Време за милост

22

Редно беше Джейк да остане в съда и да се опита да даде някакво обяснение на Стив Смолуд, брата на Тейлър и говорител на семейството. Трябваше също така да даде наставления на Порша, която буквално се втрещи. Трябваше да се посъветва с Хари Рекс и да се уговорят кога да се видят, за да ругаят и да хвърлят каквото им падне. Трябваше да се сбогува с Мъри Сайлърбърг и хората му, пръснати из съдебната зала. Трябваше да се върне в кабинета на Нуз и да се извини или да се помъчи да изкупи някак вината си. Вместо това той се втурна към една странична врата и изхвърча навън още преди повечето от потенциалните съдебни заседатели да са си тръгнали. Качи се в колата си, отдалечи се от площада и напусна града по най-бързия начин. В покрайнините на Клантън спря да си купи фъстъци и безалкохолно. Не беше ял от часове. Седна до бензиновите колонки, свали си вратовръзката, съблече си сакото и се заслуша как звъни телефонът в колата му. Беше Порша, обаждаше се от кантората — със сигурност за нещо, което Джейк не искаше да чуе.

Подкара на юг и скоро стигна близо до Чатула. Паркира в зоната за пикник на една канара, от която се разкриваше гледка към голямото тинесто езеро. Погледна колко е часът — десет без петнайсет, Карла беше в час. Трябваше да ѝ се обади, но не беше сигурен какво да ѝ каже.

„Здрасти, скъпа, опитах се да скрия важен свидетел, чийто показания щяха да ни съсипят.“

Или: „Скъпа, проклетите адвокати на застрахователната компания пак ме надхитриха и ме уличиха в лъжа при оповестяването на доказателствата“.

Или: „Карла, наруших правилата и делото е отложено. Прецакан съм!“.

Караше без посока, на изток и на запад, по тесни и сенчести пътища, които се виеха из провинцията. Накрая все пак се обади в кантората и Порша го уведоми, че Дюма Лий се навърта, надушил сочна история, и че Стив Смолуд наминал, бил в отвратително настроение и настоявал за отговори. Лушън го нямаше, затова Джейк ѝ нареди да заключи вратата и да изключи телефона.

Отново си обеща да се отърве от червения сааб, който биеше на очи и го превръщаше в мишена, а точно сега той не желаеше никой да го забелязва. Искаше просто да направи поредния завой и да кара на юг с часове, докато стигне до Мексиканския залив. След което можеше да продължи още, отвъд кея, в океана. Не помнеше друг път в живота си да е изпитвал толкова отчаян копнеж да изчезне.

Телефонът го стресна. Беше Карла. Той грабна слушалката.

— Къде си, Джейк? Добре ли си? Току-що говорих с Порша.

— Добре съм, просто карам, не ми се стои в кантората.

— Тя ми каза, че делото е отложено.

— Така е, отложиха го.

— Можеш ли да говориш?

— Не сега. Неприятна история, ще ми трябва малко време да я осмисля. Ще се прибера следобед и ще ти обясня всичко.

— Хубаво. Но си добре, нали?

— Няма да се самоубия, Карла, ако за това се тревожиш. Хрумна ми подобна мисъл, но се стегнах. Следобед ще ти обясня.

Точно този разговор би избегнал с радост. Да, скъпа, голяма лъжа тръснах и ме спипаха.

Някой ден адвокатите щяха да запишат клетвените показания на Нийл Никъл, но Шон Гилдър щеше да протака възможно най-дълго, както винаги. Сега, когато имаше надмощие и Джейк нямаше да настоява с пълно гърло за съдебен процес, щяха да минат месеци, преди очевидецът да даде показания. Никъл със сигурност щеше да бъде превъзходен свидетел, добре облечен, красноречив и страшно благонадежден. Щеше да дискредитира Ханк Грейсън, да подкрепи показанията на машиниста и да подплати теорията на железопътната компания, че Тейлър Смолуд или е спял, или е бил адски разсеян, когато се е блъснал във влака.

Това беше краят на делото. Дело, каквото ти се пада веднъж в живота или поне веднъж в кариерата, току-що беше отишло по дяволите заради амбициозен и алчен адвокат, който умишлено беше заобиколил правилата и самонадеяно си беше въобразил, че няма да го заловят.

Заемът им за съдебните разноски беше 70 000 долара.

Джейк си погледна часовника — десет и пет. В този момент би трябвало да бъде в съдебната зала и да избира съдебни заседатели. Сутринта бяха дошли осемдесет души и Джейк знаеше всичките осемдесет имена, знаеше къде живеят тези хора, какво работят, в коя църква ходят. Знаеше къде са родени някои от тях, къде са погребани семействата на други. Знаеше възрастта им, цвета на кожата им, някои от децата им. Той, Хари Рекс и Мъри Сайлърбърг часове наред бяха запаметявали данните, които екипът им беше събрал.

Кантората му нямаше друго сносно дело, а Джейк имаше просрочени сметки. Водеше и спорове с данъчните.

Пътна табела го насочи към Карауей, родния му град. Той зави в обратната посока, защото се опасяваше да не би майка му да го забележи как шофира безцелно в тази прекрасна сутрин в първия ден от седмицата в края на април.

Нямаше измъкване и от обреченото дело на Дрю Гамбъл, което щеше да му струва време и пари, да не говорим за злонамереността, която щеше да си навлече в целия град.

Той не прекоси Пайн Гроув нарочно, но въпреки това мина през селището и неусетно наближи църквата „Добрият пастир“. Спря на покрития с чакъл паркинг с намерението да обърне, но мярна жена, седнала на маса за пикник близо до малкото гробище зад църквата. Беше Джоузи Гамбъл, която четеше книга. Появи се Кийра и седна до майка си.

Джейк изключи двигателя и реши да си поговори с тях. Те не знаеха нищичко за неговото сутрешно фиаско, а и пет пари не даваха. Докато се приближаваше, двете се усмихнаха, доволни, че го виждат. Но пък сигурно се радваха на всеки посетител.

— Какво те води насам? — попита Джоузи.

— Просто минавам — каза той и седна срещу нея. Стар клен им пазеше сянка. — Как си, Кийра?

— Добре съм — отговори тя и се изчерви.

Бременността не ѝ личеше под широкия суичър.

— Не познавам човек, който просто минава през Пайн Гроув — отбеляза Джоузи.

— Случва се. Какво четеш?

Тя прегъна листа на книгата с меки корици и отговори:

— История на Древна Гърция. Страшно вълнуващо. Нека просто да кажем, че библиотеката на църквата е доста малка.

— Четеш ли много?

— Джейк, май ти споменах, че лежах две години в затвор в Тексас. Седемстотин четиресет и един дни. Прочетох седемстотин и трийсет книги. Когато предстоеше да ме освободят, попитах може ли да остана още две седмици, за да ми станат средно по книга на ден. Не ми позволиха.

— Как така четеш по книга на ден?

— Някога лежал ли си в затвор?

— Още не.

— Е, повечето ми книги не бяха нито дебели, нито сложни. Веднъж изгълтах четири кримки за Нанси Дрю в един ден.

— Пак са си много книги. Ти четеш ли, Кийра?

Тя поклати глава и отмести поглед.

— Когато влязох в затвора, едва сричах, но там имаше сносна образователна програма — каза Джоузи. — Взех гимназиална диплома и започнах да чета. Колкото повече четях, толкова по-бърза ставах. Вчера се видяхме с Дрю.

— Как мина?

— Добре. Позволиха ни да седнем в малка стая, затова можахме да го прегърнем и да го целунем, поне аз. Много плакахме, но и се посмяхме, нали, Кийра?

Момичето кимна и се усмихна, но не каза нищо.

— Беше мило. Позволиха ни да останем цял час, после ни изгониха. Не ми харесва този арест, да знаеш.

— Той не е за харесване.

— Така е. Вече говорят за смъртно наказание. Нали не могат да го направят?

— Със сигурност ще се опитат. Видях Дрю миналия четвъртък.

— Да, той спомена, че не си се отбивал от няколко дни, защото ти предстои важен процес. Как мина?

— Той пие ли си лекарствата?

— Казва, че ги пие. И че се чувства доста по-добре. — Гласът ѝ пресекна и тя закри очите си за кратко. — Изглежда толкова дребничък, Джейк. Карат го да носи някакъв стар оранжев гащеризон с надпис „Окръжен арест“ отпред и отзад, но и най-малкият номер му е много голям. Навива си ръкавите и крачолите. Проклетото нещо сякаш ще го погълне, а той изглежда като момченце, защото е точно такъв. Още дете. Ще ми се заканват да го пъхнат в газовата камера. Умът ми не го побира.

Джейк погледна към Кийра, която също триеше бузите си. Горките хора.

На паркинга спря още една кола. Джоузи погледна и каза:

— Това е госпожа Голдън, учителката. Идва четири дни в седмицата и Кийра вече наваксва.

Момичето се изправи, запъти се към вратата на църквата и прегърна госпожа Голдън, която им махна. Двете влязоха вътре и затвориха вратата.

— Много мило от нейна страна да се нагърби с това — отбеляза Джейк.

— Не мога да повярвам какви неща прави за нас тази църква. Живеем тук безплатно. Хранят ни. Господин Търбър, който е някакъв началник в консервната фабрика, е уговорил да работя там между десет и двайсет часа седмично. На минимална надница съм, но не ми е за пръв път.

— Добри новини, Джоузи.

— Джейк, кълна се, ако трябва, ще работя на пет места по осемдесет часа седмично. Но няма да допусна това бебе да ѝ съсипе живота.

Той вдигна ръце, уж се предава.

— Вече говорихме за това, Джоузи. Не ми се говори пак.

— Извинявай.

Умълчаха се за дълго. Джейк зарея поглед над гробището към възвишенията отсреща. Джоузи затвори очи, сякаш потъна в медитация. Накрая той се изправи и каза:

— Трябва да тръгвам.

Тя отвори очи и грейна в красива усмивка.

— Благодаря ти, че се отби.

— Според мен Кийра има нужда от консултации с психолог или психиатър, Джоузи.

— Е, всички имаме.

— Преживяла е много. Била е изнасилвана многократно, а сега е въвлечена в нов кошмар. Състоянието ѝ няма да се подобри от само себе си.

— Да се подобри ли? Че как ще се подобри? Не е толкова лесно.

— Ще възразиш ли да говоря с доктор Рукър, психиатърката, която прегледа Дрю в Тюпълоу?

— За какво?

— Да прегледа Кийра.

— А кой ще плати?

— Не знам. Нека да помисля.

— Да, помисли, Джейк.

В кантората не го очакваше нищо приятно, пък и бездруго искаше да избегне площада. Ако се натъкнеше на Уолтър Съливан, като нищо щеше да му фрасне един. Вече всички адвокати в града сигурно бяха чули клюката, че Бриганс е изхвърчал от съда и някак е успял да прецака делото „Смолуд“, за което всички те бяха мечтали. Само двама-трима от трийсетината адвокати щяха искрено да се натъжат. Някои направо щяха да злорадстват, но Джейк нямаше нищо против, защото и той ги презираше. Обади се на Лушън, докато обикаляше по черните пътища.

Паркира на алеята зад поршето карера от 1975 г., навъртяло един бог знае колко километра, и се затътри по пътеката към стълбите на просторната стара веранда. Дядото на Лушън беше построил къщата точно преди Голямата депресия с намерението да бъде най-импозантната в града. Намираше се на възвишение, на около осемстотин метра от сградата на съда, а от верандата, където предимно прекарваше времето си, Лушън гледаше отгоре всичките си съседи. Беше наследил къщата и правната кантора през 1965 г. след внезапната смърт на баща си.

Лушън чакаше, полюшваше се и както винаги четеше дебела документална книга, а върху масичката до него неизменно се мъдреше чаша. Джейк се отпусна в прашния люлеещ стол от другата страна на масата и попита:

— Как можеш да започваш деня с „Джак Даниълс“?

— Тайната е да поддържаш ритъм, Джейк. Говорих с Хари Рекс.

— Той добре ли е?

— Не. Тревожи се за теб, опасяваше се да не те намерим в гората с работещ двигател и градински маркуч в ауспуха.

— Обмислям го.

— Искаш ли питие?

— Не, но благодаря.

— Сали пече свински пържоли, имаме и прясна царевица от градината.

— Не знаех, че тя готви.

— Това ѝ е работата, а аз обядвам всеки ден. Какво си мислеше, по дяволите?

— Явно не съм мислил.

Сали се появи и тръгна към тях с присъщата си самоувереност, сякаш тя е господарката на къщата, защото спи със собственика повече от десет години. Беше облечена с една от обичайните си бели роклички, които излагаха на показ почти целите ѝ дълги кафяви крака. Винаги ходеше боса. Лушън я беше наел като домашна помощница, когато беше осемнайсетгодишна, и много скоро след това я беше повишил.

— Здравей, Джейк — усмихнато поздрави тя. Никой не я смяташе за обикновена прислужница, а и тя от години не беше произнасяла думите „господине“ или „госпожо“. — Нещо за пиене?

— Благодаря, Сали. Студен чай без захар.

Сали изчезна.

— Слушам те — подкани го Лушън.

— Май не ми се говори за това.

— На мен пък ми се слуша. Наистина ли мислеше, че можеш да скриеш главен очевидец по толкова нашумяло дело?

— Не го скрих, просто се надявах той да не се покаже.

Лушън кимна и остави книгата на масата. Взе чашата си и отпи. Изглеждаше напълно трезвен — нито очите, нито носът му бяха зачервени. Джейк подозираше, че вътрешностите му вече са спиртосани. Лушън беше легендарен пияч и никой не можеше да се мери с него. Той премлясна и каза:

— Хари Рекс подчерта, че сте взели решението заедно.

— Много великодушно от негова страна.

— Сигурно и аз щях да постъпя така. Отвратително правило, което адвокатите ненавиждат открай време.

Джейк изобщо не се съмняваше, че Лушън би се отнесъл с присмех към запитванията на Шон Гилдър и би отказал да разкрие когото и да било от проблемните си свидетели. Разликата беше, че Лушън изобщо не би намерил човек като Нийл Никъл. Джейк попадна на него благодарение на изчерпателния си подход.

— Имаш ли предположение за най-добър възможен сценарий? Хари Рекс нямаше.

— Всъщност нямам. Може би като вземем показания от свидетеля, той няма да се окаже толкова непоклатим, колкото сме мислили, и пак ще стигнем до процес след шест месеца, да кажем. Платили сме на вещите лица, те ще си свършат работата. Консултантът по избора на съдебни заседатели ще ни струва още пари, ако го използваме. Фактите не са се променили, макар някои да се поразместиха. Прелезът е опасен. Системата му за сигнализация е стара и неподдържана. Железопътната компания е била наясно с проблема, но не го е отстранила. Четирима души са загинали. Ще убеждаваме съдебните заседатели, пък каквото стане.

— Колко дължиш?

— Седемдесет хиляди.

— Шегуваш ли се? Седемдесет хиляди долара за съдебни разходи?

— Не е необичайно в наше време.

— Никога не съм вземал заем за дело.

— Защото си наследил пари, Лушън. Повечето от нас нямат този късмет.

— Колкото и откачена да беше практиката ми, винаги бях на печалба.

— Попита ме кой е най-добрият сценарий. Ти виждаш ли по-добър?

Сали се върна с висока чаша чай с лед и парченце лимон.

— Обядът ще е готов след половин час — съобщи тя и отново изчезна.

— Още не си ме помолил за съвет.

— Добре, Лушън, ще ме посъветваш ли нещо?

— Трябва да погнеш този нов свидетел. Има причина да е стоял в сянка.

— Казал на частния детектив, че някога бил съден и мразел адвокатите.

— Подгони го. Научи всичко за старото му дело. Изрови мръсотията, Джейк. Трябва да го съсипеш пред съдебните заседатели.

— Не искам да ходя в съда, а да ловя пъстърва в планинска река някъде далече от тук. Това искам.

Лушън отново отпи от питието си и върна чашата върху масата.

— Говори ли с Карла?

— Още не. Ще го направя, Когато се прибере. Голямо забавление, няма що. Да призная пред жена си, на която толкова държа, че са ме уличили в лъжа и са ме изхвърлили от съда.

— Мен не ме бива със съпругите.

— Според теб железопътната компания ще се съгласи ли на споразумение?

— Не разсъждавай така, Джейк. Никога не показвай слабост. Би могъл да възстановиш позициите си, като ги притиснеш здравата, като проглушиш ушите на Нуз да насрочи нова дата за процеса и отново замъкнеш кучите синове в съдебната зала. Нападни новия свидетел. Избери добро жури. Ще се справиш, Джейк. И никакви приказки за споразумение!

За пръв път от часове Джейк се засмя.

Хокът Хаус беше построена няколко години преди къщата на Лушън. За щастие, старият Хокът не си падаше по градинарството, затова беше избрал малък парцел за новия си дом. Джейк също не обичаше да работи в градината, но при топло време веднъж седмично изваждаше косачката и инструментите си и се потеше няколко часа.

Понеделник следобед му се стори подходящ за тази дейност, затова момичетата го завариха в задния двор, когато се прибраха. Джейк никога не се връщаше преди тях и Хана беше на седмото небе, че баща ѝ си е вкъщи толкова рано. Той беше заредил хладилна чанта с лимонади и тримата седнаха в двора. Говориха си за училището, докато на Хана ѝ доскуча и влезе вътре.

— Добре ли си? — попита Карла.

— Не.

— Искаш ли да поговорим?

— Само ако обещаеш да ми простиш.

— Винаги.

— Благодаря. Този път може да ти е трудно.

Тя се усмихна и го увери:

— На твоя страна съм, ясно?