Време за милост

40

Понеделник, 6 август. Джейк заспива за кратко няколко пъти, а през останалото време лежеше, взрян в мрака и обзет от тревожни мисли за всичко, което можеше да се обърка. Мечтаеше да стане прочут адвокат, но както винаги в първата сутрин от процеса той се питаше защо изобщо човек се подлага на този стрес. Прецизната подготовка беше монотонна и напрегната, ала беше нищо в сравнение с истинската битка. В съдебната зала адвокатът съобразяваше наведнъж поне десет неща, до едно важни. Трябваше да се съсредоточи над свидетеля — на защитата или на обвинението — и да се вслушва във всяка дума от показанията му. Да възрази ли и на какво основание? Беше ли представил всички факти? Слушаха ли го съдебните заседатели, вярваха ли му? Допадаше ли им свидетелят? Ако не го слушаха внимателно, полезно ли беше това? Трябваше да наблюдава всеки ход на опонента си и да предусеща какво цели той. Каква е стратегията му? Променил ли я е по средата, или пък залага капан? Кой ще бъде следващият му свидетел? Къде е той? Ако следващият свидетел беше на обвинението, доколко ефективни щяха да са показанията му? Ако беше свидетел на защитата, готов ли беше? Дошъл ли беше в съда? Подготвен ли беше? При наказателните дела страните не бяха длъжни да разкриват предварително доказателствата си и това засилваше напрежението, защото адвокатите и прокурорите невинаги бяха сигурни какво ще каже свидетелят. А съдията ще бъде ли във форма? Ще слуша или ще дреме? Как ще се държи: враждебно, дружелюбно или неутрално? Веществените доказателства ще са подготвени ли както трябва? Да се борят ли за допускане на една или друга улика?

Лушън му беше обяснявал колко е важно да бъде спокоен, хладнокръвен и невъзмутим независимо от развитието на процеса. Нищо не убягваше на съдебните заседатели, забелязваха всеки ход на адвоката. Важно беше да изпълнява добре ролята си: да демонстрира недоверие към вредни за стратегията му показания, да проявява състрадание при нужда, от време на време да избухва в справедлив гняв. Непремерените реакции обаче можеха да се окажат пагубни, ако са престорени. Хуморът можеше да се използва като смъртоносно оръжие, защото в напрегнати ситуации всеки имаше нужда да се посмее малко, но беше и оръжие, към което трябваше да се прибягва рядко. На карта беше заложен човешки живот и една неразумно подхвърлена забележка би могла да доведе до нежелан резултат. Непрекъснато наблюдавай съдебните заседатели, но не прекалявай, не допускай да забележат, че се стараеш да отгатнеш реакциите им.

Дали всички искания са подадени правилно? Готови ли са инструкциите за съдебните заседатели? Последната реч винаги беше най-драматичният момент, но предварителната ѝ подготовка беше трудна, защото изслушването на свидетелите не беше свършило. Джейк беше спечелил оправдателна присъда за Хейли с изумителна заключителна пледоария. Способен ли беше да го направи отново? Кои вълшебни думи или фрази да изнамери, за да спаси клиента си?

Най-бляскавият му момент щеше да бъде клопката, която готвеше на обвинението с бременността на Кийра, но тя му струваше дълги безсънни часове. Как можеше да запази тайната на сутринта, само след броени часове, докато всички участници се събират в претъпканата съдебна зала?

Джейк се унесе отново и се събуди от кратък дълбок сън, усещайки наситения мирис на пържен бекон. Беше пет без петнайсет и Карла стоеше до печката. Той поздрави с „добро утро“, целуна я, наля си кафе и каза, че отива под душа.

Закусиха мълчаливо с бекон, бъркани яйца и препечени филийки. Джейк беше ял съвсем малко през уикенда, но нямаше апетит.

— Искам отново да обсъдим плана, ако не възразяваш — каза тя.

— Разбира се. Ти на практика ще си им бавачка.

— Приятно ми е да съм толкова необходима.

— Уверявам те, ролята ти е от изключително значение. Хайде, да чуем.

— Ще посрещна Джоузи и Кийра пред сградата на съда в десет и ще ги задържа в коридора на първия етаж. Ще изчакаме там да започне изборът на съдебните заседатели. Какво да правя, ако Дайър поиска да говори с тях?

— Не съм сигурен. Тази сутрин има да мисли за много неща. И той като мен се тревожи за избора, но ако попита за Джоузи и Кийра, ще му кажа, че са на път. Заседанието ще се проточи цяла сутрин, вероятно дори цял ден, ще ти изпратя инструкции. Ако ми се отвори почивка, ще те намеря. Те са призовани, затова трябва да бъдат наблизо.

— А ако Дайър ни намери?

— Той има право да говори с Кийра, не с Джоузи. Сигурно ще разбере, че е бременна, но едва ли ще се осмели да попита кой е бащата. Не забравяй, че единственото, което Дайър иска от нея, са показанията ѝ, че Дрю е застрелял Коуфър. Ако получи това, едва ли ще задълбае повече.

— Ще се справя — обеща напрегнато Карла.

— Не се съмнявам. В съда ще има страшно много хора, затова просто се опитайте да се изгубите в тълпата. Ще ми трябваш в съдебната зала по някое време, Когато стесним избора и започнем да пресяваме окончателните дванайсет заседатели.

— И какво точно се очаква от мен в залата?

— Да наблюдаваш съдебните заседатели, особено онези на първите редове. И най-вече жените. — След няколко хапки Джейк добави: — Трябва да тръгвам. Ще се видим там.

— Малко яде, Джейк.

— Знам, но иначе сигурно ще повърна.

Той я целуна по бузата и излезе. В колата извади пистолета от куфарчето си и го скри под седалката. Паркира пред кантората, отключи вратата и светна. Порша се появи половин час по-късно, а в седем влезе Либи Провайн, облечена с прилепнала маркова рокля в розово, обувки на висок ток и пъстър шал с индийски мотиви. Беше пристигнала в Клантън късно в неделя следобед и бяха работили до единайсет.

— Изглеждаш зашеметяващо — отбеляза Джейк леко резервирано.

— Харесва ли ти?

— Не знам. Доста е дръзко. Едва ли в съдебната зала днес ще има друга розова рокля.

— Обичам да ме забелязват, Джейк — призна тя с мелодичния си шотландски акцент. — Знам, че е доста нетрадиционно, но съм установила, че на съдебните заседатели, особено на мъжете, им е приятно да видят модерна дреха сред тъмните костюми. Ти си много елегантен.

— Благодаря. Новият ми адвокатски костюм.

Порша не откъсваше очи от розовата рокля.

— Само почакай да ме чуят — каза Либи.

— Сигурно няма да разберат нито дума.

Либи нямаше да говори много, поне отначало. Ролята ѝ беше да помага на Джейк при установяване на вината, тоест през втората фаза на процеса, и да не се обажда много преди това. Ако Дрю бъдеше осъден за предумишлено убийство, Либи щеше да има по-важна роля във фазата на определяне на присъдата. Доктор Тейн Седжуик чакаше в „Бейлор“, в случай че се наложеше да се притече на помощ и да се опита да спаси живота на момчето. Джейк се молеше да не се стига дотам, но го очакваше. Нямаше време да се тревожи за това точно тази сутрин.

Погледна към Либи и я подкани:

— Кажи ми за Лутър Редфорд.

Тя незабавно изстреля:

— Бял мъж на шейсет и две години, живее в провинцията, на Плезант Вали Роуд, отглежда екологично пилета и ги продава на най-добрите ресторанти в Мемфис. Женен от четиресет години, има три големи деца, пръснати из страната, и няколко внуци. Посещава Христовата църква.

— И какво означава това?

— Че е много набожен, със силно родово чувство, консервативен, фундаменталист, привърженик на реда и законността, настроен крайно неодобрително към насилствените престъпления. Почти сигурно е въздържател, който не одобрява употребата на алкохол и пиянството.

— Ти би ли го взела?

— Вероятно не, но той сигурно няма да бъде избран. Преди две години защитавахме седемнайсетгодишен обвиняем в Оклахома и адвокатът се постара да избегне всички членове на Христовата църква, а също много баптисти и петдесетници.

— И какво стана?

— Виновен. Престъплението беше страшно тежко, но ние разколебахме журито, не взе единодушно решение и присъди доживотна присъда без право на замяна, което може да се тълкува като успех.

— А ти би ли го взела, Порша?

— Не.

— Може да поиграем на тази игра, докато пътуваме натам. Колко съдебни заседатели са пълна загадка за нас?

— Седемнайсет — отговори Порша.

— Доста. Вижте, аз ще натоваря колата, докато вие двете преглеждате списъка със заседателите, които ще отхвърлим по някаква причина.

— Вече го направихме най-малко два пъти — възрази Порша. — Запомнила съм ги.

— Запомни ги пак.

Джейк излезе от кантората, слезе по стълбите и натовари три големи кутии с документи в багажника на шевролета си, който побираше много повече от стария сааб. В седем и половина екипът на защитата напусна Клантън — шофираше Порша, а Джейк седеше на задната седалка и отмяташе имената на хора, които не познаваха, но предстоеше да видят.

Джоузи паркира пред ареста и поръча на Кийра да остане в колата. На задната седалка прилежно бяха поставени тъмносиньо сако, бяла риза, вратовръзка на клипс и сив памучен панталон. Джоузи извади дрехите, окачени на закачалки. Беше ги купила миналата седмица от магазините за намалени стоки в Оксфорд. Джейк ѝ беше дал строги напътствия и тя посвети предишния ден на облеклото на Дрю за процеса, като изпра и изглади всичко. Джейк беше казал, че обувките нямат значение. Клиентът му трябвало да изглежда спретнат и почтителен, без да е наконтен. Старите му маратонки щели да свършат работа.

Господин Зак чакаше на пропуска на ареста и я поведе към килията за непълнолетни.

— Взе душ, макар че не искаше — тихо я осведоми той, докато отключваше вратата.

Джоузи влезе и надзирателят затвори. Дрю седеше на масата и редеше пасианс. Изправи се, прегърна майка си и забеляза зачервените ѝ очи.

— Пак ли си плакала, мамо? — попита той.

Тя не отговори, само остави дрехите на долното легло. Върху горното забеляза непокътнатия поднос с яйца с бекон и попита:

— Защо не си ял?

— Не съм гладен. Днес е големият ден, нали?

— Така е. Хайде, обличай се.

— Всичко това ли трябва да нося?

— Отиваш в съда и Джейк поръча да изглеждаш добре. Дай ми гащеризона.

Никое шестнайсетгодишно момче не обича да се съблича пред майка си независимо от обстоятелствата, но Дрю знаеше, че не може да се оплаква. Съблече оранжевия арестантски гащеризон, а тя му подаде първо панталона.

— Откъде купи тия неща? — попита той, докато поемаше дрехите и бързо ги обличаше.

— От различни места. Ще ги носиш всеки ден по нареждане на Джейк.

— Колко дни, мамо? Колко ще продължи?

— Вероятно седмица.

Тя му помогна да облече ризата и закопча копчетата. Дрю я напъха в панталона и каза:

— Май ми е малко голяма.

— Извинявай, толкова успях. — Джоузи взе вратовръзката, закрепи я на най-горното копче, понагласи я и попита: — Кога за последен път си слагал вратовръзка?

Той поклати глава и понечи да се оплаче, но какъв смисъл имаше?

— Никога не съм носил.

— И аз така си помислих. Ще бъдеш в съда с много адвокати, прокурори и важни хора, затова трябва да изглеждаш добре, нали? Джейк каза, че съдебните заседатели ще те наблюдават, а външният вид има значение.

— Той иска да изглеждам като адвокат ли?

— Не, иска да изглеждаш като хубав младеж. И не зяпай съдебните заседатели.

— Знам, знам. Прочетох инструкциите сто пъти. Да седя с изпънат гръб, да внимавам, да не показвам чувства. Ако ми доскучае, да си драскам нещо на листа.

Цялото семейство имаше напечатаните указания на адвоката.

Джоузи помогна на сина си да облече сакото — и това му беше за пръв път — и се отдръпна да го огледа.

— Изглеждаш страхотно, Дрю.

— Къде е Кийра?

— Отвън в колата. Добре е.

Не беше. Беше кълбо от нерви, също като майка си. Три изгубени души, които щяха да влязат в леговището на лъва и нямаха представа какво ги очаква. Джоузи разроши русата му коса — искаше ѝ се да има подръка ножица. После го притисна в прегръдка и каза:

— Ужасно съжалявам, миличък, ужасно съжалявам. Аз те замесих в тази каша. Вината е само моя.

Той се скова и просто изчака мигът да отмине. Когато тя най-сетне го пусна, Дрю погледна влажните ѝ очи и каза:

— Вече говорихме за това, мамо. Направих го и не съжалявам.

— Не говори така! И да не си посмял да го кажеш в съда. Не го казвай пред никого, ясно?

— Не съм глупав.

— Знам, че не си.

— А обувки?

— Джейк каза, че можеш да си е маратонките.

— Ама те не си отиват с дрехите.

— Просто направи каквото поръча той. Винаги го слушай, Дрю. Изглеждаш много добре.

— Ти ще бъдеш там, нали, мамо?

— Разбира се. На първия ред, точно зад теб.