Време за милост

45

Вечерята в кантората на Джейк отново беше сандвичи, но много по-вкусни. Карла забърза към къщи след края на заседанието, взе Хана и двете изпекоха пилешко и направиха страхотни панини. Занесоха ги в кантората и седнаха на масата с Либи, Джоузи и Кийра. Порша се прибра да нагледа майка си, но щеше да се присъедини към екипа за късно съвещание. Хари Рекс беше в кантората си, за да гаси пожари, а Лушън се изниза и отиде да пийне.

Хранеха се и си припомняха събитията от деня: от встъпителната реч на прокурора до свидетелските показания. Тъй като им предстоеше да свидетелстват, Джоузи и Кийра все още не можеха да присъстват в залата, затова изгаряха от нетърпение да узнаят какво се е случило. Джейк ги увери, че Дрю се справя чудесно и че се грижат добре за него. Двете се тревожеха за безопасността му, но Джейк ги успокои, че той има солидна охрана. В залата беше пълно с хора от семейство Коуфър и техни приятели, а случващото се несъмнено беше болезнено за тях, но засега се държаха прилично.

Поговориха за съдебните заседатели, все едно са им стари приятели. Либи смяташе, че номер седем, госпожа Файф, е била най-отвратена от пиянството на Коуфър. Номер две, господин Пул, настоятел от Първа баптистка църква и строг въздържател, също изглеждал смутен от това.

— Само почакайте да научат и останалото — каза Джейк. — Пиянството ще им се стори като детска игра.

Обсъдиха всички заседатели. Карла не харесваше госпожица Туичъл, на двайсет и четири, най-младата в журито и единствената неомъжена. Тя непрекъснато се усмихвала подигравателно и гледала злобно Дрю.

В осем часа Хана се отегчи и пожела да се прибират. Карла си тръгна, за да я сложи да си легне. Съдебният процес много допадаше на детето, защото прекарваше дълги приятни дни при родителите на Джейк.

Порша се върна и отиде в библиотеката да проучва разни неща.

— Добре, Джоузи, ти ще свидетелстваш първа утре — каза Джейк. — Ще преговорим отново показанията ти, дума по дума. Либи ще влезе в ролята на прокурора и ще пита за каквото си пожелае.

— Пак ли? — попита Джоузи, вече изморена.

— Да, отново и отново. Кийра, след това си ти. Джоузи, не забравяй, че след като свидетелстваш, ще ти бъде позволено да останеш в съдебната зала. След теб ще призова Кийра, затова искам да слушаш и да наблюдаваш всичко, което тя казва и прави, докато репетираме с нея.

— Ясно. Да започваме.

Още една буря на зазоряване прекъсна електрозахранването. Автоматично се включи генераторът в съдебната палата и в седем и половина възрастните работници по поддръжката вече се бяха заели да отстраняват проблема. Когато съдия Нуз пристигна в осем и петнайсет, осветлението поне мъждукаше — обнадеждаващ знак. Той позвъни в електрическата компания и вдигна врява, в резултат на което половин час по-късно електрозахранването беше окончателно възобновено. Климатиците забоботиха и поведоха борба с плътната влага в съдебната зала. Когато съдията зае мястото си в девет часа, яката на тогата му вече беше мокра.

— Добро утро — поздрави той силно по микрофона, увеличен максимално. — Преди няколко часа токът е спрял. Вече го пуснаха, но се опасявам, че горещината ще ни мъчи още известно време.

Джейк мимоходом го наруга наум, че е избрал толкова занемарена съдебна сграда за процес, който се провежда през август, но имаше други, по-важни грижи.

— Доведете съдебните заседатели — разпореди Нуз.

Те влязоха по ризи с къси ръкави и памучни рокли, подходящи за горещия ден. Докато заемаха местата си, приставът връчваше на всеки по едно църковно ветрило — изрисувано парче картон, залепено за пръчка — като че ли, ако го размахваха пред носа си, щяха да се разхладят.

— Госпожи и господа съдебни заседатели — каза Нуз, — извинете за спирането на тока и за горещината, но ние трябва да продължим. Ще позволя на колегите да съблекат саката си, но останете с вратовръзки, моля. Господин Бриганс.

Джейк се изправи и се усмихна, докато вървеше към катедрата, за да застане с лице към журито. Без да сваля сакото си, той заговори:

— Добро утро, госпожи и господа. Вече имам право да отбележа някои неща, които се надявам да успея да докажа, докато защитавам Дрю Гамбъл. Няма да рискувам да загубя част от доверието ви, като намекна, че е възможно да възникнат въпроси относно това кой е застрелял Стюарт Коуфър. То е ясно. Вчера господин Лоуел Дайър, нашият чудесен областен прокурор, много умело доказа тезата на обвинението. Сега защитата е длъжна да ви разкаже останалата част от историята. А тя не е никак малка. Ще се опитаме да ви опишем кошмара, в който са живеели Джоузи Гамбъл и двете ѝ деца. — Джейк ритмично почукваше по катедрата с юмрук, Когато натърти: — Ис-тин-ски ад. — Млъкна за кратко, преди да заключи: — Имат късмет, че изобщо са живи.

Попрекали с драматизма, помисли си Хари Рекс.

Не беше достатъчно силно, помисли си Лушън.

— Преди около година Джоузи и Стюарт се запознали в бар, обичайно място и за двамата. Джоузи е прекарала много време по барове и най-различни кръчми, точно като Стюарт, затова не е изненада, че двамата са се срещнали там. Джоузи му казала, че живее в Мемфис и е на гости у приятелка, която по една случайност не била в бара. Това било лъжа. Джоузи и двете ѝ деца живеели под наем в каравана в имота на неин далечен роднина, който настоявал вече да се махат. Нямали къде да отидат. Бързо пламнала нещо като любовна история, в която тя била по-настойчива, след като научила, че Стюарт има собствена къща. И че е помощник-шериф в окръг Форд, човек с добра заплата. Джоузи е симпатично момиче, обича да носи прилепнали джинси и друго облекло, което мнозина намират за съблазнително, и Стюарт хлътнал. След малко ще я видите. Тя е нашият пръв свидетел и е майка на обвиняемия.

Джоузи била много напориста и Стюарт я поканил да се премести при него. Не искал децата, защото, както сам признал, не ставал за баща. Само че Джоузи и децата вървели в комплект. За пръв път от две години семейство Гамбъл имали истински покрив над главата си. Около месец всичко било наред, малко напрегнато, но поносимо, а после Стюарт започнал да се оплаква, че уговорката му излиза скъпо. Твърдял, че децата ядат много. Джоузи работела на две места срещу минимална надница, това били единствените ѝ доходи, и правела всичко по силите си да издържа своето семейство.

После започнали побоите и насилието се превърнало в начин на живот за тях. Вече научихте доста неща за Стюарт и за това какъв е бил, когато е трезвен. За щастие, през повечето време бил трезвен. Никога не отсъствал от работа, никога не ходел там пиян. Шериф Уолс заяви, че Стюарт бил добър помощник-шериф и много обичал работата си. Когато не бил пиян. Но щом надигнел бутилката, ставал зъл и гневен и прибягвал до насилие. Падал си по долнопробните кръчми, по нощния живот, по запоите с приятели и бил кавгаджия. Харесвало му да се бие, да раздава юмруци. Почти всеки петък и събота след работа обикалял баровете и се прибирал вкъщи пиян. Понякога ставал агресивен и търсел за какво да се скарат, друг път просто си лягал и заспивал мъртвопиян. Джоузи и децата ѝ се научили да не го закачат, криели се в стаите си и се молели да нямат проблеми.

Но проблеми имало, и то много. Децата умолявали майка си да си тръгнат, но нямало къде да отидат, нямали път за бягство. Насилието ставало все по-нетърпимо, тя карала Стюарт да потърси помощ, за да престане да пие и да ги удря. Само че той бил неконтролируем. Джоузи няколко пъти заплашвала да го напусне и той винаги изпадал в ярост. Обиждал я, ругаел я пред децата, подигравал ѝ се, наричал я „боклук от фургоните“.

Дайър се изправи и каза:

— Господин съдия, възразявам. Това са чужди думи.

— Приема се.

Съдебни заседатели номер три и номер девет живееха във фургони. Джейк подмина намесата на Дайър и Нуз и насочи цялото си внимание към номер три и номер девет.

— В събота вечерта — продължи той — на двайсет и четвърти март Стюарт бил навън. Всъщност излязъл още следобед, затова Джоузи очаквала най-лошото. Часовете се нижели, тримата чакали. Вече минавало полунощ. Децата били на горния етаж, в стаята на Кийра, на угасена лампа, криели се с надеждата майка им да не пострада за пореден път. Били в стаята на Кийра, защото нейната врата била по-здрава и с по-хубава ключалка. Знаели го от опит. Стюарт изритал и разбил предишната врата по време на едно от гневните си избухвания. Джоузи била на долния етаж, очаквала фаровете да се появят на пътя за къщата. — Джейк мълча дълго, после каза: — Знаете ли, нека тя ви разкаже какво се случило.

Той застана зад катедрата, надникна в бележките си и изтри потта от челото си. Залата беше притихнала, чуваха се само шумоленето на ветрилата и бръмченето на климатиците.

— Госпожи и господа, това не е безусловно ясно дело за предумишлено убийство, ни най-малко. Ние ще докажем, че в онзи изпълнен с ужас момент, докато майка му лежала в безсъзнание на пода в кухнята, Стюарт, безпаметно пиян, вилнеел в къщата, сестра му плачела и умолявала майка им да се свести, в онзи момент, когато и двете деца били сами и много уязвими, със сърца, белязани неизличимо от неописуемо насилие, и убедени, че никога няма да са в безопасност с този човек, постъпката на малкия Дрю Гамбъл е била напълно оправдана.

Джейк кимна на съдебните заседатели и се извърна с лице към съдията.

— Господин съдия, готови сме да призовем първия си свидетел: Джоузи Гамбъл.

— Много добре. Призовете я.

Никой не помръдна, докато Джоузи влизаше в залата. Джейк я посрещна до преградата, отвори ниската портичка и я насочи към свидетелското място. Беше я подготвил безупречно: Джоузи спря до съдебната стенографка, усмихна се и се закле да казва истината. За случая носеше семпла бяла блуза без ръкави, пъхната в черен ленен панталон, и кафяви равни сандали. Нищо прилепнало или изкусително. Късата ѝ руса коса беше сресана назад. Беше без червило, със съвсем лек грим. Карла отговаряше за вида ѝ и след като проучи петте жени съдебни заседателки, беше заела на Джоузи блузата и сандалите и беше купила панталона. Целта беше свидетелката да изглежда достатъчно привлекателна за седемте мъже, но и непретенциозна, за да не дразни жените. Беше на трийсет и две години, но трудният живот я състаряваше поне с десет. И все пак Джоузи беше по-млада от повечето съдебни заседатели и в по-добра физическа форма от абсолютно всички.

Джейк започна с няколко основни въпроса и така уточни настоящия ѝ адрес, дотогава неизвестен. Без много подробности представиха миналото ѝ: две бременности още преди да навърши седемнайсет, без гимназиална диплома, два несполучливи брака, първа присъда за наркотици на двайсет и три, година в окръжния арест, втора присъда за наркотици в Тексас и две години затвор. Джоузи не се гордееше с миналото си и би дала всичко да може да се върне назад и да промени нещата. Беше едновременно твърда и уязвима. Дори успя да се усмихне един-два пъти на съдебните заседатели, без да омаловажава положението. Най-много съжаляваше за онова, което бе причинила на децата си заради лошия пример, който им беше давала. Гласът ѝ пресекваше, когато говореше за тях, и тя изтри очите си с кърпичка.

Макар че всеки въпрос и всеки отговор бяха част от подробен сценарий, те звучаха непринудено. Разказът ѝ на моменти се разгръщаше с лекота, а друг път звучеше с болка. Джейк държеше бележника си, все едно се нуждае от опора, но всяка дума беше репетирана многократно и запаметена. Либи и Порша можеха да изрецитират разпита дума по дума.

Джейк промени ритъма и каза:

— И така, Джоузи, на трети декември миналата година ти си позвънила на деветстотин и единайсет и си говорила с диспечерката. Какво се случи?

Дайър се изправи и каза:

— Възразявам, господин съдия. Каква връзка има това с убийството на двайсет и пети март?

— Господин Бриганс?

— Господин съдия, вече стана дума за това обаждане пред съдебните заседатели. Шериф Уолс свидетелства за него вчера. Има връзка, защото е показателно за малтретирането, насилието и страха, изпълвали живота на тези хора преди събитията от двайсет и пети март.

— Възражението се отхвърля. Продължете, господин Бриганс.

— Джоузи, разкажи ни какво се случи на трети декември — каза Джейк.

Тя се поколеба, сякаш изпитваше ужас да си припомня поредната мъчителна нощ.

— Беше събота към полунощ и Стюарт се прибра в отвратително настроение и много пиян както обикновено. Бях облечена с джинси и тениска, без сутиен, и той започна да ме обвинява, че спя с когото ми падне. Непрекъснато се случваше. Той обичаше да ме нарича курва и уличница дори пред децата ми.

Дайър отново скочи:

— Възразявам. Чужди думи, господин съдия.

— Приема се — отсъди Нуз и сведе поглед към свидетелката. — Госпожо Гамбъл, моля ви да не повтаряте конкретни твърдения на покойния.

— Добре, господине.

Стана точно както беше предвидил Джейк. Само че съдебните заседатели нямаше да забравят думите ѝ.

— Продължете.

— Той изпадна в ярост и ме зашлеви през устата, разкъса ми устната и потече кръв. Сграбчи ме и аз се помъчих да се съпротивлявам, но той беше много силен и ядосан. Предупредих го, че ако ме удари пак, ще го напусна, но това само влоши нещата. Успях да се отскубна и избягах в спалнята, заключих вратата. Мислех, че ще ме убие. Обадих се на деветстотин и единайсет и помолих за помощ. Измих си лицето и поседях на леглото. Децата бяха горе и се криеха в стаите си. Ослушвах се, да не би той да отиде да ги тормози. След няколко минути излязох и отидох в дневната. Той седеше в креслото си, което никой от нас не биваше да докосва, пиеше бира и гледаше телевизия. Казах му, че идват ченгетата, а той ми се изсмя. Знаеше, че няма да предприемат нищо, защото са му приятели. Заплаши ме, че ако подам жалба, ще убие и мен, и децата.

— Дойде ли някой?

— Да, дойде помощник-шериф Суейзи. Стюарт вече се беше успокоил и се преструваше добре, каза, че всичко е наред. Просто незначително счепкване. Шерифът погледна лицето ми. Бузата и устните ми бяха подути, той забеляза кръвта в ъгълчето на устата ми. Разбра каква е истината. Попита ме дали искам да подам жалба и аз отговорих, че не искам. Двамата излязоха от къщата и изпушиха по една цигара отвън като стари приятели. Аз се качих горе и спах в стаята на Кийра. Стюарт не ни нападна.

Джоузи попи очите си с кърпичката и погледна към Джейк, готова да продължи.

— На двайсет и четвърти февруари тази година отново си позвънила на спешния телефон. Какво се случи?

Дайър се изправи и възрази. Нуз го изгледа гневно и каза:

— Отхвърля се. Продължете.

— Беше събота и следобед отец Макгари се отби в къщата просто така, да ни навести. Ходехме в неговата църква, но на Стюарт това не му харесваше. Когато пасторът почука на вратата, той си взе бира и отиде в задния двор. Тази вечер, кой знае защо, не излезе, остана вкъщи и гледа бейзбол. И пиеше. Поседях с него и се опитах да завържа разговор. Попитах го дали иска да дойде с нас на църква на следващия ден. Не искаше. Не харесвал църквите, не харесвал свещениците и Макгари не бил добре дошъл в неговата къща. Винаги казваше „моята къща“, никога „нашата къща“.

Чарлс и Мег Макгари седяха през два реда зад защитата и чакаха Джоузи да отиде при тях.

— Защо се обади на спешния телефон? — попита Джейк.

Тя попи челото си с кърпичката.

— Ами започнахме да спорим за църквата и той ми забрани да ходя. Отговорих, че ще ходя когато си поискам. Той се разкрещя, аз не отстъпих и после най-неочаквано той ме замери с кутийка бира. Улучи ме в окото, разцепи ми веждата. Цялата бях в бира, изтичах в банята и там видях кръвта. Стюарт думкаше по вратата, ругаеше като обезумял, наричаше ме с обичайните обидни имена. Страх ме беше да изляза, но знаех, че той всеки момент ще разбие вратата. Накрая се отказа и го чух в кухнята, затова изтичах в спалнята, заключих вратата и се обадих за помощ. Беше грешка, защото знаех, че полицаите нищо няма да му направят, но бях уплашена до смърт и исках да защитя децата. Той чу, че говоря по телефона, и започна да блъска по вратата на спалнята, заплаши, че ще ме убие. Няколко минути по-късно се успокои и заяви, че иска само да поговорим. Не ми се говореше, но съзнавах, че ако избухне пак, ще нарани мен или децата. Затова излязох, отидох в дневната при него и за пръв и единствен път той ми се извини. Помоли ме да му простя и обеща да потърси помощ за пиенето. Стори ми се искрен, но май само се притесняваше, че съм се обадила в шерифството.

— Ти пиеш ли, Джоузи?

— Не. По някоя бира от време на време, но никога пред децата. Не мога да си позволя да пия.

— Кога дойдоха ченгетата?

— Към десет. Видях фаровете и излязох навън да ги посрещна. Уверих ги, че съм добре, че положението се е успокоило, било е недоразумение. Притисках окото си с една окървавена кърпичка и те попитаха какво се е случило. Отговорих, че съм паднала в кухнята, и на тях явно много им се искаше да ми повярват.

— Говориха ли със Стюарт?

— Да. Той излезе, а аз се прибрах вътре. Чувах ги как се смеят, докато пушат.

— И ти не подаде жалба?

— Не.

Джейк се приближи към масата на защитата и съблече сакото си. Подмишниците му бяха мокри от пот, светлосинята риза беше залепнала за гърба му. Върна се на катедрата и продължи:

— Какво предприе Стюарт, за да овладее пиянството си?

— Нищо. Положението само се влоши.

— Вечерта на двайсет и четвърти март ти си била у дома с децата, така ли?

— Да.

— Къде беше Стюарт?

— Навън. Не знам точно къде. Излезе още следобед.

— По кое време се прибра?

— Минаваше два. Чаках го. Децата бяха горе и би трябвало да спят, но ги чувах как се движат тихо. Сигурно всички сме го чакали.

— Какво стана, когато той се прибра?

— Бях облякла една нощница, която той харесваше, защото си казах, че ако го настроя романтично, ще избегнем насилието.

— Получи ли се?

— Не. Той беше жестоко пиян и залиташе. Очите му бяха изцъклени, дишаше трудно. Много пъти съм го виждала пиян, но никога чак толкова.

— Какво се случи?

— Забеляза как съм облечена и това го вбеси. Започна с обвиненията. Заради децата не исках нова караница. Боже, бяха се наслушали на скандали!

Гласът ѝ пресекна. Риданията не бяха по сценарий, но бяха неподправени и точно навреме. Тя затвори очи и закри устата си с кърпичката, сякаш се бореше със сълзите.

Либи забеляза, че съдебен заседател номер седем, госпожа Файф, навежда глава, явно готова да отрони състрадателна сълза.

След миг болезнено мълчание съдия Нуз се приведе напред и попита тихо:

— Искате ли да прекъснем, госпожо Гамбъл?

Тя поклати глава, стисна зъби и погледна към Джейк. Той каза:

— Джоузи, знам, че не ти е лесно, но трябва да разкажеш на съдебните заседатели какво се е случило.

Тя закима бързо и каза:

— Той ме зашлеви силно през лицето и аз едва не паднах. После ме сграбчи в гръб, обви с ръка шията ми и започна да ме души. Знаех, че това е краят, мислех само за децата си. Кой щеше да ги отгледа? Къде щяха да отидат? Дали щеше да нарани и тях? Всичко стана много бързо. Стю ръмжеше и ругаеше, дъхът му вонеше на алкохол. Успях да го смушкам с лакът в ребрата и да се отскубна. Преди да хукна, той ме фрасна с юмрук. Това е последното, което помня. Изпаднала съм в безсъзнание.

— Нищо друго ли не помниш?

— Нищо. Свестих се в болницата.

Джейк пристъпи към масата на защитата, където Либи му подаде увеличена цветна снимка.

— Господин съдия, може ли да се приближа до свидетелката?

— Да.

Джейк подаде снимката на Джоузи и я попита:

— Позната ли ти е тази снимка?

— Да. Направиха ми я на другия ден в болницата.

— Господин съдия, бих искал да заведа снимката като първо веществено доказателство на защитата.

Лоуел Дайър, който разполагаше с копия от осемте снимки, направени на Джоузи, стана и каза:

— Обвинението възразява, защото не вижда връзка.

— Отхвърля се. Снимката е приета като доказателство.

— Господин съдия, бих искал съдебните заседатели да видят снимката — каза Джейк.

— Разрешавам.

Джейк взе дистанционното, натисна едно копче и на широкия екран на стената срещу журито се появи потресаващият образ на пребита жена. Джоузи в болничното легло, с гротескно подута лява половина на лицето, затворено ляво око, дебела превръзка върху брадичката и около главата. В устата ѝ влизаше силиконова тръбичка. Още тръбички висяха отгоре. Лицето ѝ беше неузнаваемо.

Всички съдебни заседатели реагираха. Някои се размърдаха неловко. Други се наведоха напред, сякаш няколко сантиметра щяха да им подсигурят по-добра видимост към нещо, което и така беше кристално ясно. Номер пет, господин Карпентър, поклати глава. Номер осем, госпожа Сатърфийлд, зяпна невярващо.

По-късно Хари Рекс щеше да им разкаже, че Джанет Коуфър е навела глава.

— Знаеш ли кога си се свестила? — попита Джейк.

— Доколкото разбрах, към осем сутринта. Бяха ме натъпкали с болкоуспокояващи и с други лекарства и се чувствах силно замаяна.

— Колко време лежа в болницата?

— Случи се в неделя. В сряда ме преместиха в болницата в Тюпълоу, за да ми наместят челюстта с операция. Беше счупена. Изписаха ме в петък.

— Възстанови ли се напълно?

— Добре съм — кимна тя.

Джейк имаше и други снимки на Джоузи от болницата, но не му трябваха за момента. Имаше и други въпроси, но Лушън го беше научил още преди години да спира, когато е извоювал преднина. Доказал ли си тезата си, остави нещо и на въображението на съдебните заседатели.

— Приключих със свидетелката — каза Джейк.

— Петнайсет минути почивка — обяви Нуз.

Лоуел Дайър и заместникът му Мъсгроув се затвориха в тоалетната на първия етаж, за да решат какво да предприемат. Обикновено разпитът на осъден престъпник минаваше лесно, защото неговата благонадеждност така или иначе беше под въпрос. Само че Джоузи вече беше разказала за присъдите си и за някои от проблемите си. Тя беше открита, вдъхваше доверие, предразполагаше и съдебните заседатели никога нямаше да забравят снимката ѝ в болницата.

Двамата бяха единодушни, че не им остава друго, освен да атакуват. Някъде.

Когато Джоузи отново зае свидетелското място, Дайър попита:

— Госпожо Гамбъл, колко пъти сте губили попечителството над децата си?

— Два пъти.

— Кога беше първият път?

— Преди десет години и нещо. Дрю беше на пет, а Кийра на три.

— И защо загубихте попечителството?

— Щатът Луизиана ми отне децата.

— Как така се стигна до това?

— Ами тогава не бях много добра майка, господин Дайър. Бях омъжена за дребен наркопласьор, който продаваше стоката си от апартамента ни. Някой се оплакал, социалните дойдоха, взеха децата и ме изправиха на съд.

— И вие ли продавахте наркотици?

— Да, продавах. Не се гордея с това. Доста неща ми се иска да не бях правила, господин Дайър.

— Какво стана с децата ви?

— Влязоха в системата на приемните семейства, попаднаха при свестни хора. Понякога ги виждах. Разделих се с онзи тип, разведох се и успях да си върна децата.

— Какво се случи втория път?

— Живеех с един бояджия, който също продаваше наркотици. Пипнаха го и той си издейства споразумение, като каза, че наркотиците били мои. Някакъв слаб адвокат ме убеди да се призная за виновна в замяна на по-лека присъда и ме изпратиха в женския затвор в Тексас. Лежах две години. Дрю и Кийра попаднаха в баптистко сиропиталище в Арканзас, където се държаха добре с тях.

Не разкривай твърде много, неведнъж я беше предупреждавал Джейк. В момента Джоузи имаше чувството, че знае всеки въпрос, който може да ѝ зададе Дайър.

— Още ли вземате наркотици?

— Не, господине. Престанах още преди години заради децата.

— Продавали ли сте наркотици?

— Да.

— Значи признавате, че сте вземали наркотици, продавали сте наркотици, живели сте с наркопласьори и са ви арестували… колко пъти?

— Четири.

— Арестували са ви четири пъти, осъждали са ви два пъти и сте лежали в затвора.

— Не се гордея с тези неща, господин Дайър.

— Че кой би се гордял? И очаквате съдебните заседатели да ви приемат за благонадеждна свидетелка и да повярват на всичките ви показания, така ли?

— Лъжкиня ли ме наричате, господин Дайър?

— Аз задавам въпросите, госпожо Гамбъл. Ваше задължение е да отговаряте.

— Да, очаквам от съдебните заседатели да повярват на всяка моя дума, защото е истина. Може и да съм лъгала преди, но ви уверявам, че лъжата е най-незначителното ми прегрешение.

Умният ход би бил прокурорът да спре дотук. Джоузи беше отбелязала много повече точки от него. Бриганс я беше подготвил безупречно и тя беше готова за всичко.

Дайър беше умен човек. Той порови из някакви документи и накрая каза:

— Нямам повече въпроси, господин съдия.