Време за милост

7

След неделната служба в църквата „Добрият пастир“ преподобният Макгари свика специално заседание на настоятелството. Присъстваха седем от дванайсетте, четири жени и трима мъже, които се събраха в залата на църковното дружество на кафе и бисквити. Кийра беше в малкия свещенически дом заедно с Мег Макгари, съпругата на пастора, и ядеше сандвич.

Младият пастор обясни, че тъй като в момента Кийра няма къде да отиде, ще остане при тях, докато… какво? Докато не я потърси някой роднина? Това май не изглеждаше особено вероятно. Докато някой съд не издаде някаква заповед? Докато не изпишат майка ѝ и не стане възможно момичето да напусне града заедно с нея? Тъй или иначе, в момента Кийра беше неофициално поверена на църквата. Освен това беше травмирана и се нуждаеше от професионална помощ. През целия следобед тя говореше само за майка си, за брат си и за това колко много иска да бъде с тях.

Мег се беше обадила в болницата, беше говорила с някакъв служител, който я увери, че биха могли да предоставят походно легло и момичето да остане при майка си. Две от църковните настоятелки изявиха желание да нощуват в чакалнята отпред. Обсъдиха храната, облеклото, училището.

Чарлс категорично настоя Кийра да не се връща в училище поне няколко дни. Беше прекалено травмирана и имаше голяма вероятност някой от учениците да ѝ подхвърли нещо оскърбително. Накрая се договориха въпросът с училището да се решава ден за ден. Един от настоятелите преподаваше алгебра в прогимназията и обеща да поговори с директора. Братовчедката на друга настоятелка била детски психолог — щяла да я попита дали може да се погрижи за момичето.

Уточниха плановете и в десет часа откараха Кийра в болницата, където от персонала ѝ бяха приготвили легло до това на майка ѝ. Жизнените показатели на Джоузи бяха нормални и тя твърдеше, че се чувства добре. Отеклото и увито в бинтове лице обаче казваше друго. Дадоха на Кийра болнична нощница и когато медицинските сестри приглушиха осветлението, тя вече седеше в краката на майка си.

В пет и половина сутринта будилникът на Джейк се обади. Той го тупна да го изключи и се пъхна обратно под завивките. Не беше спал достатъчно и не се чувстваше готов да започне деня. Протегна се, напипа топлото тяло на Карла, примъкна се по-близо, но се натъкна на съпротива. Отдръпна се, отвори очи и тъкмо си помисли, че най-новият му клиент е в ареста и му предстои трудна сутрин, когато в далечината отекна гръмотевица. Нахлуваше студен фронт и се очакваха бури, така че може би не беше безопасно да се излиза навън. Друга причина да не му се става беше желанието му да избегне Кафето в този мрачен ден, когато всички разговори и клюки щяха да се въртят около бедния Стю Коуфър и малкия негодник, който го беше убил.

Третата причина беше фактът, че през целия ден нямаше ангажимент нито в съда, нито някъде другаде. Причините се натрупаха, Джейк усети как започват да го задушават и накрая отново се унесе.

Карла го събуди с целувка по бузата и чаша кафе, после отиде да събуди Хана и да я приготви за училище. След две глътки кафе Джейк си спомни за вестниците и скочи от леглото. Нахлузи джинсите си, намери кучето, сложи му каишката и излезе. Сутрешните издания от Тюпълоу, Джаксън и Мемфис вече бяха метнати на моравата пред къщата и той бързо ги прегледа. На всички първи страници се мъдреше историята с Коуфър. Джейк пъхна вестниците под мишница, обиколи квартала и се върна в кухнята, където си наля още кафе и разгърна пресата.

Заповедта за мълчание беше спазена — никой не се беше раздрънкал. Ози отказваше да потвърди дори факта, че той е шерифът. Репортерите не бяха допуснати на местопрестъплението, в ареста, в дома на Ърл и Джанет Коуфър и в болницата. Стюарт Коуфър беше на трийсет и три години, несемеен и без деца. Беше служил в армията, а от четири години бе помощник-шериф. Бяха посочени само оскъдни подробности от биографията му. Мемфиският вестник припомняше за тежкия му сблъсък с наркотрафиканти три години по-рано на черен път близо до Карауей — престрелка, при която лошите бяха убити, а лейтенант Коуфър беше само леко ранен. Куршум беше одраскал ръката му, но той отказал да влезе в болницата и не си останал вкъщи нито ден.

Джейк изведнъж се разбърза. Взе душ, пропусна закуската, целуна момичетата за „довиждане“ и се отправи към кантората. Непременно трябваше да отиде в болницата и задължително трябваше отново да се види с Дрю. Беше убеден, че детето е травмирано и се нуждае от помощ — и медицинска, и правна, но държеше да избере подходящия момент за следващата консултация между адвокат и клиент.

Явно другите не бяха на същото мнение. Порша седеше на бюрото си и държеше телефонната слушалка с недоумяващо изражение. Нямаше я обичайната усмивка, с която посрещаше Джейк в кантората.

— Този човек ми се разкрещя — обясни тя.

— Кой?

Порша остави слушалката, взе ежедневника на Тюпълоу, посочи черно-бялата снимка на Стюарт Коуфър и отговори:

— Баща му. Каза, че синът му е застрелян вчера, а ти си бил адвокатът на момчето, което го е убило. Хайде говори, Джейк.

Джейк метна куфарчето си върху един стол.

— Ърл Коуфър ли?

— Точно той. Звучеше налудничаво. Каза, че момчето, Дрю някой си, не заслужавало да има адвокат и други подобни дивотии. Какво става?

— Седни. Има ли кафе?

— Правя в момента.

— Вчера Нуз ми възложи случая. Снощи се срещнах с момчето в ареста, така че, да, нашата малка кантора вече представлява шестнайсетгодишен младеж, който вероятно ще бъде съден за предумишлено убийство.

— Ами щатният служебен защитник?

— Той не е способен да защити дори малък побойник от детската градина и всички прекрасно го знаят, най-вече Нуз. Обади ми се, защото не можел да намери никой друг и бил убеден, че аз си разбирам от работата.

Порша седна, избута вестника настрани и каза:

— Харесва ми. Това място наистина ще живне. Още няма девет, а вече получихме първото злобно обаждане.

— Сигурно ще има и други.

— Лушън знае ли?

— Не съм му казал. Нуз обеща да намери друг адвокат след трийсет дни, иска от мен да поема само предварителните изслушвания.

— Момчето наистина ли го е застреляло?

— Не говори много. Затворило се е и е изпаднало в нещо като транс. Според мен се нуждае от помощ. Ако съдя по думите на Ози, Дрю е прострелял Стю веднъж в главата със собственото му оръжие.

— Ти познаваш ли… познаваше ли Коуфър?

— Познавам всички полицаи и помощник-шерифи, някои — по-добре от други. Коуфър ми се струваше свестен тип, дружелюбен. Миналия месец обяснявал на шестокласниците на Карла за наркотиците и тя каза, че бил чудесен.

— Не изглежда зле за бял — отбеляза Порша.

— След около час отивам в болницата да видя майката на момчето. Изглежда, Коуфър здравата я е ступал, преди да умре. Искаш ли да дойдеш?

Порша най-сетне се усмихна и отговори:

— Разбира се. Ще ти налея кафе.

— Страхотна секретарка си!

— Аз съм правен асистент и помощник-изследовател и преди да се усетиш, ще съм завършила право и вече ще съм партньор в кантората. Тогава ти ще ми носиш кафе. С мляко и две захарчета.

— Ще си запиша.

Джейк се качи в своя кабинет и си съблече сакото. Тъкмо се настани в кожения въртящ се стол, и Лушън цъфна на прага — пристигна преди кафето му.

— Чух, че имаш нов случай — каза той с усмивка и се тръшна на един стол, който все още си беше негова собственост, както всички останали мебели и сградата.

Кабинетът на Джейк, най-представителният, беше на Лушън, преди да го изключат от адвокатската колегия през 1979 г. Навремето в него бе работил баща му, загинал в самолетна катастрофа през 1965 г., а преди това дядо му, който беше превърнал фирма „Уилбанкс“ в изключително влиятелна правна кантора. И тя беше такава, докато Лушън не пое ръководството и не прогони всички платежоспособни клиенти.

Джейк не се изненада, че Лушън е осведомен. И той като Хари Рекс научаваше пръв актуалните новини, но двамата явно ползваха различни източници.

— Нуз ме назначи — каза Джейк. — Не исках случая и още не го искам.

— Защо? Аз пък искам кафе.

Обикновено в понеделник сутрин Лушън не си правеше труда да се надига от леглото, да се къпе, да се бръсне и да облича що-годе прилични дрехи. Вече не практикуваше право, затова обикновено прекарваше понеделниците на верандата, където пиеше, за да се отърве от неделния махмурлук. След като беше буден и горе-долу спретнат, значи искаше да узнае подробностите.

— Кафето идва ей сега — увери го Джейк. — Кой ти каза?

Напразно питаше, защото никога не получаваше отговор на този въпрос.

— Имам си източници, Джейк. А ти защо не искаш делото?

— Хари Рекс се опасява, че то ще попречи на споразумението по случая „Смолуд“.

— Какво споразумение?

— Според него те са готови да предложат пари. Смята също, че това убийство ще навреди на моята репутация като виден адвокат по наказателни дела. Хората щели да се настроят против мен и нямало да можем да изберем непредубедени заседатели.

— Откога Хари Рекс е такъв познавач на съдебните журита?

— Той се мисли за голям познавач на хората.

— Аз не бих го допуснал да застане пред жури.

— Това ще е моя работа. Имам нужната харизма.

— И нужното его, което в момента те заблуждава, че си много по-популярен, отколкото си всъщност. Защитата на това хлапе няма да навреди на делото с железниците.

— Не съм сигурен. Хари Рекс е на друго мнение.

— Хари Рекс понякога е голям глупак.

— Той е блестящ адвокат, с когото работим по един от най-значимите случаи в залинялата ни адвокатска практика. Не си ли съгласен с него?

— Рядко съм съгласен с Хари Рекс. Да, ще подразниш някои хора, ако защитаваш непопулярен клиент, но какво от това? Повечето ми клиенти бяха непопулярни, което не означава, че бяха лоши хора. Не се вълнувах какво мислят тези селяндури за мен и за клиентите ми. Трябваше да си свърша работата и това нямаше нищо общо с клюките по кафенетата и църквите. И да говорят зад гърба ти, като загазят, ще си потърсят адвокат, който умее да се бори дори със съмнителни средства при нужда. Кога ще се яви хлапето пред съда?

— Нямам представа, Лушън. Днес сутринта смятам да поговоря с областния прокурор и с Нуз. Трябва да обсъдим и възможността делото да се гледа в съд за непълнолетни.

— Делото не е за съд за непълнолетни, не и в този изостанал щат.

— Познавам закона, Лушън.

— Обвинението в убийство автоматично го изважда от юрисдикцията на съда за непълнолетни.

— Познавам закона, Лушън.

Порша отвори вратата и остави в кабинета поднос с две чаши и кана кафе.

Лушън продължаваше лекцията си:

— Възрастта на хлапето също няма значение. Преди двайсет години в окръг Полк имаше процес за убийство срещу тринайсетгодишно момче. Познавах защитника му.

— Добро утро, Лушън — вежливо поздрави Порша, докато му наливаше кафе.

— Добро утро — отговори той, без да я поглежда.

Малко след като тя започна работа в кантората, Лушън ѝ мяташе похотливи погледи. Няколко пъти я беше докосвал по ръцете и раменете, просто нежно потупване без подтекст, но след строги предупреждения от страна на Джейк и директна заплаха от Порша той се отдръпна и сега изпитваше към младата жена искрено възхищение.

— Още едно обаждане, Джейк, преди пет минути — съобщи му тя. — Анонимно. Някакъв нагъл тип заплаши, че ако се опиташ да отървеш това хлапе, както си отървал „оная чернилка Хейли“, лошо ти се пише.

— Съжалявам, че си чула това, Порша — изумено отговори Джейк.

— Няма нищо. Не ми е за пръв път, няма да е и за последен.

— И аз съжалявам, Порша — обади се Лушън. — Искрено.

Джейк ѝ посочи стола до Лушън и Порша седна. Докато пиеха кафето си, се замислиха за обидната дума „чернилка“. Дванайсет години по-рано, когато Джейк тъкмо беше завършил право и пристигна в Клантън като съвсем неопитен адвокат, белите адвокати и съдии често използваха думата, когато си разменяха клюки и анекдоти и дори когато разговаряха по работа без публика. Вече беше 1990 г. и употребата на „чернилка“ се смяташе за неуместна и не се допускаше, но Джейк, който беше отраснал в Карауей, знаеше, че в това отношение у дома е различно.

Погледна към Порша, която в момента не беше толкова смутена, колкото двамата мъже, и каза:

— Наистина съжалявам, че си чула това в нашата кантора.

— Добре съм. Цял живот го слушам. Дори в армията. Ще продължи да се случва. Справям се, Джейк. Но искам да си изясня нещо — всички замесени в случая са бели, нали?

— Да.

— Значи не следва да очакваме онези от Клана да се намесят като по време на процеса срещу Хейли, нали?

— Кой знае? — обади се Лушън. — Откачалки колкото щеш.

— Така си е. Още няма девет в понеделник, а вече се обадиха двама. Две заплахи.

— Какво каза първият? — попита Лушън.

— Бил е бащата на убития, Ърл Коуфър — обясни му Джейк. — Не го познавам, но това сигурно ще се промени.

— Бащата на убития се обажда на адвоката на човека, арестуван за убийството, така ли?

Джейк и Порша кимнаха. Лушън поклати глава, после се усмихна и каза:

— Харесва ми. Иска ми се и аз да можех да участвам.

Телефонът на бюрото звънна и Джейк впери поглед в апарата. Мигаше трета линия, което обикновено означаваше, че се обажда Карла. Той бавно вдигна слушалката, каза „ало“ и се заслуша. Била в училище, в своята класна стая, течал първият час. Секретарката на директора в кабинета малко по-надолу по коридора отговорила на позвъняване по телефона — бил някакъв мъж, който отказал да се представи, но се поинтересувал дали съпругата на Джейк Бриганс работи там. Заявил, че е близък на Стюарт Коуфър, който има много приятели и те са разстроени, защото адвокатът на Карл Лий Хейли се опитва да измъкне онова хлапе от ареста. Мъжът заплашил, че момчето все още е живо само защото е зад решетките. Когато секретарката за втори път го попитала как се казва, той просто затворил.

Секретарката уведомила директора, който съобщил на Карла, а след това позвънил в градската полиция.

Джейк паркира пред училището зад две патрулки. Полицай на име Степ Лемън, бивш клиент на Джейк по дело за банкрут, стоеше до входа и го поздрави като стар приятел.

— Обаждането е от уличен телефон пред магазин „Паркърс“ край езерото. Толкова успяхме да открием. Ще накарам Ози да поразпита в магазина, но според мен ще е загуба на време.

— Благодаря — отговори Джейк и двамата влязоха в сградата, където директорът чакаше заедно с Карла, която явно беше приела телефонното обаждане най-невъзмутимо.

Тя и Джейк се отдалечиха, за да останат насаме.

— Хана е добре — прошепна Карла. — Веднага провериха как е, не знае нищо.

— Този задник се е обадил в училището, където работиш — прошепна Джейк.

— Не говори така. Просто някакъв луд, Джейк.

— Знам, но лудите вършат глупости. В кантората звъняха вече два пъти.

— Според теб това ще отшуми ли?

— Не. Предстоят твърде много важни събития. Първото явяване на момчето в съда. Погребението на Коуфър. Предварителни изслушвания, а някой ден ще има и процес.

— Нали се занимаваш с този случай само временно?

— Да. Утре ще се срещна с Нуз и ще му разкажа какво се случва. Той ще намери друг адвокат извън окръга. Ти добре ли си?

— Добре съм, Джейк. Не беше нужно да идваш.

— Напротив.

Той излезе от сградата заедно с полицай Лемън, ръкува се с него и отново му благодари, после се качи в колата си. Инстинктивно отвори жабката, за да се увери, че автоматичният му пистолет е на мястото си. Там беше, а той изруга, поклати глава безсилно и потегли.

Най-малко хиляда пъти през последните две години Джейк си беше обещавал да прибере оръжията си и да ги използва само когато ходи на лов. Смахнатите въоръжени типове обаче вилнееха на воля, по-агресивни от всякога. Основателно беше да се допусне, че в провинциалния Юг във всяка кола има пушка. Старите закони задължаваха притежателите на оръжия да ги крият, но по-новите отново ги бяха извадили на показ. В днешно време, ако човек си изкараше разрешително, можеше да си сложи пушка на задното стъкло на колата и да си запаше револвер на хълбока. За Джейк беше възмутително, че се налага да държи пистолет в колата си, в бюрото си в кантората или в нощното си шкафче, но след като са стреляли по теб, опожарили са къщата ти и са заплашвали семейството ти, самосъхранението ставаше основната ти цел.