мигъргъл“ — последното само за бели покойници, което беше останало в окръг Форд. Имаше още две за чернокожи, които погребваха в техните си гробища. Белите имаха отделни — през 1990 г. сегрегацията в това отношение още беше в сила. Не полагаха никого за вечен сън на неподходящо място.

Погребението беше голямо и вероятно щяха да се правят много снимки, затова господин Мигъргъл беше прибягнал до помощта на свои колеги и беше наел по-хубави коли. Когато лъскавата черна катафалка спря на алеята до Арсенала, зад нея имаше още шест еднакви автомобила. За момента бяха празни и паркираха в колона зад сградата. Господин Мигъргъл излезе от колата си, служителите му с тъмни костюми го последваха и той започна да дава нареждания. Отвори задната врата на катафалката и повика осемте души, които щяха да носят ковчега. Предвождана от него, групата зави покрай сградата и пое към предната част, където ги очакваше внушителен батальон от униформени мъже.

Ози беше прекарал на телефона цялата седмица и всичките му молби бяха удовлетворени надлежно. Шерифи от дванайсет окръга, както и служители на щатската и общинската полиция на няколко града бяха строени в шпалир, докато ковчегът преминаваше. В тишината се чуваше само щракането на фотоапарати.

Хари Рекс стоеше сред множеството отвън. По-късно щеше да опише на Джейк сцената по следния начин: „По дяволите, човек ще реши, че Коуфър е загинал при изпълнение на служебния си дълг, докато се е борил с престъпността. Като самоотвержено ченге, а не като пиян негодник, пребил приятелката си“.

Направиха път на мъжете, които понесоха ковчега към входа на Арсенала и през малкото фоайе. Когато се появиха в залата, свещеникът се изправи зад катедрата и каза гръмко: „Моля, станете“. Хората се изправиха шумно, а после настана мъртвешко мълчание, докато ковчегът преминаваше бавно по централната пътека, следван от Ърл и Джанет Коуфър. След тях пристъпваха около четиресет роднини.

Цяла седмица бяха спорили дали ковчегът да бъде затворен. Понякога отваряха ковчега по време на опелото, за да могат приятели, познати и други опечалени да видят поне профила на покойника. Драматизмът се засилваше, скръбта ставаше по-осезаема и точно това беше целта, макар никой да не го признаваше. Свещениците в провинцията предпочитаха ковчегът да е отворен, защото така по-лесно предизвикваха емоционален отклик и караха присъстващите да се безпокоят за собствените си грехове и за своята смърт. Нерядко включваха и няколко реплики, насочени към покойника, сякаш той можеше да се надигне и да се провикне: „Покайте се“.

Ърл беше изгубил своите родители и брат си, а опелата и на тримата бяха при отворени ковчези, въпреки че свещениците почти не ги познаваха. Джанет Коуфър обаче знаеше, че службата ще бъде ужасно мъчителна дори без да е принудена да гледа мъртвия си син. Накрая тя успя да се наложи и ковчегът остана затворен.

Поставиха го на мястото му и го обвиха с американското знаме. По-късно Хари Рекс щеше да каже на Джейк:

„Кучият син е бил изритан позорно от армията, но го погребаха с почести“.

Докато близките се настаняваха на първите редове, запазени за тях с плюшени въжета с монограма на погребалното бюро, свещеникът даде знак на присъстващите да седнат и кимна на някакъв мъж с китара. Издокаран с виненочервен костюм, черна каубойска шапка и ботуши, той се приближи към микрофона, удари няколко акорда и изчака всички да седнат. Когато хората утихнаха, запя първите думи от „Старият грапав кръст“. Имаше приятен баритон и беше добър китарист. Навремето беше свирил в блуграс група заедно със Сесил Коуфър, но не познаваше покойния му брат.

Най-вероятно Стюарт Коуфър никога не беше чувал популярния химн. Повечето му опечалени роднини също не бяха, но песента беше подходяща за печалното събитие и засили бурните емоции. След като изпя третия куплет, певецът наведе глава за кратко и се върна на мястото си.

Близките се бяха срещнали със свещеника два дни по-рано. Едно от най-трудните неща, които трябваше да свършат през тази ужасна седмица, беше да намерят Божи служител, склонен да отслужи опело за напълно непознати хора. Свещениците не желаеха лицемерно да се обвързват със семейство, което не уважаваше Църквата. Накрая някакъв братовчед подкупи безработен проповедник от Църквата на петдесетниците, който се съгласи срещу триста долара. Казваше се Хюбърт Уайфонг и беше от Смитфийлд, окръг Полк. Преподобният Уайфонг се нуждаеше от пари, но освен това видя възможност да ораторства пред голяма публика. Ако успееше да впечатли някого, току-виж, го препоръчал в църква, която си търси проповедник.

Той отправи дълга и изразителна молитва, после кимна на красива девойка, която пристъпи към микрофона със своята библия в ръка и прочете Двайсет и трети псалм.

Ози седеше до жена си, слушаше и се дивеше на разликата между погребенията на белите и чернокожите. Той и подчинените му заедно със съпругите си заемаха три реда вляво от опечаленото семейство, облечени в парадните си униформи, с излъскани обувки и значки. Зад тях беше пълно с полицаи от Северен Мисисипи, до един бели.

Заедно с Уили Хейстингс, Скутър Гифорд, Елтън Фрай, Парнел Джонсън и техните съпруги Ози преброи точно десет черни физиономии сред присъстващите. Той прекрасно знаеше, че единствено постът му е причината да бъде на погребението.

Уайфонг каза още една молитва, по-кратка от първата, и седна, а дванайсетгодишният братовчед на Стюарт нервно излезе с лист в ръка. Нагласи микрофона, огледа внимателно хората и започна да рецитира авторското си стихотворение как е ходил за риба с любимия си „чичо Стю“.

Предишния ден Ози беше пътувал три часа заедно с Дрю до щатската психиатрична клиника в Уитфийлд и го беше предал на местните власти. Когато се върна в шерифството, из окръга вече беше плъзнала новината, че хлапето е извън ареста и се преструва на лудо. Че Джейк Бриганс е скроил номер, както и преди пет години, когато беше убедил съдебните заседатели, че Карл Лий Хейли е бил временно невменяем. Хейли беше убил хладнокръвно двама души, и то в сградата на съда, но беше оправдан. Волен като птичка. Късно в петък следобед Ърл Коуфър пристигна в ареста и попита Ози вярно ли е, а той му показа съдебната заповед, подписана от Нуз. Коуфър си тръгна, ругаейки, и се закани да отмъсти.

В момента хората оплакваха една трагична смърт, но мнозина от насядалите около Ози кипяха от гняв.

Младият поет демонстрира известна дарба и дори успя да предизвика кратък смях. Рефренът му гласеше: „Ала без чичо Стю, ала без чичо Стю“. Когато най-сетне приключи, той се разплака и си тръгна, облян в сълзи. Риданията му заразиха още хора.

Уайфонг се изправи с библията си и поде своята проповед. Почете от псалтира и поговори за утешителните Божии слова, когато настъпи нечия кончина. Ози послуша за кратко с интерес, но после мислите му отново се зареяха. Беше звъннал на Джейк рано сутринта, за да му съобщи последните новини около погребението и да го предупреди, че семейство Коуфър и приятелите им са разстроени. Джейк го увери, че вече е говорил с Хари Рекс, който му се бе обадил късно в петък вечерта заради плъзналите слухове.

Ози призна само пред себе си и съпругата си, че състоянието на момчето е много тежко. По време на дългото пътуване до Уитфийлд не беше отронило нито дума пред него и Мос Тейтъм. Отначало те се бяха опитали да го разговорят, но Дрю мълчеше. Не от грубост. Просто думите им не стигаха до него. Ръцете му бяха закопчани с белезници пред тялото, затова можеше да легне и да придърпа колене към гърдите си. После започна да си тананика нещо. Мънкаше и стенеше повече от два часа, а от време на време сякаш съскаше. „Добре ли си?“, попита Мос, когато звукът се усили. Момчето млъкна, но не отговори. На връщане, вече без Дрю, Мос Тейтъм реши, че ще е забавно да го имитира и взе да мънка като него. Ози го предупреди да престане, за да не откара и него в Уитфийлд. Посмяха се, имаха нужда.

Единствената молба на Ърл Коуфър към свещеника гласеше: „Гледай да е кратко“. Затова Уайфонг се задоволи с петнайсетминутна проповед, поразително неемоционална, но преливаща от утеха. Приключи с още една молитва, после кимна на певеца да изпълни последна песен. Не беше църковна, разказваше за самотен каубой и въздейства на опечалените. Жените отново се разплакаха, крайно време беше службата да приключва. Носачите се подредиха около ковчега, а от тонколоните тихо зазвуча „Никога няма да бъдеш сам“. Роднините последваха ковчега по пътеката, най-отпред Ърл, хванал под ръка ридаещата Джанет. Процесията се придвижваше бавно, а някой усили музиката.

Отвън имаше шпалир от униформени мъже чак до катафалката с отворена задна врата. Носачите на ковчега внимателно го поставиха вътре. Служителите от погребалното бюро насочиха близките към черните седани. Зад тях се оформи процесия и когато всички заеха местата си, катафалката потегли, следвана от семейството, настанено в колите, и служителите на закона, предвождани от шерифите на окръг Форд. След тях крачеха всички приятели и роднини, които имаха желание да изпратят покойника до гробището. Шествието бавно се отдалечи от Арсенала по Уилсън стрийт, където бяха поставени заграждения, зад които мълчаливо се бяха струпали деца. Жителите на града се скупчваха по тротоарите или наблюдаваха от верандите си в знак на почит към загиналия герой.

Джейк мразеше погребенията и се стараеше да ги избягва. За него те бяха хабене на време и пари, и най-вече на емоции. Нищо не печелиш от едно погребение, освен удовлетворението, че опечалените близки са те видели. А каква полза от това? След като го простреляха по време на процеса срещу Хейли, той си изготви ново завещание и остави писмени указания да бъде кремиран възможно най-бързо и да го погребат в родния му град Карауей в присъствието единствено на семейството. Радикално хрумване за окръг Форд, което не допадна на Карла. Тя харесваше социалната страна на добре организираните погребения.

В събота следобед Джейк излезе от кантората си, прекоси с колата града и паркира зад един спортен център. Тръгна по тясна пътека, изкачи ниско възвишение и излезе на поляна с маса за пикник, от която се откриваше гледка към гробището. Скрит между дърветата, той наблюдаваше как катафалката спира сред море от стари надгробни плочи. Хората се запътиха към лилавата шатра с яркожълтата емблема на погребално бюро „Мигъргъл“. Носачите с усилие изминаха още сто и петдесет метра, следвани от роднините на покойника.

Джейк си спомни за един известен случай с адвокат от Джаксън, който откраднал парите на клиента си, фалшифицирал собствената си смърт и наблюдавал погребението си от едно дърво. Когато го заловили и върнали в Джаксън, той престанал да говори на приятелите си, които не отишли на погребението му.

Колко гневни бяха хората долу? В момента изпитваха най-вече скръб, но тя сигурно много скоро щеше да се превърне в гняв.

Хари Рекс, който явно беше решил да пропусне погребението, беше убеден, че приятелят му е прецакал шансовете им за успех при делото „Смолуд“. Джейк беше станал най-мразеният адвокат в окръга, затова железопътната и застрахователната компания сигурно щяха да се оттеглят от преговорите за споразумение. Ами изборът на жури? Всички кандидати щяха да са хора, които знаят кой представлява Дрю Гамбъл.

Джейк се намираше далече и не чуваше музиката и речите. Няколко минути по-късно той се запъти обратно към колата си.

Късно следобед роднините и приятелите се събраха в голямо метално хале, където се помещаваше доброволческата пожарна на Пайн Гроув. Достойното изпращане не можеше да мине без обилна почерпка, затова жените бяха донесли плата с пържено пиле, купи с картофена и зелева салата, подноси със сандвичи, варена царевица и всевъзможни сладкиши и пайове. Семейство Коуфър стояха в единия край на халето и приемаха съболезнованията на върволицата близки и приятели. Пастор Уайфонг получи признателност и похвала за чудесната служба, а младият племенник — добри думи за поетичното си творчество. Каубоят беше донесъл китарата си и изпълни няколко песни, докато хората пълнеха чиниите си и се хранеха на сгъваемите маси и столове.

Ърл излезе навън да запали цигара с няколко приятели, скупчени до една пожарна кола. Появи се шише уиски и мъжете започнаха да си го предават от ръка на ръка. Половината отказаха, другата половина отпиха. Ърл и Сесил отказаха.

— Тоя кучи син не може да твърди, че е луд, нали? — попита някакъв братовчед.

— Вече го е направил — отговори Ърл. — Вчера са го преместили в психиатрията в Уитфийлд. Ози го е закарал.

— Не е имал избор, нали?

— Не ми се вярва.

— Този път Ози е на наша страна.

— Някой спомена, че съдията е наредил да отведат хлапето.

— Така е — потвърди Ърл. — Видях съдебната заповед.

— Проклети адвокати и съдии!

— Това е скандално, казвам ви.

— Един адвокат ми обясни, че ще го държат под ключ, докато навърши осемнайсет, после ще го освободят.

— Ами да го освободят. Ние ще се погрижим за него.

— На Бриганс не може да му се има доверие.

— Ще има ли изобщо съдебен процес?

— Не и ако е луд. Така ми обясни адвокатът.

— Системата е скапана. Това е безобразие.

— Някой не може ли да говори с Бриганс?

— Разбира се, че не. Той ще се бори със зъби и нокти за малкия негодник.

— Това им е работата на адвокатите. В наше време системата пази престъпниците.

— Бриганс ще го отърве заради някоя дребна формалност както винаги.

— Само да срещна тоя кучи син на улицата, ще му сритам задника.

— Искам справедливост, нищо друго — каза Ърл. — А няма да я получим. Бриганс ще пледира невменяемост и убиецът на сина ми ще излезе на свобода точно като Карл Лий Хейли.

— Е не е честно. Просто не е честно.