Време за милост

34

Когато д-р Маккий пристигна рано на визитация, Джейк стоеше насред стаята си, вдигнал ръце над главата си. Болничната му нощница беше преметната на леглото, а той беше облечен с тениска и памучен клин — най-големия, който Карла намери в гардероба му. И беше обут с маратонки, все едно се готви за сутрешния си крос.

— Какво правиш? — попита Маккий.

— Разтягам се. Тръгвам си. Подпиши документите.

— Седни, Джейк.

Джейк се върна заднешком до леглото и седна на ръба. Лекарят внимателно разви превръзката на главата му, опипа шевовете и каза:

— Ще махнем конците след около седмица. Не можем да направим повече за носа ти, но ще заздравее. Наместен е добре, съвсем леко ще е крив.

— Не искам крив нос, докторе.

— Така ще изглеждаш по-мъжествен — направи се на умник Маккий, докато махаше и последния бинт. — Как са ти ребрата?

— Още са си на мястото.

— Изправи се и си смъкни панталона. — Джейк се подчини и скръцна със зъби, докато лекарят преглеждаше много предпазливо тестисите му. — Подути са — промърмори Маккий.

— Кога ще мога да правя секс?

— Почакай да се прибереш у дома.

— Сериозно питам.

— Може би след две години. Ще те изпиша, Джейк, но трябва да караш полека. Възстановяването ще бъде бавно.

— Да карам полека ли? Че какво друго ми остава? Едва кретам с тези топки.

Карла влезе в стаята точно когато Джейк си вдигаше панталона.

— Махам се от тук — гордо обяви той.

— Заведи го вкъщи — каза ѝ д-р Маккий. — Но да остане на легло през следващите три дни. Сериозно ви говоря. Никакво физическо натоварване. И намаляваме викодина. Към него се привиква. В понеделник те искам на преглед.

Лекарят излезе и Карла подаде на Джейк вестник — „Форд Каунти Таймс“ от вчера. Заглавие с дебели черни букви гласеше:

— Пак си на първа страница — каза тя. — Където искаш да бъдеш.

Джейк седна на ръба на леглото и прочете сензационния репортаж на Дюма Лий за побоя. Извършителите не били идентифицирани. Нямало изявление от жертвата, от семейството и от служителите в кантората му. Ози беше казал само, че случаят се разследва. Имаше и една стара снимка на Джейк как влиза в съда по време на процеса срещу Хейли.

Медицинска сестра донесе документи и шишенце с викодин.

— Само по две на ден през следващите пет дни, после край — обясни тя, докато даваше хапчетата на Карла.

Излезе и се върна с плодов шейк със сламка, обичайната закуска на Джейк. Час по-късно един санитар докара инвалидна количка и подкани Джейк да седне на нея. Той отказа, искал да излезе сам. Санитарят отсече, че болничните правила изискват изписаните пациенти да напускат на инвалидна количка. Ами ако някой падне и се нарани отново? Току-виж, ги съди! Особено ако е адвокат.

— Просто седни, Джейк — скастри го Карла. Подаде му шапка и слънчеви очила и каза: — Отивам да докарам колата.

Докато санитарят буташе количката по коридора, Джейк се сбогуваше със сестрите и им благодареше за помощта. Слязоха с асансьора до главния вход, където той мярна Дюма Лий да дебне с фотоапарат до вратата. Дюма се приближи към него с усмивка и подхвърли:

— Здравей, Джейк, имаш ли време за коментар?

Джейк запази самообладание и отговори:

— Ако ме снимаш в момента, повече няма да ти проговоря, кълна се.

Дюма не докосна фотоапарата, а попита:

— Имаш ли представа кой е извършителят?

— На кое?

— На нападението.

— А, това ли! Не, никаква и няма да коментирам. Разкарай се, Дюма.

— Смяташ ли, че е свързано с делото „Коуфър“?

— Без коментар. Изчезвай. И да не си пипнал фотоапарата.

Изневиделица се появи охранител, който застана между него и репортера. Изкараха инвалидната количка през широката врата на болницата, а Карла чакаше отпред. Тя и санитарят настаниха Джейк на предната седалка, затвориха вратата и докато потегляха, той показа среден пръст на Дюма.

— Необходимо ли беше? — попита Карла.

Джейк не отговори.

— Знам, че много те боли, но си груб с хората и това не ми харесва — каза тя. — Ще си стоим доста време затворени у дома и искам да се държиш добре с мен и с Хана.

— Защо го казваш?

— Защото съм шефът. Просто се успокой и се дръж прилично.

— Слушам, госпожо — отговори Джейк и се изкиска.

— Какво смешно има?

— Нищо. Не съм сигурен, че ставаш за болногледачка.

— Категорично не ставам.

— Само затопляй подлогата и ми давай болкоуспокояващите, и ще съм послушен. — Пътуваха мълчаливо към площада. — Кой е вкъщи? — попита той.

— Родителите ти с Хана. Никой друг.

— Тя готова ли е за това?

— Сигурно не.

— Днес сутринта имах глупостта да се погледна в огледалото. Момиченцето ми ще се ужаси, като види баща си. Подути очи с морави кръгове. Рани и синини. Нос като картоф.

— Само не си събувай панталона.

Джейк се засмя, но и му се доплака, защото ребрата го заболяха адски.

Тя паркира на алеята и му помогна да слезе. Докато той се клатушкаше през двора, задната врата се отвори и отвътре изхвърча Хана. Искаше му се да я грабне, да я притисне и да я завърти, но само се наведе за бърза целувка по бузата. Бяха я предупредили и Хана не посегна да го прегърне.

— Как е моето момиче? — попита Джейк.

— Супер, татко. А ти как си?

— Много по-добре. След седмица ще съм като нов.

Хана го хвана за ръката и го заведе вътре. Родителите му чакаха в кухнята. Джейк вече беше изтощен и се отпусна на един стол до масата, отрупана с торти, пайове, чинии с бисквити и цветя. Хана придърпа стола си до неговия и хвана ръката му. Той поговори с родителите си няколко минути, докато Карла наливаше кафе.

— Няма ли да си свалиш слънчевите очила? — попита Хана.

— Не днес. Може би утре.

— Как виждаш с тях вътре?

— Виждам много ясно красивото ти личице и това ми е достатъчно.

— Тези шевове са много противни. Колко имаш? Миналата година Тим Бостик си поряза ръката и му направиха единайсет шева. Много се надуваше.

— Е, аз имам четиресет и един. Бия го.

— Мама каза, че нямаш два зъба. Я покажи!

— Престани, Хана — скара ѝ се Карла. — Предупредих те да не говорим за тези неща.

Съдия Нуз се намираше в съда в Гретна, окръг Тайлър, и преглеждаше дългия списък на заведените дела, какъвто никой съдия не би искал да вижда. Адвокатите на ищците неохотно настояваха за съдебни процеси, а защитниците използваха обичайните тактики за протакане. По някое време Нуз обяви почивка и се оттегли в кабинета си, където го очакваше Лоуел Дайър с брой на „Форд Каунти Таймс“.

Нуз съблече тогата и наля две чаши старо кафе. Прочете статията и попита:

— Говори ли вече с Джейк?

— Не. А вие?

— Не. Ще му се обадя днес следобед. Говорих с жена му и с правната му асистентка Порша Ланг. Имаш ли представа кой стои зад това?

— Обсъдихме го с Ози. Той ме закле да пазя тайна и каза, че са от семейство Коуфър, но Джейк отказва да подаде жалба.

— Типично в негов стил.

— Аз щях да поискам смъртно наказание.

— Само че ти си прокурорът. Как ще се отрази това на процеса?

— Мен ли питате? Вие сте съдията.

— Знам и се опитвам да реша. Мисля, че Джейк има основание. Моите източници в Клантън ме осведомиха, че случилото се е гореща новина и че изборът на съдебни заседатели ще бъде сложен. Защо да рискуваме при евентуално обжалване? За обвинението има ли значение къде ще се проведе процесът?

— Не знам. Къде бихте го преместили?

— Ще го оставя в Двайсет и втора област. Можеш да избереш същото жури в другите четири окръга, но Форд ме тревожи.

— Преместете го тук.

Нуз се засмя и отговори:

— Каква изненада. Искаш да бъде в задния ти двор, нали?

Дайър се замисли над думите му и отпи от кафето си.

— Ами семейство Коуфър? Ще се разстроят, ако преместите процеса.

— Не зависи от тях, нали? И бездруго ще се разстройват от всичко. Да ти призная, Лоуел, много се тревожа заради инцидента с Джейк. Аз го принудих да поеме делото, а сега едва не го пребиха до смърт. Ако търпим това, цялата система ще се пропука.

Форд и Тайлър бяха извън играта, така че оставаха само окръг Полк, Милбърн и Ван Бюрън. Последното място, на което Дайър би желал да се яви на важно и голямо дело, беше старият съд в Честър, седалището на Нуз. Но имаше предчувствие, че нещата са тръгнали натам.

— Джейк ще бъде извън строя известно време, господин съдия. Дали няма да поиска отлагане на делото? Процесът е след седем седмици.

— Ще го попитам днес следобед. Ти ще възразиш ли, ако поиска още време?

— Не и при тези обстоятелства. Само че процесът няма да е много сложен. Безспорно е кой е натиснал спусъка. Единственият деликатен проблем е невменяемостта. Ако защитата се е ориентирала в тази посока, трябва да разбера скоро, за да върна момчето в Уитфийлд за експертиза. Джейк трябва да вземе решение.

— Съгласен съм. Ще повдигна въпроса.

— Любопитно ми е едно нещо, господин съдия. Как Джейк убеди съдебните заседатели, че Хейли е бил временно невменяем?

— Не мисля, че ги убеди. Хейли не беше невменяем, не и според съдебната дефиниция. Той беше планирал прецизно убийствата, бил е наясно какво прави. Чисто и просто възмездие. Джейк спечели, защото убеди съдебните заседатели, че на мястото на Хейли те самите са щели да постъпят по същия начин. Беше виртуозно изпълнение.

— Този път може би ще има проблеми.

— Разбира се. Всяко дело е различно.

Джейк се отегчи само след два часа, прекарани у дома. Карла спусна щорите в дневната, изключи телефона, затвори вратата и му нареди да си почива. До него имаше купчина от розовите брошури, както ги наричаха — присъди, издадени от Върховния съд, които всеки адвокат твърдеше, че най-добросъвестно е прочел веднага след публикуването им — но буквите се размазваха пред очите му и главата му щеше да се пръсне. Всичко го болеше, а викодинът вече не помагаше особено. От време на време той се унасяше в дрямка, но това не беше сънят, от който имаше нужда. Когато личната му болногледачка надникна да провери как е, той настоя да отиде в хола, за да гледа телевизия. Тя неохотно се съгласи и Джейк се премести там. Хана дойде при него, видя лицето му без слънчевите очила, наведе се, за да го разгледа по-добре, и се разплака.

Скоро Джейк огладня и настоя да обядва със сладолед. Хана си вземаше от неговата купа и докато двамата гледаха някакъв уестърн, на вратата се звънна. Карла съобщи, че бил съсед, когото почти не познаваха — просто наминал да поздрави Джейк.

Много хора настояваха да го посетят, но Джейк беше категоричен. Очите му щяха да останат отекли дни наред, а моравото щеше да потъмнява и да чернее. Беше виждал такива травми в съблекалнята на футболния отбор и на лицата на няколко свои клиенти, обвинени за сбивания по кръчмите.

След като преодоля първоначалния шок, Хана се сгуши до баща си под завивката и двамата гледаха телевизия с часове.

След продължително обсъждане Ози най-сетне реши, че ще бъде най-добре разговора да проведат двама бели шерифи. Изпрати Мос Тейтъм и Маршъл Пратър, най-близкия приятел на Стюарт Коуфър, и двамата в униформи. Те се обадиха предварително и Ърл Коуфър ги чакаше на двора късно в четвъртък следобед. Тримата запалиха цигари и Ърл попита:

— Е, какво има?

— Сесил е бил — отговори Мос. — Джейк го е разпознал. Много глупав ход, Ърл, който само усложнява нещата за теб и семейството ти.

— Не знам за какво говорите. Бриганс явно се е объркал, той е малко тъп.

Пратър се усмихна и отмести поглед. Бяха се уточнили Мос Тейтъм да говори и той продължи:

— Щом казваш… За нападение с утежняващи вината обстоятелства дават двайсет години затвор, макар да не съм сигурен, че ще успеят да го докажат. Но дори обикновено нападение може да изпрати побойника зад решетките за цяла година. Съдия Нуз не се побира в кожата си и сигурно ще му наложи тежко наказание.

— На кого?

— Не се прави на ударен. Е, Джейк няма да подаде жалба, поне засега, но винаги може да го направи впоследствие. Давността е около пет години. Освен това може да заведе гражданско дело, отново при съдия Нуз, и да поиска пари за разходите си за лечение, а Сесил не разполага с такива суми, сигурен съм.

— Да се притеснявам ли трябва?

— Аз щях на твое място. Ако Джейк реши да действа, Сесил отива в затвора и освен това ще се разори. Не е много умно да въртиш такива номера на адвокат, Ърл.

— Искате ли да пийнете нещо, момчета?

— На работа сме. Предай каквото ти казахме на сина си, всъщност на двамата си синове и на братовчедите им, на целия род. И без повече неприятности, ясно?

— Нямам какво да ви кажа.

Мос и Маршъл се обърнаха и тръгнаха към патрулката.