Време за милост

17

Напрежението в Кафето намаля значително, когато помощник-шерифите си намериха друго заведение, където да закусват. Години наред Маршъл Пратър, Майк Несбит и техни колеги идваха рано да хапнат топли хлебчета и да разменят клюките, но не всяка сутрин. Имаха си и други любими места, а смените им бяха различни и навиците им зависеха от тях. Джейк обаче пристигаше в Кафето шест сутрини в седмицата и винаги му беше приятно да общува с помощник-шерифите. Само че сега те му обявиха бойкот. Щом стана ясно, че той не възнамерява да променя сутрешния си навик, се преместиха в друго заведение, а Джейк нямаше нищо против. Не му бяха приятни разменените насила любезности, напрегнатите погледи, усещането, че всичко се е променило. Помощник-шерифите бяха изгубили своя приятел, защото Джейк вече беше от противниковата страна.

Опита се да си внуши, че това е нещо нормално. Почти си повярва, че много скоро делото „Гамбъл“ ще остане зад гърба им и отново ще се сдобри с Ози и хората му. Само че разривът всъщност го притесняваше много и той не успяваше да се отърси от неприятното усещане.

Дел държеше Джейк в течение на най-новите слухове. Без да издава имена, тя му разказа, че вчерашните обедни посетители обсъждали оживено обвинителния акт, кога и къде ще се проведе процесът. А също, че след като той си тръгнал сутринта, двама фермери доста гръмогласно критикували съдия Нуз, правосъдната система и, по-конкретно, него. Разказа му и как три жени, които не била виждала от години, седнали до прозореца за ранен обяд и тихо си говорели за Джанет Коуфър и за преживения от нея нервен срив. Усещал се осезаем страх, че Джейк Бриганс ще направи поредния си фокус и ще отърве момчето. И тъй нататък. Дел чуваше всичко, помнеше всичко и разказваше част от нещата на Джейк, когато той се отбиеше по-късно и заведението беше празно. Тя се тревожеше за него, защото ставаше все по-непопулярен.

Сутринта, когато предстоеше връчването на обвинителния акт, Джейк пристигна в шест и се присъедини към обичайните посетители: фермери, ченгета и работници от фабриките, предимно мъже, които ставаха рано за смените си. Джейк беше може би единственият човек на умствения труд, който посещаваше Кафето, и хората му се възхищаваха. Той често даваше безплатни правни съвети и тълкуваше присъди на Върховния съд и други неразбираеми неща, и се смееше на вицовете за подли адвокати.

От отсрещната страна на площада в Чайната чиновниците се събираха по-късно сутрин и си говореха за голф, за националната политика и фондовата борса. В Кафето разговаряха за риболов, футбол и за местните престъпления, доколкото изобщо ги имаше.

След пожеланието за „добро утро“ един приятел на Джейк го попита:

— Видя ли това?

Държеше новия брой на „Форд Каунти Таймс“. Той излизаше всяка сряда и бяха успели да отразят историята, развила се късно във вторник. Заглавието с плътни черни букви буквално крещеше:

— Каква изненада! — отговори Джейк.

Само че Лоуел Дайър му се беше обадил предишната вечер да му съобщи новината.

Появи се Дел с каната кафе и му напълни чашата.

— Добро утро, скъпа — поздрави я той.

— Дръж се прилично! — изстреля тя в отговор.

Вече бяха дошли десетина от редовните клиенти, а в шест и петнайсет заведението щеше да е претъпкано.

Докато пиеше кафе, Джейк препрочете уводната статия и не научи нищо ново. Репортерът, Дюма Лий, беше звъннал в кантората му късно предишния следобед за коментар, но не беше изкопчил нищо от Порша. Господин Бриганс е в съда, гласеше обяснението ѝ.

— Твоето име не се споменава — осведоми го Дел. — Вече проверих.

— Мамка му. Имам нужда от реклама.

Джейк сгъна вестника и ѝ го подаде. Пристигна Бил Уест, началник-смяна в обувната фабрика, и се отпусна тежко на стола си. Поговориха си за времето, докато чакаха закуската си. Дел най-сетне се появи и Джейк я попита:

— Защо се забави толкова?

— Готвачката е мързелива. Искаш ли да ѝ се оплачеш лично?

Готвачката беше едра и избухлива жена, която имаше навика да замерва хората с шпатули. Неслучайно я държаха отзад.

Докато Джейк поливаше с табаско овесената си каша, Уест каза:

— Вчера за малко да се сбия заради теб. Един, с когото работя, изтърси, че те е чул да се хвалиш как ще измъкнеш хлапето за осемнайсетия му рожден ден.

— Фрасна ли го?

— Не. Доста по-едър е от мен.

— И е доста глупав.

— Точно това му казах и аз. Викам му, първо на първо, Джейк няма да тръгне да се хвали така и второ, няма да мами системата заради някакъв убиец на ченгета.

— Благодаря ти.

— Нали няма да го направиш?

Джейк намаза филийката си бял хляб с ягодово сладко и отхапа. Задъвка и отговори:

— Не. Не бих го направил. Мъча се да се отърва от делото.

— Все това повтаряш, но още си му адвокат, нали?

— Да, опасявам се, че е така.

Кранист на име Ванс се приближи до масата, спря и впери гневен поглед в Джейк. Изпъна пръст и заяви на всеослушание:

— Ще опържат това момче, Джейк, каквото и да се опитваш да направиш.

— Добро утро, Ванс — каза Джейк. Доста глави се извърнаха по посока на разговора на висок глас. — Как е семейството?

Ванс се отбиваше веднъж седмично и беше относително познат в Кафето.

— Не ми се прави на умник. Нямаш работа в съда до този убиец.

— Това попада в категорията на чуждата работа, Ванс. Ти си гледай твоята, аз ще се погрижа за моята.

— Убийството на помощник-шериф влиза в работата на всички, Джейк. Ако спретнеш номер и го отървеш заради някоя формалност, здравата ще патиш.

— Това заплаха ли е?

— Не, драги, обещание.

Дел се изпречи пред Ванс и изсъска:

— Или сядай, или се пръждосвай.

Ванс се затътри недоволно към масата си и няколко минути по-късно Кафето се успокои. Накрая Бил Уест се обади:

— Сигурно напоследък често ти се случва.

— О, да, но това е част от професията. Кога адвокатите са се ползвали с всеобщо възхищение?

Джейк обичаше да е в кантората в седем сутринта, преди да зазвънят телефоните, преди Порша да пристигне в осем със списък на нещата, които той има да прави, и на въпросите, на които трябва да отговори, преди Лушън да се домъкне към обед и да изтрополи нагоре по стълбите с чаша кафе в ръка, за да прекъсне заниманията му.

Той включи осветлението на долния етаж и провери всяка стая, после отиде в кухнята, за да свари първата кана кафе. Качи се в кабинета си и си съблече сакото. В средата на бюрото му стояха двата листа на искането, подготвено от Порша предишния ден. Представляваше молба от страна на защитата за прехвърлянето на Дрю Гамбъл в съда за непълнолетни, а след като Джейк я подадеше, щяха да тръгнат нови клюки.

Искането беше чиста формалност и Нуз вече беше обещал да не го изпълни. В качеството си на защитник на обвиняемия обаче Джейк нямаше друг избор. Ако искането му бъдеше удовлетворено — което не беше възможно, — обвинението в убийство щеше да се гледа от съдия в съда за непълнолетни без жури. Обявяха ли го за виновен, Дрю щеше да бъде изпратен в изправителен дом някъде в щата и щеше да остане там до осемнайсетия си рожден ден, когато юрисдикцията на съда се прекратяваше. От този момент нататък процедурният механизъм не можеше да върне случая в областния съд. С други думи, Дрю щеше да бъде освободен. След по-малко от две години. Законът изобщо не беше справедлив и точно по тази причина Нуз щеше да задържи делото.

Джейк не можеше да си представи реакцията на хората, ако клиентът му бъдеше освободен, след като е излежал толкова кратка присъда, пък и, честно казано, той самият не одобряваше подобен изход. Знаеше обаче, че съдия Нуз ще го подкрепя, като едновременно брани правораздавателната система.

Порша беше прикрепила и досие от четири страници, което Джейк прочете с възхищение. Както винаги, беше подходила изчерпателно и беше коментирала десетина предишни дела с непълнолетни, едното от които чак от 50-те години. Порша твърдеше убедително, че те нямат същите умения за вземане на решения като възрастните и тъй нататък. Въпреки това всяко цитирано от нея дело завършваше по един и същ начин — непълнолетният обвиняем заставаше пред областния съд. За тежки престъпления щатът Мисисипи отдавна съдеше децата като възрастни хора.

Старанието ѝ беше похвално. Джейк редактира искането и досието и когато Порша дойде на работа, двамата обсъдиха поправките. В девет часа той пресече площада и заведе документите в деловодството на съда. Служителката ги прие без никакъв коментар, а Джейк си тръгна без обичайната закачлива забележка. Дори чиновниците в съда се държаха по-хладно напоследък.

Хари Рекс все си намираше причина да пътува извън града по работа, далече от бурните страсти на своята изобилстваща от спорове практика на бракоразводен адвокат и далече от заядливата си съпруга. Измъкна се през задния вход на кантората си късно следобед и с удоволствие предприе дълго и спокойно пътуване до Джаксън. Отиде в любимия си ресторант „При Хал и Мал“, настани се на маса в ъгъла, поръча си бира и зачака. Десет минути по-късно си поръча втора бира.

Докато следваше право в „Оул Мис“, беше изпил много бири с Доуби Питман — буен мъж от крайбрежието, който завърши като първенец на випуска и избра кариера в голяма фирма в Джаксън. Вече беше съдружник в кантора с петдесет адвокати, която печелеше добре, като представляваше застрахователни компании в големи дела за причинени щети и солидни обезщетения. Питман не се занимаваше лично с делото „Смолуд“, но фирмата му беше главен защитник. Случая водеше друг партньор, Шон Гилдър.

Месец по-рано на по бира в същия ресторант Питман беше подшушнал на стария си приятел, че железопътната компания може да се обърне към Джейк, за да обсъдят евентуално споразумение. Делото беше страховито и за двете страни. Четирима души бяха загинали на опасен прелез, поддържан зле от железопътната компания. Хората съчувстваха дълбоко на семейство Смолуд. Джейк беше притеснил защитата със своята нападателност и настояването си за съдебен процес. Изобщо не се поколеба да действа енергично във фазата на събиране и представяне на доказателствата и веднага се обръщаше към Нуз, ако усетеше, че защитата протака. С Хари Рекс бяха наели двама водещи специалисти по железопътните прелези и икономист, който да обясни на съдебните заседатели, че четири покосени човешки живота струват милиони долари. Според Питман железопътната компания се страхуваше, че Джейк е зажаднял за нова съкрушителна победа.

От друга страна, защитата вярваше, че ще разколебае състраданието на съдебните заседатели, когато докаже очевидното: че Тейлър Смолуд се е блъснал в четиринайсетия товарен вагон на композицията, без да докосне спирачката.

И двете страни можеха да отбележат или огромна победа, или огромна загуба. Най-безопасното решение за всички беше извънсъдебното споразумение.

Хари Рекс определено искаше споразумение. Съдебното производство беше скъпо и двамата с Джейк вече бяха похарчили 55 000 долара от кредит, взет от Секюрити Банк, за да финансират разходите по делото. А най-вероятно щяха да имат и други харчове.

Разбира се, Питман не знаеше за заема. Никой не знаеше, освен банкера и Карла Бриганс. Хари Рекс не споделяше служебни тайни със съпругата си, четвъртата поред.

Доуби Питман закъсня с половин час и не се извини. Хари Рекс не обърна внимание на това. Пиха бира, поръчаха си пушена наденица с червен боб и ориз и коментираха външността на някои млади дами наоколо. След това заговориха по работа. Питман така и не проумяваше защо приятелят му е решил да стане бракоразводен адвокат в затънтено градче като Клантън, а Хари Рекс се отвращаваше от политическите игри и изтощителната мелачка в голямата адвокатска кантора в Джаксън. И на двамата им беше дошло до гуша от правото и искаха да го зарежат. Повечето техни приятели адвокати се чувстваха по същия начин.

Храната им пристигна, а и двамата умираха от глад. След няколко хапки Питман каза:

— Май твоето момче се е забъркало в голяма каша.

Хари Рекс очакваше това и отговори:

— Ще се оправи, Когато се отърве от делото.

— Друго се чува.

— Добре, Пит, кажи направо какво ви е наговорил Уолтър Съливан от опасните улици на Клантън. Сигурно всеки ден ви се обажда с най-новите клюки от съда, половината от които си съчинява сам. Никога не е бил достоверен източник на информация. Аз знам много повече и ще поправя грешките му.

Питман се засмя и лапна голямо парче пушена наденица. Избърса устните си със салфетка и пийна бира.

— Аз не говоря с него. Не работя по това дело. Затова не знам много. Само каквото съм чул от един правен асистент, чийто кабинет е близо до моя. Гилдър пази досиетата в тайна.

— Ясно. Е, какво се говори?

— Че Бриганс здравата е ядосал града с намерението си да пледира невменяемост. И че хлапето вече е в психиатричната клиника в Уитфийлд.

— Не е вярно. Да, в Уитфийлд е, но само за предварителен преглед. Нищо повече. В даден момент адвокатът може и да пледира невменяемост, но Джейк няма да е замесен.

— Е, в момента е замесен. Гилдър и хората му са на мнение, че Бриганс трудно ще избере подходящи съдебни заседатели и по делото за железопътната компания.

— Значи железниците се оттеглят от споразумението?

— Така изглежда. И не бързат да влизат в съда. Канят се дълго да протакат с надеждата Бриганс да остане адвокат на хлапето. Делото за убийството може доста да загрубее.

— Да протакат ли? Боже, за пръв път чувам защита да прави такова нещо!

— Един от многото ни специалитети.

— Само че ето какъв е проблемът, Пит. Съдия Нуз контролира графика с желязна ръка, а в момента е длъжник на Джейк. Ако Джейк иска процесът да е скоро, точно това ще стане.

Питман се съсредоточи над храната си, като преглъщаше всяка хапка с бира.

— Джейк има ли предвид някаква цифра?

— Два милиона — отговори Хари Рекс с пълна уста и без капка колебание.

Питман се намръщи, все едно ставаше дума за два милиарда. Двамата продължиха да се хранят мълчаливо и да обмислят исканата сума. Договорът, който Хари Рекс беше сключил с роднините на Смолуд, му подсигуряваше една трета, ако сключат споразумение, и четиресет процента, ако отидат на процес. С Джейк щяха да си разделят парите поравно. На бира и боб сметката беше лесна. Това щеше да е най-голямото обезщетение в историята на окръг Форд, а двамата адвокати на ищцата имаха огромна нужда от него. Хари Рекс още не беше започнал да крои как ще похарчи парите, но си мечтаеше за тях. Цялото имущество на Джейк беше ипотекирано. Освен това бяха изтеглили заем за съдебните разноски.

— Колко покрива застраховката? — попита с усмивка Хари Рекс.

Доуби Питман също се усмихна в отговор.

— Не мога да ти отговоря. Много.

— Допусках. Той ще поиска много повече от два милиона.

— Само че говорим за окръг Форд, където не е имало присъда дори за един милион.

— За всичко си има първи път, Пит. Обзалагам се, че ще намерим дванайсет души, които не са чували за убийството.

Питман се засмя и Хари Рекс по принуда направи същото.

— По дяволите, Хари Рекс, няма да намериш дори двама, които не са чували за него.

— Може би, но ще проучим нещата. Нуз ще ни предостави достатъчно време да подберем жури.

— Не се съмнявам. Виж, иска ми се да вземеш добри пари, поне част от тази проклета застраховка, ясно? Едно добро споразумение ще свали напрежението. Но за да се получи, Бриганс трябва да се отърве от онова хлапе. В момента то е тежест, поне според Шон Гилдър и Уолтър Съливан.

— Работим по въпроса.