Време за милост

48

Когато приставът призова за ред в залата, вътре беше с пет-шест градуса по-хладно от преди и не толкова влажно. Съдия Нуз отново разреши на адвокатите да си съблекат саката, но те не го направиха. Нуз погледна към Джейк и каза:

— Призовете следващия си свидетел.

Джейк се изправи и отговори:

— Господин съдия, защитата призовава Дрю Гамбъл.

Неочакваният ход предизвика шушукане сред зрителите. Дайър изгледа Джейк подозрително.

Дрю се изправи и тръгна към съдебната стенографка, положи клетва и седна на свидетелското място. Учуди се колко различно изглежда всичко от тук. Джейк го беше предупредил, че отначало ще се смути, като види вперените погледи на толкова много възрастни. Писмените му инструкции гласяха: „Гледай мен, Дрю. Непрекъснато ме гледай в очите. Не поглеждай към съдебните заседатели. Не поглеждай към майка си и сестра си. Не поглеждай другите адвокати и прокурорите, нито зрителите. Всички ще са заболи очи в теб, затова просто не им обръщай внимание. Не се усмихвай, не се мръщи. Не говори нито много високо, нито много тихо. Ще започнем с няколко лесни въпроса и ще се отпуснеш. Нямаш навика да казваш «Да, господине» и «Не, господине», но ИСКАМ ДА ГО ПРАВИШ ВСЕКИ ПЪТ, докато си на свидетелското място. Започни да се упражняваш сега с мен и с всички надзиратели“.

Късно вечерта в килията Джейк беше научил Дрю как да седи и да не мърда ръцете си, да говори на петнайсетина сантиметра от микрофона, да не се мръщи, когато въпросът го обърква, как да реагира, когато му говори съдията, да не прави нищо, ако защитата и обвинението спорят. Упражняваха се с часове.

Лесните въпроси и отговори наистина поуспокоиха Дрю, но той и бездруго, необяснимо защо, не се чувстваше напрегнат. Ден и половина беше седял между адвокатите си и беше гледал върволицата от свидетели. Наблюдаваше ги много внимателно, изпълнявайки указанията на Джейк. Някои се представиха добре, други не. Кийра беше видимо уплашена, но страхът ѝ въздейства на заседателите.

Само от наблюденията си Дрю беше научил много неща за даването на свидетелски показания.

Не, не познава баща си, нито баба си и дядо си. Не познава чичовците и братовчедите си.

— Дрю, колко пъти са те арестували? — попита Джейк.

Странен въпрос. Присъдите на непълнолетните бяха поверителни. Обвинението със сигурност не можеше да ги спомене, но също като при Джоузи Джейк искаше прозрачност, особено когато тя беше в полза на защитата.

— Два пъти.

— На колко години беше първият път?

— На дванайсет.

— Какво се случи?

— С един приятел, Дани Рос, откраднахме две колела и ни спипаха.

— Защо ги откраднахте?

— Защото си нямахме наши.

— Ясно. А какво стана, като ви хванаха?

— Отидохме на съд, признаха ни за виновни и наистина бяхме. Мен ме изпратиха в изправителен дом за четири месеца.

— Къде беше този дом?

— В Арканзас.

— По това време ти къде живееше?

— Живеех в колата, господине.

— С майка си и сестра си, така ли?

— Да, господине. — Джейк кимна, за да го подкани да продължи. Дрю каза: — Мама нямаше нищо против да отида в изправителния дом, защото поне щяха да ме хранят.

Дайър се изправи и каза:

— Възразявам, господин съдия. Няма връзка. Този процес е за предумишлено убийство, не за кражбата на велосипед.

— Приема се. Продължете, господин Бриганс.

— Добре, господин съдия.

Само че Дайър не поиска отговорът да бъде заличен от протокола. А съдебните заседатели чуха, че децата са били бездомни и гладни.

— Защо те арестуваха втория път? — попита Джейк.

— Когато бях на тринайсет, ме спипаха с марихуана.

— Опитваше се да я продадеш ли?

— Не, господине. Не беше много.

— Какво се случи?

— Изпратиха ме на същото място за три месеца.

— Сега вземаш ли наркотици?

— Не, господине.

— Употребяваш ли алкохол?

— Не, господине.

— Имал ли си проблеми със закона през последните три години?

— Не, господине, само онези два пъти.

— Добре, да поговорим за сегашния случай. Кога видя за пръв път Стюарт Коуфър?

— В деня, когато се нанесохме в къщата. Не помня точно кога беше.

— Как се отнасяше той към теб в началото?

— Ами не се чувствахме добре дошли. Къщата беше негова и той имаше всякакви правила, някои просто си ги измисляше на момента. Караше ни да вършим много неща. Никога не се държеше добре с нас и веднага разбрахме, че не ни иска в къщата. Затова с Кийра гледахме да не му се пречкаме пред очите. Не искаше да седим на масата, докато той се храни, затова ядяхме горе или отвън.

— А къде се хранеше майка ви?

— С него. Ама те от самото начало много се караха. Мама искаше да бъдем истинско семейство, да правим заедно разни работи. Да вечеряме, да ходим на църква, такива неща, но Стю не можеше да ни понася. Не ни искаше. Никой никога не ни е искал.

Идеално, помисли си Джейк, при това без възражение от Дайър. На него сигурно му идеше да скочи и да кресне против преднамерените въпроси, но съдебните заседатели слушаха като омагьосани и щяха да се настроят срещу него.

— Стюарт Коуфър малтретираше ли те физически?

Дрю замълча, видимо объркан.

— Какво имате предвид?

— Удрял ли те е?

— О, да, шамаросвал ме е няколко пъти.

— Помниш ли първия път?

— Да, господине.

— Какво се случи?

— Стю ме попита дали искам да идем за риба, пък на мен не ми се ходеше, защото не го харесвах и той не ме харесваше. Само че мама все го караше да прави нещо с мен, нали разбирате, като истински баща: да ми подава топката, да ходим на риболов, да се забавляваме. Затова той извади лодката си и отидохме на езерото. Веднага започна да пие бира, а това винаги беше лош знак. Бяхме насред езерото, когато клъвна една голяма риба и се опита да избяга. Аз се сепнах и не стисках въдицата достатъчно силно, пръчката и макарата изхвърчаха и потънаха в езерото. Стю откачи. Започна да проклина като бесен и ми удари два шамара. Много силно. Не беше на себе си, крещеше, ругаеше и повтаряше, че въдицата му струва повече от сто долара и аз трябва да му върна парите. Страх ме беше, че ще ме събори от лодката. Толкова се вбеси, че запали мотора, изхвърча до рампата, издърпа лодката от водата и докато се прибирахме, не спираше да ме проклина. Беше много неприятен, особено като се напиеше.

Дайър най-сетне се изправи и каза:

— Възразявам, господин съдия. Не съм сигурен какво точно става тук, но това е пряк разпит, а свидетелят е оставен да дърдори до безкрай.

Нуз свали очилата си и захапа една лула.

— Съгласен съм, господин Дайър, но показанията въпреки това ще бъдат чути. Позволявам на свидетеля да говори.

— Благодаря, господин съдия — каза Джейк. — Дрю, какво стана, докато се връщахте с колата от езерото?

— Когато наближихме къщата, той ме погледна и видя, че окото ми е подуто от шамарите. Нареди ми да кажа на мама, че съм се подхлъзнал и съм паднал, докато сме товарели лодката.

— Възразявам. Чужди думи — изправи се Дайър.

— Отхвърля се. Продължете.

Джейк беше инструктирал Дрю да заговори веднага щом чуе съдията да казва: „Продължете“.

— После той заплаши да ме убие — каза Дрю.

— За пръв път ли те заплашваше?

— Да, господине. Каза, че ще убие мен и Кийра, ако кажем на мама.

— Той подлагаше ли Кийра на физически тормоз?

— Е, вече знам, че да.

— Дрю, преди Стюарт Коуфър да умре, ти знаеше ли, че той изнасилва сестра ти?

— Не, господине, тя не ми беше казала.

Джейк направи пауза и прегледа бележките си. Съдебната зала беше смълчана, бръмчаха само климатиците. Той застана зад катедрата и попита:

— Дрю, вие с Кийра страхувахте ли се от Стюарт Коуфър?

— Да, господине.

— Защо?

— Беше избухлив грубиян и ставаше зъл, когато се напиеше. Имаше много оръжия, освен това беше помощник-шериф и обичаше да се хвали, че ще му се размине всичко, включително убийство. После започна да бие мама и положението страшно се влоши…

Гласът на Дрю пресекна и той наведе глава. Неочаквано се разплака и целият се разтрепери. Мъчителният миг отмина пред вперените в него погледи.

— Да поговорим за нощта, когато Стюарт е умрял — каза Джейк.

Дрю си пое дъх и изтри бузи с ръкава на сакото си. Двамата с Кийра бяха подготвени толкова обстойно, че разказите им съвпадаха идеално до критичния момент, когато бяха намерили майка си в безсъзнание и я бяха помислили за мъртва. След това в главите им било мъгла, не помнели точно какво са правили или казали. И двамата плачели, на моменти истерично. Дрю помнеше, че обикалял къщата, гледал Стюарт на леглото, гледал как Кийра прегръща Джоузи в кухнята, слушал как я умолява да се съживи и надничал през прозореца в очакване да пристигне помощ.

И после чул нещо. Кашлица или някакво сумтене и скърцане на пружините на матрака. Стюарт се размърдал, а ако станел, както се случило месец по-рано, щял отново да изпадне в ярост и вероятно да ги убие.

— Отидох в спалнята… той още беше на леглото.

— Беше ли се раздвижил? — попита Джейк.

— Да. Дясната му ръка вече беше върху гърдите. И не хъркаше. Знаех, че всеки момент ще се надигне. Затова взех пистолета му от шкафчето, където винаги го държеше, и го изнесох от стаята.

— Защо взе пистолета му?

— Не знам. Може би от страх, че ще го използва.

— Какво направи с пистолета?

— Не знам. Върнах се до прозореца и постоях там още малко, просто чаках сини или чернени светлини, чаках някой да дойде да ни помогне.

— Оръжието познато ли ти беше?

— Да, господине. Веднъж Стюарт ме заведе в гората зад къщата, за да постреляме. Със същия глок, служебното му оръжие.

— Ти колко пъти стреля тогава?

— Три-четири. Той беше сложил мишена върху няколко бали сено. Не уцелих и Стюарт ми се присмя, нарече ме женчо и разни други работи.

Джейк посочи веществено доказателство номер едно върху масата.

— Това ли е пистолетът, Дрю?

— Така мисля. Прилича на него.

— Значи ти стоеше до прозореца, чакаше и държеше пистолета. Какво се случи после?

Дрю погледна Джейк и отговори:

— Помня, че чувах Кийра, помня и че бях уплашен. Знаех, че той ще стане, че ще ни нападне, затова отидох в спалнята. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва не изпуснах пистолета. После го насочих към главата му.

Гласът му пресекна и той изтри очи.

— Помниш ли как натисна спусъка, Дрю? — попита Джейк.

Момчето поклати глава.

— Не, не помпя. Не казвам, че не съм го направил, казвам само, че не помня. Помня, че затворих очи, помня колко силно трепереше пистолетът, помня и звука.

— Помниш ли как си оставил пистолета?

— Не.

— Помниш ли да си казал на Кийра, че си застрелял Стюарт?

— Не.

— А какво помпиш, Дрю?

— Първото, което помня, е, че седях в патрулката с белезници, летяхме по пътя, а аз се чудех какво правя там и къде отивам.

— Кийра беше ли с теб?

— Не помня.

— Нямам повече въпроси, господин съдия.

Лоуел Дайър изобщо не беше допускал, че ще има шанс да подложи обвиняемия на кръстосан разпит. По време на предварителните изслушвания Джейк винаги беше давал да се разбере, че Дрю няма да свидетелства. Освен това повечето опитни адвокати не допускаха клиентите им да припарят до свидетелското място.

Дайър нямаше почти никакво време за подготовка, а притеснението му се подсилваше от факта, че Джоузи и Кийра спечелиха повече точки от него по време на кръстосания разпит. Нямаше да му бъде от полза да нападне свидетеля заради предишните му провинения. Дрю вече ги беше признал, освен това на кого му пукаше за откраднато колело или за няколко грама марихуана?

Нападките към миналото на момчето щяха да доведат до обратен резултат, защото едва ли някой от съдебните заседатели беше имал толкова тежко детство.

Дайър впери гневен поглед в обвиняемия.

— Господин Гамбъл, когато се нанесохте в къщата на Стюарт Коуфър, получихте своя стая, нали?

Нищо в рошавото хлапе не правеше уместно обръщението „господин“, но Дайър реши да опита. Прекалената фамилиарност можеше да се възприеме като проява на слабост. Може би с това обръщение щеше да го направи да изглежда малко по-възрастен.

— Да, господине.

— А сестра ви имаше своя стая срещу вашата, така ли?

— Да, господине.

— Имахте ли достатъчно храна?

— Да, господине.

— Имахте ли топла вода и чисти кърпи?

— Да, господине. Сами се перяхме.

— И ходехте на училище всеки ден?

— Да, господине, почти всеки ден.

— И понякога на църква?

— Да, господине.

— А преди да се настаните у Стюарт Коуфър, семейството ви е живеело в стара каравана, прав ли съм?

— Да, господине.

— От показанията на майка ви и сестра ви научихме, че преди това сте живеели в колата, били сте в сиропиталище, при приемни родители и в изправителен дом. Някъде другаде?

Каква глупава грешка! На Джейк му идеше да се провикне: „Дай му да се разбере, Дрю!“.

— Да, господине. Живяхме под един мост за няколко месеца и по приюти за бездомни.

— Така. Искам да кажа, че къщата на Стюарт Коуфър е била най-хубавото място, където сте живели, така ли е?

Още една грешка. Твой ред е, Дрю.

— Не, господине. Някои от къщите на приемните родители бяха по-хубави, освен това там не ни биеха.

Дайър погледна към Нуз и каза:

— Господин съдия, моля да наредите на свидетеля да отговаря точно на въпроса, без излишни обяснения.

Нуз се замисли. Джейк стана и каза:

— Ако позволите, господин съдия. Колегата ми описа дома на Коуфър като „хубав“, без да поясни какво има предвид. Предполагам, че дом, където едно дете е подложено на насилие и заплахи, не може да се определи като „хубав“.

Нуз кимна и каза:

— Продължете, моля.

Дайър беше прекалено засегнат, за да продължи. Той отиде да се посъветва с Мъсгроув и двамата отново се помъчиха да начертаят план. После кимна самодоволно, все едно са уточнили безупречна стратегия за разпит, и се върна зад катедрата.

— Господин Гамбъл, казахте, струва ми се, че не сте харесвали Стюарт Коуфър и той не ви е харесвал. Така ли е?

— Да, господине.

— Бихте ли казали, че мразехте Стюарт Коуфър?

— Така е, да, господине.

— Желаехте ли смъртта му?

— Не, господине. Исках само да се махнем от него. Омръзнало ми беше да бие мама, а на нас да раздава плесници. Омръзнало ми беше от заплахите му.

— Значи го убихте, за да защитите майка си, сестра си и себе си?

— Не, господине. Тогава мислех, че майка ми е мъртва. Беше твърде късно да я защитавам.

— Значи го застреляхте, за да му отмъстите за убийството на майка ви, така ли?

— Не, господине, не помня да съм мислил за отмъщение. Много се разстроих, когато видях мама на пода. Просто ме беше страх, че Стюарт ще нападне и нас, както беше правил преди.

Хайде, Дайър, налапай въдицата. Джейк гризеше върха на химикалката си.

— Преди ли? — попита Дайър, но се поправи. Не задавай въпрос, чийто отговор не знаеш. — Заличете това от протокола. Не е ли вярно, господин Гамбъл, че вие преднамерено и съзнателно сте застреляли Стюарт Коуфър със собствения му пистолет, с който сте умеели да си служите, защото той е биел майка ви?

— Не, господине.

— Не е ли вярно, господин Гамбъл, че преднамерено и съзнателно сте застреляли Стюарт Коуфър, защото е насилвал сестра ви?

— Не, господине.

— Не е ли вярно, че преднамерено и съзнателно сте застреляли Стюарт Коуфър, защо то сте го ненавиждали и сте се надявали след смъртта му къщата да остане за майка ви?

— Не, господине.

— Не е ли вярно, че сте се навели и сте приближили пистолета на сантиметри от главата му и че в този решаващ момент Стюарт Коуфър е спял дълбоко?

— Не знам дали е спял дълбоко. Знам, че мърдаше, защото го чух. Страх ме беше да не стане и да се развилнее отново. Затова го направих. За да предпазя близките си.

— Видели сте го да спи в собственото му легло, взели сте собствения му пистолет, доближили сте го до лявото му слепоочие и сте дръпнали спусъка, нали, господин Гамбъл?

— Сигурно съм го направил. Не казвам, че не съм. Дори не съм сигурен, че изобщо съм разсъждавал в онзи момент. Бях много уплашен и смятах, че той е убил майка ми.

— Но сте сгрешили, нали? Той не е убил майка ви. Тя седи ей там. — Дайър се обърна и посочи Джоузи на първия ред.

Дрю събра целия си гняв и отговори:

— Но той със сигурност се опита да я убие. Тя беше на пода в безсъзнание. На нас ни изглеждаше мъртва, господин Дайър.

— Но не е била.

— Той толкова пъти заплашваше да убие нея и нас. Помислих, че това е краят.

— Преди това хрумвало ли ви е да убиете Стюарт Коуфър?

— Не, никога не съм мислил да убивам никого. Нямам оръжие и не обичам да се бия. Исках само да се махнем от тази къща, преди той да ни нарани. Предпочитах пак да живеем в колата, отколкото със Стюарт.

Отново реплика на Джейк, поднесена безупречно.

— Значи не сте участвали в сбивания, докато сте лежали в затвора?

— Не съм бил в затвора, господине, а в изправителен дом. Затворът е за възрастните. Би трябвало да го знаете.

Нуз се приведе напред и каза:

— Въздържайте се от коментар, господин Гамбъл.

— Да, господине. Извинете, господин Дайър.

— Никога не сте участвали в сбивания, така ли?

— Не никога, всеки е участвал. Непрекъснато се случва.

Дайър тъпчеше на едно място и бавно потъваше. Споровете с шестнайсетгодишно момче рядко даваха добър резултат, а в онзи момент Дрю имаше преднина. Прокурорът погледна към съдийското място и каза:

— Нямам повече въпроси, господин съдия.

— Господин Бриганс?

— И аз нямам, господин съдия.

— Господин Гамбъл, свободен сте. Върнете се на масата на защитата. Господин Бриганс, призовете следващия си свидетел.

Джейк оповести силно и звучно:

— Господин съдия, защитата няма повече свидетели.

Нуз трепна, видимо изненадан. Хари Рекс по-късно щеше да им разкаже, че Лоуел Дайър се е облещил изумено срещу Мъсгроув.

Прокурорът и адвокатът се приближиха към съдийската маса. Нуз избута микрофона и попита:

— Какво става, Джейк?

Той сви рамене и отговори:

— Приключихме. Нямаме повече свидетели.

— В списъка ти фигурират поне десет.

— Не ми трябват, господин съдия.

— Хм, решението ми се струва малко внезапно. Господин Дайър? Свидетели за опровержение?

— Не, господин съдия. След като защитата е приключила, ние също приключваме.

Нуз погледна часовника си и каза:

— Това е дело за углавно престъпление. Указанията към съдебните заседатели ще отнемат доста време, а не бива да бързаме. Ще прекратя заседанието до утре сутринта в девет. Елате в кабинета ми след петнайсет минути да уточним указанията.