Време за милост

13

Обядът в четвъртък се изразяваше в кратко посещение на училищната столова, където канеха родителите да си вземат поднос и за два долара да се нахранят или с крехки пилешки филенца, или със спагети и кюфтета. Не беше любимият обяд на Джейк, но не храната беше важна, а фактът, че има възможност да поседи и да се посмее с Хана и нейните приятелки четвъртокласнички. Седмиците се нижеха, момичетата растяха и Джейк забеляза с изненада, че разговорите все по-често се въртят около момчета. Той се чудеше как да сложи точка, но засега не му хрумваше нищо. Карла обикновено се отбиваше при тях, но графикът на нейните шестокласници беше различен.

Майката на Манди Бейкър, Хелън, също се отбиваше от време на време, а Джейк познаваше семейството, макар да не бяха близки. Двамата седяха един срещу друг на ниските столчета и слушаха недоумяващо как момичетата говорят в хор. Много бързо децата забравиха за присъствието на родителите си и разговорите им станаха още по-шумни. Когато ги погълнаха изцяло, Хелън попита:

— Убийството на Стюарт Коуфър не ми се побира в главата.

— Голяма трагедия — каза Джейк, дъвчейки пилешкото.

Семейството на съпруга на Хелън притежаваше верига бензиностанции на самообслужване и се говореше, че просперират. Те буквално живееха в кънтри клуба, а Джейк избягваше повечето членове. Придаваха си важност и гледаха високомерно околните — отношение, което той не можеше да понася.

Хелън идваше на ученическите обеди веднъж месечно и Джейк допусна, че е избрала точно този ден, за да изръси каквото си е наумила. Затова беше подготвен. Тя се наведе към него и каза:

— Не мога да повярвам, че защитаваш такъв убиец, Джейк. Мислех, че си един от нас.

Или пък само си беше въобразявал, че е подготвен. „Един от нас“ го изненада и светкавично извика в съзнанието му резки отговори, които само щяха да влошат нещата. Той ги премълча и каза:

— Момчето трябва да има адвокат, Хелън. Не може да го пъхнем в газовата камера без адвокат. Сигурен съм, че разбираш.

— О, да, струва ми се. Но има много адвокати. Защо ти трябваше да се захващаш?

— Ти кого би избрала, Хелън?

— Ами не знам. Защо да не е някой от Американския съюз за граждански свободи в Мемфис или дори в Джаксън? Като са толкова загрижени за всички. Не мога да си представя какво е човек да работи тази професия — да защитава убийци, изнасилвачи на деца и тем подобни.

— Колко често си прелиствала Конституцията? — попита Джейк малко по-остро, отколкото възнамеряваше.

— О, стига, Джейк, не ми излизай с тези правни сложнотии.

— Не, Хелън, според тълкуването на Върховния съд Конституцията казва, че човек, обвинен в тежко престъпление, трябва да има адвокат. Такъв е законът в нашата страна.

— Може би. Просто не разбирам защо ти се замеси.

Той си прехапа езика, за да не ѝ напомни, че нито тя, нито съпругът ѝ, нито някой техен роднина е прибягвал някога до неговите съвети или правни услуги. На какво тогава се дължеше нейната загриженост за практиката му?

Хелън беше голяма клюкарка и сега щеше да се хвали пред приятелите си, че е срещнала Джейк Бриганс и му е дала да се разбере пред всички, задето се е нагърбил да представлява някакъв долен престъпник. Несъмнено щеше да раздуе историята, да я разказва през целия следващ месец на възхитените си приятели, докато обядват заедно.

За щастие, се появи Карла и седна до Джейк. Поздрави сърдечно Хелън и попита как е леля ѝ Юна след падането. Убийството мигом беше забравено и разговорът се насочи към предстоящия фестивал на талантите в четвърти клас.

Джоузи не можеше да дъвче, затова последният ѝ обяд в болницата беше поредният млечен шейк, който тя пиеше със сламка. След това трябваше да седне в инвалидна количка, за да я изведат от стаята и да я откарат надолу по коридора. Накрая Джоузи, Кийра и две санитарки излязоха през входната врата и се качиха в колата на госпожа Каръл Хъф, която беше предложила да ги откара, защото притежаваше понтиак с четири врати. Пастор Чарлс Макгари и съпругата му Мег присъстваха на изписването от болницата и последваха госпожа Хъф с малката си вносна кола обратно до окръг Форд.

Църквата „Добрият пастир“ имаше тесен олтар, красив и неподвластен на времето. Години след построяването на храма една от многото общности, които той бе приютявал, беше добавила двуетажно крило отзад — грозновата сграда с класни стаи на горния етаж за неделното училище и с малка зала и кухня на първия етаж, до кабинета, където пастор Макгари подготвяше проповедите си и съветваше енориашите. Той беше решил църквата да предложи на Джоузи и Кийра една от класните стаи за временно жилище и да им осигури достъп до кухнята и тоалетната на долния етаж. Свещеникът и настоятелството се бяха събирали на три извънредни заседания от понеделник насам в опит да намерят подслон за семейството и класната стая се оказа най-доброто решение, което им хрумна. Един от настоятелите притежаваше жилище, което даваше под наем и което щеше да бъде свободно след около месец, но човекът разчиташе на наема, за да се издържа. Някакъв фермер имаше плевня, превърната в пансион, но ремонтът не беше свършил. Предложиха и една каравана, обаче Макгари отхвърли тази възможност. Джоузи и децата неотдавна бяха живели цяла година в каравана.

В църквата нямаше богаташи с по няколко къщи. Повечето енориаши бяха пенсионери, дребни фермери и работещи хора от средната класа, които свързваха двата края, но не можеха да предложат много повече от обич и топла храна.

Джоузи и Кийра нямаше къде другаде да отидат, нямаха близки, към които да се обърнат. Заради Дрю и проблемите му не можеше да става и дума да заминат. Джоузи нямаше банкова сметка и от няколко години живееше с доста мизерни доходи. Коуфър беше настоявал тя да му дава двеста долара месечно за храна и наем и Джоузи все изоставаше с плащанията. Първоначално уговорката им се крепеше на много секс и приятна компания в замяна на храна и подслон, но интимността не продължи дълго. Тя нямаше кредитни карти и кредитна история. Последният чек със заплатата ѝ от автомивката беше за петдесет и един долара, а от универсалния магазин ѝ дължаха още четиресет. Джоузи не беше сигурна как да си вземе парите и дори дали все още има работа там, но допускаше най-лошото. Беше загубила поне две от трите си временни работни места, а лекарят не ѝ препоръчваше да търси работа най-малко още две седмици. Имаше роднини в Южен Мисисипи и в Луизиана, но те бяха престанали да говорят с нея още преди години.

Чарлс ги заведе в новото им жилище. Миришеше на прясно лакирано дърво и на боя. Над двуетажното легло бяха монтирали етажерки, а на един шкаф бяха сложили малък телевизор. Подът беше застлан с килим, на прозореца имаше вентилатор. Дрешникът беше пълен с ризи, джинси, блузи и две якета втора ръка, които жените от църквата бяха изпрали и изгладили. Бяха поставили и малък хладилник, вече зареден с вода и плодови сокове. В евтин скрин бяха подредили бельо, чорапи, тениски и пижами.

В кухнята на долния етаж госпожа Хъф им показа по-големия хладилник, пълен с храна, бутилки с вода и чай — всичко на тяхно разположение. Показа им също кафеварката и филтрите. Чарлс даде на Джоузи ключ от задната врата и насърчи двете с Кийра да се чувстват като у дома си. Настоятелите бяха решили двама-трима мъже да се редуват нощем и да се грижат за безопасността на майката и дъщерята. Жените си бяха изготвили график за храната за следващата седмица. Госпожа Голдън, пенсионирана учителка, се беше нагърбила да обучава Кийра в църквата по няколко часа дневно, докато тя навакса с материала и докато те — които и да бяха въпросните „те“ — решат момичето да се върне в училище. Половината църковни настоятели бяха на мнение, че тя трябва да продължи да ходи в прогимназията в Клантън. Другата половина смятаха, че това ще е прекалено травмиращо за нея и че трябва да се обучава в църквата. Още не се бяха допитали до Джоузи.

Госпожа Голдън използва познанствата си в училището и набави на Кийра комплект учебници. Нейните бяха или изгорени от Ърл Коуфър, както сам твърдеше, или бяха останали в къщата, откъдето не можеха да ги вземат. Кийра беше в осми клас, а трябваше да е в девети и все още се мъчеше да догони съучениците си. Учителите ѝ я смятаха за умна, но заради хаотичния живот на семейството беше натрупала много отсъствия.

Дрю беше в девети клас, изоставаше с две години и едва креташе. Страшно неприятно му беше да е най-големият в класа и често отказваше да разкрива на колко години е. Не осъзнаваше колко му е провървяло, че пубертетът му е закъснял и че не изглежда по-голям от другите момчета. Госпожа Голдън беше ходила в гимназията да разговаря с директора за затрудненията на Дрю с материала. Очевидно той нямаше как да се обучава в ареста, а и училището не разполагаше с щатен наставник за случаи като неговия. Всеки опит за намеса изискваше съдебна заповед. Решиха да оставят юристите да се погрижат за проблема. Госпожа Голдън обаче забеляза неохотата на директора да съдейства на момчето.

Чарлс и Мег обещаха да дойдат в девет часа на следващата сутрин, за да откарат Джоузи и Кийра в града. Трябваше да си приберат колата и много искаха да се видят с Дрю.

Двете благодариха от сърце на всички и се сбогуваха.

Отидоха да седнат на една маса за пикник близо до гробището. Малкото им семейство отново се оказа разделено и едва не остана бездомно. Без тези добри хора щяха да гладуват и да спят в колата.

Джейк седеше на бюрото си, вперил поглед в розовите листчета със съобщенията, които Порша и Бев бяха приели сутринта по телефона. От началото на тази седмица той беше работил осемнайсет часа по случая на Дрю Гамбъл. Рядко вземаше почасов хонорар, защото клиентите му бяха бедни и неплатежоспособни, но като повечето адвокати той също беше научил колко е важно да отчиташ вложеното време.

Малко след като Джейк започна да работи за Лушън, един адвокат от отсрещната страна на площада, симпатичен човек на име Мак Стафорд, представляваше тийнейджър, ранен в катастрофа. Делото не беше сложно и Мак не си направи труда да записва колко часа работи по него, защото по договор му се полагаше една трета от обезщетението. Застрахователната компания се съгласи на споразумение за 120 000 долара и Мак щеше да получи 40 000 — истинска рядкост не само за окръг Форд, но и за целия провинциален Юг. Само че клиентът му не беше пълнолетен, затова споразумението трябваше да бъде одобрено от съдия Рубън Атли. Той повика Мак и поиска от него да оправдае солидния си хонорар за толкова просто и ясно дело. Мак не пазеше опис колко часа е посветил на делото и не успя да убеди съдията, че заслужава парите. Двамата поспориха и накрая Атли даде на Мак една седмица да възстанови графика на работата си по делото и да му го представи. На този етап обаче съдията беше подозрителен към адвоката, който твърдеше, че взема от клиентите си по сто долара на час и че е вложил четиристотин часа труд в делото. И двете числа бяха доста високи. Атли ги намали наполовина и му даде 20 000 долара. Мак толкова се вбеси, че обжалва пред Върховния съд на щата и изгуби с девет на нула гласа, защото от десетилетия съдът постановяваше, че съдии като Атли, които гледат дела, необхванати от обичайното право, разполагат с неограничена свобода на лично усмотрение по отношение на почти всичко. Накрая Мак все пак взе парите и повече не проговори на съдия Атли.

Пет години по-късно Мак извърши може би най-легендарното криминално и етично нарушение от страна на член на местната адвокатска колегия: открадна половин милион долара от четирима свои клиенти и избяга от града. Доколкото се знаеше, нито един човек, включително бившата съпруга на Мак и двете му дъщери, нямаха вест от него. В най-тежките си дни Джейк, както и повечето адвокати в града, мечтаеше да е на мястото на Мак и да се пече на някой плаж със студено питие в ръка.

Така или иначе, местната адвокатска колегия си взе поука и повечето адвокати си записваха изработените часове. Джейк беше посветил на делото „Смолуд“ над хиляда часа за четиринайсетте месеца, откакто Хари Рекс пое случая и го покани да си партнират. Това беше почти половината от всичките му часове работа и той очакваше да бъде компенсиран за тях. Случаят на Дрю обаче можеше да му отнеме страшно много време срещу нищожно заплащане. Още една причина да иска да се отърве от него.

Телефонът отново звънна и Джейк почака някой да вдигне. Наближаваше пет часът и за момент той се подвоуми дали да не слезе при Лушън за питие, но после се отказа. Карла се мръщеше, не одобряваше пиенето, особено в работните дни. Затова той насочи мислите си от алкохола обратно към Мак Стафорд, който сигурно си пиеше коктейли с ром, заглеждаше красавици по бански и беше далече от досадни клиенти, раздразнителни съдии и… Ето на, отново.

Порша се обади по интеркома:

— Джейк, доктор Рукър от Тюпълоу е на телефона.

— Свържи ме. — Той захвърли върху бюрото си листчетата със записаните телефонни съобщения и вдигна слушалката. — Здравейте, доктор Рукър. Благодаря ви отново, че прегледахте Дрю днес.

— Това ми е работата, господин Бриганс. Имате ли факс?

— Да.

— Добре, изпращам ви писмо до съдия Нуз с копие до вас. Прегледайте го и ако сте съгласен, ще го изпратя след малко и на него.

— Звучи спешно.

— Според мен е спешно.

Джейк бързо слезе на долния етаж и завари Порша до факса. Ето какво гласеше писмото:

Един час по-късно Джейк все още седеше на бюрото си, оставаше глух за телефона и се бореше с желанието да се прибере вкъщи. Порша, Лушън и Бев вече си бяха тръгнали. Той чу познатото тракане на факса на долния етаж, погледна часовника си и се зачуди кой ли работи в 6:05 ч. в четвъртък вечер. Взе сакото и куфарчето си, угаси лампите и слезе при факса. Машината бе изплюла само един лист на официална бланка: Областен съд на окръг Форд, Мисисипи. Отдолу беше името на делото: „Щатът Мисисипи срещу Дрю Алън Гамбъл“. Без номер, защото все още нямаше нито официално явяване на обвиняемия в съда, нито обвинителен акт. Някой, вероятно лично съдия Нуз, беше написал: „С настоящото съдът разпорежда на шерифа на окръг Форд да откара максимално бързо упоменатия по-горе обвиняем до щатската психиатрична клиника, за предпочитане още в петък, 30 март 1990 г., и да го предаде на г-н Рупърт Изли, директор по сигурността, до второ нареждане от страна на съда. Подпис: съдия Омар Нуз“.

Джейк се усмихна на развоя на събитията и остави заповедта върху бюрото на Порша. Беше си свършил работата и беше защитил интересите на клиента си. Вече чуваше клюките в съда, недоволното мърморене по кафенетата и проклятията, които щяха да сипят помощник-шерифите. Но му беше все тая.