Време за милост

3

Арестът беше пълен с помощник-шерифи, които не бяха на смяна, с полицаи от Клантън и всякакви служители — някои от силите на реда, други — не. Пушеха, пиеха кафе, ядяха стари понички и разговаряха приглушено за убития си колега и за опасностите в работата си. Ози беше в кабинета си и говореше по телефона — звънеше в щатската полиция и в криминалистичната лаборатория, отклоняваше обаждания на репортери, приятели и непознати.

Когато преподобният Чарлс Макгари пристигна и го заведоха при шерифа, той се ръкува с него и седна. Ози го запозна с подробностите и обясни, че Кийра е поискала да го повикат, защото нямали близки, които да ги подслонят. Каза, че е в килията с брат си, но той не очаква да ѝ бъдат повдигнати обвинения. Просто другите две килии за непълнолетни били пълни, пък и не се налагало момичето да остава в ареста.

Свещеникът беше само на двайсет и шест години и правеше всичко по силите си да ръководи провинциалната си църква, която Ози бе посетил по време на предизборната си кампания, тогава с различен пастор. Макгари се оказа приятен млад мъж, видимо разстроен от случилото се. Беше нает от Библейската църква „Добрият пастир“ едва четиринайсет месеца по-рано — първото му назначение след семинарията. Прие кафето, което му предложи Тейтъм, и разказа малкото, което знаеше за семейство Гамбъл. Джоузи и децата се появили преди шест месеца, когато някой от паството споменал на Макгари, че те вероятно се нуждаят от помощ. Той ги посетил една вечер същата седмица в къщата, където Стюарт Коуфър се държал грубо с него. Преди да си тръгне, свещеникът поканил Джоузи на неделната служба. Тя отишла няколко пъти с децата, но дала да се разбере, че Коуфър не одобрява ходенето на църква. Макгари на два пъти разговарял с нея и останал изумен от живота ѝ. Родила две извънбрачни деца още непълнолетна, лежала за кратко в затвора за притежание на наркотици и признала още много други свои прегрешения, но го уверявала, че това вече е минало. Докато била в затвора, децата били в сиропиталище и при приемни семейства.

— Ще заведете ли момичето на безопасно място? — попита Ози.

— Разбира се. Може да остане у нас за известно време.

— При семейството ви?

— Да. Имам жена, малко дете и второ на път. Живеем в свещеническия дом до църквата. Къщата не е голяма, но ще се намери място.

— Добре. Заведете я у вас, но не бива да напуска града. Следователят ще дойде да я разпита.

— Няма проблем. Сериозно ли е загазил Дрю?

— И още как. Няма скоро да излезе на свобода, гарантирам ви. Ще остане в килията за непълнолетни, а след ден-два съдът ще му назначи служебен защитник. Дотогава няма да го разпитваме. Случаят изглежда съвсем ясен. Той е признал пред сестра си, че е застрелял Коуфър. Няма други заподозрени. Дрю е загазил здравата, отче.

— Много съжалявам за загубата ви, шерифе. Не е за вярване!

— Така е. Хайде да отидем да вземем момичето.

Макгари последва Ози и Мос Тейтъм през оживената приемна, която тутакси утихна. Няколко души го изгледаха така, сякаш вече е от противниковия отбор, а той беше отишъл само да окаже подкрепа на близките на убиеца. На това необичайно за него място и изпаднал в още по-необичайна ситуация, свещеникът не схвана смисъла на враждебните погледи.

Надзирателят отвори вратата на килията и всички влязоха вътре. Кийра се поколеба за миг, но после се изправи и се спусна към Макгари. За пръв път от часове виждаше лицето на доверен човек. Той я прегърна, погали я по главата, прошепна ѝ, че идва да я вземе и че майка ѝ ще се оправи. Кийра се разплака, вкопчена в него. Прегръдката продължи доста дълго и Ози стрелна с поглед Тейтъм.

Хайде, да се размърдаме.

В тъмната сянка около долното легло Дрю сякаш беше изчезнал под одеялото и не бе помръднал, откакто те влязоха.

Макгари най-сетне успя да се откъсне внимателно от Кийра. Изтри с пръсти сълзите ѝ, но те не спираха да се търкалят по бузите ѝ.

— Ще те отведа в моята къща — каза Макгари и се помъчи да се усмихне. Погледна към долното легло в опит да зърне Дрю, но почти нищо не се виждаше. Вдигна очи към Ози и попита: — Може ли да му кажа нещо?

Ози рязко поклати глава.

— Да тръгваме.

Макгари хвана Кийра за ръка и я изведе в коридора. Тя не направи опит да заговори брат си, който остана сам в своя тъмен свят, докато вратата се затваряше. Ози ги изпрати през служебния вход до паркинга.

Докато се качваха в колата на Макгари, дойде помощник-шериф Суейзи и прошепна нещо на Ози. Той го изслуша, кимна и каза:

— Добре. — Приближи се към прозореца на Макгари и му съобщи: — Току-що се обадиха от болницата. Джоузи Гамбъл е дошла в съзнание и пита за децата си. Отивам там, вие също можете да дойдете и да почакате отвън.

Докато потегляше, Ози си помисли, че сигурно цял ден ще обикаля от една гореща точка до друга, докато зловещата история продължава да се развива. А когато пропусна да спре на знак „стоп“, Тейтъм попита:

— Искаш ли да карам вместо теб?

— Аз съм шерифът и имам важна работа. Кой ще се оплаче?

— Не и аз. Докато ти беше със свещеника, се обади Луни от местопрестъплението. Ърл Коуфър се появил, не бил на себе си, настоявал да види сина си. Луни и Пъртъл са отцепили къщата, но Ърл напирал да влезе. Водел двама свои племенници, които се правели на мъжкари, и устроили страхотна сцена в предния двор. Почти по същото време пристигнал микробус с екип криминалисти, та успели да убедят Ърл, че цялата къща е активно местопрестъпление и законът не позволява той да влезе. Затова Ърл паркирал пикапа си в предния двор и просто седял вътре заедно с двамата си племенници. Луни го помолил да си върви, но той отговорил, че имотът е негов. Семейна собственост, така казал. Мисля, че още е там.

— Добре, след около час ще отида при Ърл и ще се срещна с цялото семейство. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Ей богу, не!

— Идваш и точка. Трябват ми бели момчета да ме подкрепят и искам това да бъдете ти и Луни.

— Те гласуваха ли за теб?

— Всички гласуваха за мен, Мос, нали знаеш. Когато спечелиш местните избори, и младежите, и бабите им са гласували за теб. Събрах седемдесет процента от гласовете, затова не се оплаквам, но още не съм срещнал нито един човек от окръг Форд, който не е гласувал за мен. Толкова се гордеят, че нямат търпение отново да отидат да пуснат бюлетината с моето име.

— Не бяха ли шейсет и осем процента?

— Щяха да станат седемдесет, ако твоите мързеливи съграждани в Блейк бяха отишли до урните.

— Мързеливи ли? Те гласуват като бесни, Ози. Гласуват неуморно, безмилостно. Гласуват рано, през целия ден, късно, с валидни бюлетини, с невалидни, с фалшиви. Гласуват мъртви хора, луди, непълнолетни, осъдени престъпници, които нямат право да гласуват. Ти не помниш, защото това беше преди двайсетина години, но чичо ми Феликс го осъдиха заради гласовете на доста покойници. Две гробища мобилизира на едни избори. И пак не му стигнаха. Опонентът му спечели с шест гласа, а после го осъди.

— Чичо ти е лежал в затвора, така ли?

— Не съм казал, че е бил в затвора. Казах, че го осъдиха. Стоя в ареста около три месеца, заяви, че не било толкова зле, излезе като герой, но изгуби правото си да гласува. Обаче се научи как да манипулира вота. Имаш нужда от моите хора, Ози, на избори ние накланяме везните.

Ози паркира близо до входа на болницата и двамата влязоха вътре. На третия етаж същите двама помощник-шерифи поведоха шефа си по коридора, където същият млад лекар разговаряше с една медицинска сестра. Докладва му набързо. Джоузи Гамбъл беше в съзнание, но упоена заради силната болка от счупената челюст. Жизнените ѝ показатели бяха нормални. Не ѝ бяха съобщили, че Коуфър е мъртъв, нито че Дрю е в затвора. Тя беше попитала за децата си и лекарят я беше уверил, че те са в безопасност.

Ози си пое дълбоко дъх, погледна към Тейтъм, който му прочете мислите и поклати глава.

— Твоя е, шефе — подкани го той.

Лекарят се усмихна и каза:

— Когато сте готови.

— Да вървим — рече Ози.

— Аз ще чакам тук — отговори Тейтъм.

— Не, няма. Идвай.

Петнайсет минути по-късно, когато Ози и Тейтъм си тръгваха от болницата, забелязаха пастор Макгари и Кийра в чакалнята на спешното отделение. Ози отиде при тях и тихо им обясни, че току-що е говорил с Джоузи, която чакала с нетърпение Кийра. Била разстроена и объркана от смъртта на Коуфър и ареста на Дрю и много искала да види дъщеря си. Той отново благодари на свещеника за помощта и обеща да му се обади по-късно.

При колата Ози каза:

— Ти карай. — И се запъти към пасажерската врата.

— С удоволствие. Накъде?

— Ами не съм виждал окървавен труп от няколко часа, така че хайде да идем при Стюарт, мир на праха му.

— Едва ли се е преместил.

— Трябва да говоря с момчетата от щатската.

— Този случай поне няма как да го сбъркат.

— Свестни момчета са.

— Щом казваш.

Когато излязоха извън града, Ози каза:

— Осем и половина е, а съм на крак от три.

— И аз. Наистина е вече осем и половина.

— И не съм закусвал.

— Умирам от глад.

— Какво е отворено в този прекрасен час в неделя?

— Ами „Хюис“ сигурно вече затварят, пък и не сервират закуска. Какво ще кажеш за „При Джо“?

— „При Джо“ ли?

— Ами да. Доколкото знам, само там отварят рано в неделя, поне в тази част на окръга.

— Не се съмнявам, че ще бъда добре дошъл, защото имат специална врата за мен. Пише: „Вход за негри“.

— Чух, че са махнали тази табела. Влизал ли си вътре?

— Не, Тейтъм. Никога не съм влизал в „При Джо“. Когато бях малък, там се провеждаха събранията на Ку-клукс-клан, които не бяха тайни. Вече сме деветдесета година, но хората, които се хранят в „При Джо“, онези, които през зимата седят до старата чугунена печка и разказват вицове за негри, докато си дялкат нещо или играят на дама, няма да ми бъдат приятна компания.

— Правят страхотни палачинки с конфитюр от боровинки.

— В моите сигурно ще сложат отрова.

— Няма. Ще си поръчаме едно и също и ще си разменим чиниите, като ни ги донесат. Ако ритна камбаната, ще ни направите общо погребение с Коуфър. Мамка му, само си представи шествието на площада!

— Не, не ми се влиза.

— Ози, избраха те за шериф на окръг Форд със смазващо мнозинство. Ти си главният тук, не мога да повярвам, че се колебаеш да влезеш в някакво си кафене и да закусиш. Ако те е страх, обещавам да те пазя.

— Не е заради това.

— Един въпрос. Откакто се кандидатира за шериф преди седем години, колко места, които са собственост на бели, заобикаляш?

— Не съм ходил във всички бели църкви например.

— Защото не е в човешките възможности да ги посетиш всичките. Сигурно са хиляда и продължават да строят още. Освен това не питах за църквите.

Ози се замисли над въпроса, докато минаваха покрай малки ферми и борови гори. Накрая отговори:

— Сещам се само за едно място.

— Ами да вървим тогава.

— Знамето на Конфедерацията още ли се вее отпред?

— Сигурно.

— Кой е сегашният собственик?

— Не знам. Не съм ходил там от години.

Пресякоха една река и поеха по друго шосе. Тейтъм пришпори двигателя. Движението не беше натоварено дори в работни дни, а в неделя сутрин беше съвсем рехаво.

— Община Пайн Гроув. Деветдесет и девет процента бели, от които само трийсет процента са гласували за мен — обади се Ози.

— Трийсет процента?

— Аха.

— Разказвал ли съм ти за дядо ми по майчина линия? Починал е преди моето раждане и май толкова по-добре. Кандидатирал се за шериф на окръг Тайлър преди четиресет години и събрал осем процента от гласовете. Така че твоите трийсет са си голям успех.

— Не ми се сториха успех в нощта на изборите.

— Стига, шефе. Ти спечели и още как. Сега имаш шанс да впечатлиш прогресивните хора, които се хранят в „При Джо“.

Паркингът беше пълен с пикапи — някои нови, повечето стари и очукани, всички паркирани както дойде. Малко встрани от центъра едно знаме на пилон прославяше великия щат Мисисипи и славната кауза на Конфедерацията. Две черни мечки се душеха една друга в клетка до страничната веранда. Дъските изскърцаха, когато Ози и Тейтъм минаха по тях. Влязоха в тесен магазин, от чийто таван висяха пушени меса. Плътният тежък мирис на пушен бекон и горящо дърво изпълваше въздуха. Възрастната жена на щанда изгледа Тейтъм, после Ози, кимна едва-едва и поздрави:

— Добро утро.

Двамата отговориха, подминаха и влязоха в кафенето отзад, където пет-шест маси бяха заети от мъже, до един бели. Нямаше нито една жена. Мъжете се хранеха и пиеха кафе, някои пушеха и всички приказваха, докато не забелязаха Ози. Глъчката осезаемо намаля, но след броени секунди мъжете си дадоха сметка кой е новодошлият и че двамата нови посетители са от шерифството. След това, сякаш като проява на показна толерантност, те продължиха разговорите си още по-оживено и се постараха да не им обръщат внимание.

Тейтъм посочи свободна маса и двамата седнаха. Ози веднага се зае да преглежда менюто, макар че нямаше никаква нужда. Дойде сервитьорка с кана кафе и им наля.

Един мъж от съседната маса погледна към тях за втори път и Тейтъм го заговори:

— Това място е прочуто с палачинките с конфитюр от боровинки. Още ли ги правят?

— И още как — ухили се мъжът и се потупа по издутия корем. — Палачинки и наденички от еленско. Така си поддържам фигурата — засмя се той.

Друг се обади:

— Току-що научихме за Стюарт Коуфър. Вярно ли е?

Помещението притихна.

Тейтъм стрелна с поглед шефа си, сякаш искаше да му каже: „Това е шансът ти. Покажи се като шериф на място“.

Ози седеше с гръб към голяма част от посетителите, затова се изправи и се обърна с лице към всички.

— Да, боя се, че е вярно. Стюарт е застрелян около три часа през нощта в дома си. Изгубихме един от най-добрите си хора.

— Кой го е застрелял?

— Още не мога да разкрия подробности. Утре ще съобщим повече.

— Говори се, че е хлапето, което живееше в къщата.

— Арестувахме шестнайсетгодишно момче. Майка му е приятелката на Коуфър. Само това мога да кажа. Щатската полиция е на местопрестъплението в момента. Засега толкова. По-късно ще съобщим повече.

Ози се държеше дружелюбно и спокойно, но не би могъл да предвиди онова, което се случи после. Неугледен възрастен мъж с мръсни ботуши, избелял работен гащеризон и шапка с емблемата на фирма за фураж се обади почтително:

— Благодаря, шерифе.

След кратко мълчание ледът се пропука и още няколко души благодариха на шерифа.

Ози седна и си поръча палачинки и наденички. Докато пиеха кафе и чакаха, Тейтъм каза:

— Хубава предизборна агитация, а, шефе?

— Не се интересувам от политика.

Тейтъм овладя смеха си и отмести поглед.

— Знаеш ли, шефе, ако се отбиваш тук веднъж месечно, ще спечелиш всички гласове.

— Не искам всички гласове. Само седемдесет процента.

Сервитьорката остави на масата им неделния брой на вестника, който излизаше в Джаксън, и се усмихна на Ози. Тейтъм взе спортните страници, а Ози прегледа новините, докато чакаше храната си. Погледът му се зарея над вестника към стената отдясно. В средата имаше две програми на футболните мачове за 1990 г.: едната за „Оул Мис“, а другата за Щатския университет на Мисисипи, оградени с флагчета на двата отбора и черно-бели снимки на героите от миналото, заснети в най-различни пози на игрището. До един бели, до един от друга епоха.

Ози беше звезда на гимназиалния отбор в Клантън и мечтаеше да стане първият чернокож играч на „Оул Мис“, но не го избраха. Същата година вече бяха приели двама чернокожи футболисти и Ози допусна, че те им стигат. Подписа договор с университета „Алкорн“ за четири години и в десетия кръг на квалификациите влезе в постоянния състав на „Лос Анджелис Рамс“. Изигра единайсет мача в този отбор, преди травма на коляното да го изпрати обратно в Мисисипи.

Ози огледа лицата на някогашните звезди и се запита колко ли от тях са играли в професионалната лига. Още двама други играчи от окръг Форд, и двамата чернокожи, бяха стигнали до професионалния футбол, но техните снимки не бяха на тази стена.

Повдигна малко вестника и се помъчи да изчете някоя статия, но не успяваше да се съсредоточи. Наоколо се водеха разговори за времето, за наближаваща буря, за това дали кълве костурът в езерото Чатула, за смъртта на възрастен фермер, когото всички познаваха, и за най-новите изпълнения на техните сенатори в Джаксън. Ози се преструваше, че чете, но всъщност слушаше внимателно и се питаше какво ли обсъждат, когато той не е там. Дали темите бяха същите? Вероятно.

Шерифът знаеше, че в края на 60-те години в „При Джо“ се събирали разгневени бели мъже, които решили да основат частно училище след продажните решения на Върховния съд за премахване на сегрегацията. Училището било построено върху дарена земя извън Клантън — обикновена метална постройка със зле платени учители и ниски такси, но явно недостатъчно ниски, защото затворило няколко години по-късно, след като натрупало дългове и вследствие на растящата подкрепа за държавните училища из целия окръг.

Палачинките и наденичките пристигнаха и сервитьорката им доля кафе.

— Опитвал ли си наденичка от еленско месо? — попита Тейтъм.

Той беше на четиресет и няколко години и рядко напускаше окръг Форд, но предполагаше, че знае повече от шефа си, който навремето беше обиколил страната с Националната футболна лига.

— Баба ми правеше — отговори Ози. — Гледал съм я. — Отхапа от наденичката си, позамисли се и каза: — Бива я, но е доста пикантна.

— Забелязах, че гледаш снимките на стената. Трябва да сложат и твоята, шефе.

— Това не е моето място, Тейтъм. Ще мине и без моя снимка.

— Ще видим. Просто не е редно.

— Зарежи.

Заеха се с кулите от палачинки, с които можеше да се нахрани четиричленно семейство. След малко Тейтъм се приведе напред и попита:

— Е, какво ще правим с погребението?

— Не съм му роднина, Мос. Зависи от родителите му.

— Да, ама не може просто да има опело и после да го погребем, нали? Той беше служител на закона, Ози. Не трябва ли да има военни почести, духов оркестър, траурни барабани, пушечни салюти? Иска ми се, когато аз си отида и ме погребват, да се съберат много хора и да бъдат истински разстроени.

— Сигурно няма да стане. — Ози остави ножа и вилицата и бавно отпи от кафето си. Изгледа подчинения си, все едно е дете от детската градина, и каза: — Има една дребна разлика, Мос. Приятелят ти Коуфър не е загинал при изпълнение на служебния си дълг. Изобщо не е бил на работа, а най-вероятно се е наливал с алкохол, буйствал е и един бог знае още какво. Едва ли идеята за погребение с почести ще намери подкрепа.

— Ами ако близките му искат да е по-показно?

— Криминалистите още правят снимки на трупа, така че да оставим този разговор за друг път. А сега яж. Трябва да се връщаме в къщата.

Когато пристигнаха в къщата на Стюарт, Ърл Коуфър и племенниците му вече ги нямаше. Беше им омръзнало да чакат, пък и сигурно се налагаше да се върнат при семейството. Предният двор беше пълен с патрулки и други служебни автомобили: два микробуса на щатската криминалистична лаборатория, линейка, която чакаше да откара трупа, друга с екип лекари и парамедици, ако потрябват, и дори две доброволчески пожарни коли, както обикновено при струпване на хора и превозни средства.

Ози познаваше един от щатските следователи, който набързо го осведоми за развитието на нещата. Не че се налагаше. Отново огледаха тялото на Стюарт, което си лежеше на съвсем същото място — единствената разлика беше, че кървавите петна по чаршафите бяха потъмнели. Възглавниците с пръски и петна от кръв ги нямаше. Двама криминалисти, облечени с гащеризони, методично вземаха проби от стената зад леглото.

— Случаят изглежда съвсем ясен — каза следователят, — но все пак ще го откараме за една бърза аутопсия. Хлапето още ли е в ареста?

— Да — отговори Ози.

Че къде другаде да бъде? Ози открай време не понасяше самонадеяността на щатските следователи, които все важничеха на местопрестъпленията. Той не беше длъжен да ги вика, но беше установил, че при убийство, след което се стига до процес, съдебните заседатели се впечатляват повече от експертите на щатската полиция. А в крайна сметка присъдата беше най-важна.

— Снехте ли отпечатъци? — попита следователят.

— Не. Решихме да оставим това на вас.

— Добре. Ще отидем в ареста, ще снемем пръстови отпечатъци на хлапето и ще проверим за барутен нагар.

— Чака ви.

Двамата излязоха навън, където Тейтъм запали цигара, а Ози пое картонена чашка с кафе, предложена му от един пожарникар, който си беше донесъл термос. Позавъртяха се, защото Ози не бързаше за следващия си ангажимент. Входната врата отново се отвори и отвътре заднешком излезе криминалист, който дърпаше носилката с плътно увитото тяло на Стюарт. Избутаха го по тухлената пътека и го натовариха в линейка.

Ърл и Джанет Коуфър живееха на няколко километра от Стюарт в ниска фермерска къща от шейсетте, където бяха отгледали тримата си синове и дъщеря си. Стюарт беше най-големият и поради това беше наследил от дядо си десетте акра гора и къщата, в която беше живял и умрял. Семейство Коуфър не бяха заможни и не притежаваха много земя, но бяха работливи и пестеливи хора и се стараеха да не се забъркват в неприятности. Големият им род живееше пръснат из южната част на окръга.

По време на първата си предизборна кампания през 1983 г. Ози не беше сигурен как е гласувало семейството. Но четири години по-късно, когато Стюарт, облечен в униформа, обикаляше с лъскавата патрулка, шерифът получи гласовете на всичките му роднини. Те гордо поставиха агитационните му табели в дворовете си и дори направиха дребни дарения за кампанията му.

В трагичната неделна сутрин всички чакаха своя шериф да поднесе съболезнованията си и да отговори на въпросите им. За да демонстрират подкрепата си, Ози накара Тейтъм да шофира, а зад тях потегли още една патрулка с Луни и Маккарвър — двама бели помощник-шерифи. Все пак бяха в Мисисипи и Ози знаеше кога да използва белите си хора и кога чернокожите.

Както очакваха, на дългата алея бяха спрели много коли и пикапи. На верандата пушеха група мъже и чакаха. Недалече под едно дърво друга група мъже правеха същото. Тейтъм паркира, с Ози излязоха от колата и закрачиха през моравата, отговаряйки на мрачните поздрави на роднините. Когато наближиха, Ърл слезе от верандата и благодари на шерифа, че е дошъл. Очите му бяха зачервени и тъжни, а когато Ози стисна ръцете му, той отново се разплака. Мъжете се струпаха около шерифа, за да чуят какво ще им съобщи.

Ози срещна разтревожени очи, кимна и се постара да си придаде опечален вид.

— Не мога да добавя много към онова, което вече ви е известно. Обаждането е постъпило в централата в два и четиресет през нощта от сина на Джоузи Гамбъл, който съобщил, че майка му е пребита и според него е мъртва. Когато пристигнахме на място, намерихме майката в безсъзнание в кухнята. До нея беше четиринайсетгодишната ѝ дъщеря. Тя ни каза, че брат ѝ е застрелял Стюарт. След това намерихме и Стюарт в спалнята, на леглото му, убит с един изстрел в главата от служебния му пистолет, който също беше върху леглото. Момчето, Дрю, отказваше да говори, затова го отведохме в ареста. В момента е там.

— И няма съмнение, че е било момчето, така ли? — попита някой.

Ози поклати глава.

— На този етап не мога да кажа много. Това, което ви съобщих току-що, е почти всичко, което ни е известно. Наистина няма друго. Може би утре ще знаем повече.

— Няма да го освободите от ареста, нали? — попита друг.

— Не, в никакъв случай. Очаквам скоро да му назначат служебен защитник и след това системата поема нещата.

— Ще има ли дело?

— Нямам представа.

— На колко години е момчето?

— На шестнайсет.

— Има ли вероятност да го съдят като възрастен и да го пратят в затвора?

— Зависи от съда.

Умълчаха се, докато някои от мъжете стояха, вторачени в обувките си, а други си бършеха очите.

— Къде е Стюарт сега? — попита тихо Ърл.

— Откараха го в Джаксън за аутопсия. След това ще ви предадат тялото. Бих искал да се видя с Джанет, ако не възразяваш.

— Не знам, шерифе, тя си легна. Сестрите ѝ са край нея — отговори Ърл. — Не съм сигурен, че иска да се вижда с хора. Остави ѝ малко време.

— Разбира се. Предай ѝ моите съболезнования, моля те.

Пристигнаха още две коли, на шосето трета намаляваше скорост. Ози изчака няколко неловки минути, после се извини, че трябва да тръгва. Ърл и останалите мъже му благодариха, че се е отбил. Той обеща да им позвъни на следващия ден и да ги държи в течение.