Време за милост

51

Късно сутринта в петък на Джейк му дойде до гуша от телефона, който звънеше непрекъснато, но нямаше кой да го вдигне, и реши да си тръгне от мрачната кантора. По негово настояване Порша си беше взела почивен ден, а нямаше никой друг. Звъняха репортери и няколко адвокати, приятели на Джейк, които искаха да си побъбрят, а също и непознати, които си нямаха друга работа и само дрънкаха, без дори да се представят. Никакви обаждания от потенциални нови клиенти. Джейк изслушваше съобщенията още докато хората ги записваха, и осъзна, че не е възможно да работи. Напомни си, че в наказателното право е победа дори когато процесът бъде прекратен. Въпреки огромния си ресурс прокуратурата не беше успяла да докаже тезата си по безспорен начин. Клиентът му все още беше невинен и Джейк беше доволен от защитата, която му беше организирал. Само че обвинението щеше да се повтори и Дрю щеше да бъде съден отново и отново, ако се налага. Нямаше ограничение колко пъти журито по едно дело може да не стигне до присъда, а убийството на полицейски служител беше престъпление, за което щяха да връчват едно и също обвинение на Дрю години наред. Само че тази мисъл съвсем не беше потискаща. Джейк се чувстваше у дома си в старата съдебна зала. Той обичаше напрежението. Свидетелите му бяха безупречно подготвени и се представиха великолепно. Стратегиите и засадите му бяха свършили работа. Обръщенията му към съдебните заседатели бяха старателно отрепетирани и умело поднесени. И най-важното, Джейк беше стигнал до етап, когато не се интересуваше какво мислят другите — полицията, прокурорите, зрителите в залата, цялата общност. Това не го засягаше. Работата му беше да се бори за клиента си, колкото и лоша слава да витаеше около делото.

Джейк тръгна по улицата, хлътна в Кафето и завари Дел да бърше чаши на бара. Прегърна я и двамата се усамотиха в едно сепаре в дъното.

— Гладен ли си? — попита тя.

— Не. Искам само кафе.

Тя отиде до бара, върна се с една кана, напълни две чаши, седна и попита:

— Как си?

— Добре. Победа е, но само временна.

— Доколкото чух, пак ще отправят обвинение.

— Сигурен съм, че тази седмица си чула доста неща.

Тя се засмя и каза:

— Да, така е. Пратър и Луни бяха тук днес сутринта и наговориха много неща.

— Нека позная: Бриганс отново е врътнал гаден номер и е измъкнал момчето.

— Да, в няколко варианта. Мърмореха, защото си ги призовал и си ги държал цяла седмица в съда, а после изобщо не си ги викнал да свидетелстват.

Джейк сви рамене безучастно.

— Ще им мине.

— Разбира се. Пратър каза, че си ги изненадал подло с бременното момиче.

— Борбата беше честна, Дел. Лоуел беше победен от по-добрата защита, а и фактите бяха на наша страна. Освен това момчето още е в ареста.

— Може ли да излезе?

— Едва ли. Но знаеш ли, би трябвало да излезе. Той е невинен до доказване на противното. Някой изобщо спомена ли това?

— Не, разбира се. Казаха, че показанията били ужасни и обрисували Коуфър като чудовище.

— Не съм подменил нито един факт, Дел. И, да, Стюарт Коуфър наистина си получи заслуженото.

— Старият Хичкок се застъпи за теб. Каза, че ако закъса, ти ще си първият адвокат, на когото ще се обади.

— Само това ми трябва — поредният клиент без пукната пара.

— Не е чак толкова лошо, Джейк. Все още имаш приятели тук и хората се възхищават от уменията ти в съдебната зала.

— Радвам се да го чуя, Дел, но вече наистина не ми пука. Дванайсет години гладувам, защото се връзвам какво говорят хората. Край с това. Омръзна ми да гладувам.

Тя стисна ръката му и каза:

— Гордея се с теб, Джейк.

Звънчето над вратата дрънна и влезе някаква двойка. Дел му се усмихна и отиде за поръчката им. Джейк взе от бара брой на ежедневника на Тюпълоу. Върна се в сепарето и седна с гръб към вратата. На първа страница имаше снимка на Дрю под заглавието „Прекратен процес, съдебните заседатели не стигат до присъда“. Джейк беше чел статията още преди часове, не се налагаше да я препрочита. Затова отгърна на спортната страница и прегледа програмата за сезона на мачовете на Югоизточната футболна дивизия.

Порша беше на бюрото си и изрязваше статии от вестниците. Джейк влезе и попита:

— Какво търсиш тук?

— Доскуча ми да стоя вкъщи. Освен това днес сутринта майка ми е в ужасно настроение. Наистина нямам търпение да замина за колежа.

Джейк се засмя и седна срещу нея.

— Какво правиш?

— Приготвям ти албум с изрезки. Ще говориш ли с някой репортер? Във всички статии пише: „Господин Бриганс отказва коментар“.

— Господин Бриганс няма какво да каже, пък и делото не е приключило.

— Е, по време на делото срещу Хейли си имал много за казване. Чела съм папката ти с изрезки от онова време и знам, че тогава господин Бриганс е обожавал да разговаря с репортерите.

— Взех си поука. Адвокатите трябва да се придържат към „Без коментар“, само че им е трудно. Никога не заставай между важен адвокат и телевизионна камера, опасно е.

Тя избута настрани вестниците и каза:

— Виж, знам, че съм го казвала и преди, но ще го повторя, преди да замина. Това, което направихте ти и съдия Атли с парите на Хъбард, беше великолепно. Благодарение на образователния фонд аз и моите братовчеди имаме шанс да отидем в колежа. Таксата за обучението ми е осигурена, Джейк, и аз ще ти бъда вечно признателна.

— Няма за какво. Парите не са мои, аз само контролирам чековата книжка.

— Ти си чудесен надзорник и ние всички сме ти признателни.

— Благодаря. Чест е да разпределям средствата за достойни студенти.

— Ще се представя добре в университета, Джейк. Обещавам ти. А когато завърша, ще се върна да работя тук.

— Май вече си наета. Имаш този кабинет от две години и през повечето време се държиш така, все едно си собственик на цялата кантора.

— Дори вече се сприятелих с Лушън, което, както знаем, не е много лесно.

— Той те харесва, Порша, и иска да останеш тук, но ти ще получиш предложения от големи фирми. Нещата се променят, те търсят разнообразие. Ако се представиш добре по време на следването, ще ти предлагат много пари, за да те наемат.

— Не проявявам интерес. Искам да бъда в съдебната зала, Джейк, като теб, искам да помагам на хората, на моите хора. Ти ми даде шанс да присъствам на този процес, все едно съм истински адвокат. Ти ме вдъхнови.

— Благодаря, но хайде да не се увличаме. Може и да съм спечелил делото, но съм по-разорен, отколкото преди да срещна Дрю Гамбъл. Освен това делото му изобщо не е приключило.

— Да, но ти ще се оправиш, Джейк, нали?

— Да, ще се оправя някак.

— Издръж само докато завърша.

— Ще бъда тук. Освен това ще ми трябваш и през следващите три години. Винаги ще имам нужда от много проучвания. — Джейк погледна часовника си и се усмихна. — Днес е петък, ден за бели при Клод. Хайде да отидем на фирмен обяд.

— А фирмата може ли да си го позволи?

— Не — отговори той през смях, — но Клод ще ни увеличи кредита.

— Да тръгваме.

Двамата обиколиха площада на път за ресторанта и пристигнаха точно преди обедната навалица. Клод прегърна и двамата и ги насочи към маса до прозореца. Той не намираше за нужно да харчи пари, за да отпечатва менюта, и предлагаше на клиентите си това, което е сготвил в момента, обикновено ребра, лаврак, пиле на грил, печен фасул и много зеленчуци.

Джейк се заговори с възрастни съпрузи, които познаваше още от гимназията. Никой не проявяваше и капка интерес към процеса срещу Гамбъл. Порша си поръча ребърца, а на Джейк му се ядеше лаврак. Пиеха подсладен чай и гледаха как заведението се пълни.

— Имам един въпрос — каза тя. — Нещо ме гложди.

— Да чуем.

— Преди пет години прочетох всички репортажи за процеса срещу Хейли. Дал си интервю на Маккитрик от „Ню Йорк Таймс“, в което доста разпалено защитаваш смъртното наказание. Едно от нещата, които казваш, е, че проблемът с газовата камера е рядката ѝ употреба. Знам, че сега си на друго мнение. Какво се случи?

Джейк се усмихна и погледна към минувачите по тротоара.

— Случи се Карл Лий. Когато опознах него и семейството му, проумях, че има вероятност да бъде изпратен в „Парчман“ за дълго, между десет и петнайсет години, докато аз обжалвам, и че един ден щатът ще го завърже за стола и ще пусне газа. Не можах да живея с тази мисъл. Като негов адвокат, щях да прекарам последните мигове от живота му с него в килията до газовата камера, сигурно заедно със свещеника, а после щяха да го отведат. Аз щях да отида в стаята при другите свидетели и да седна до съпругата му Гуен, до брат му Лестър и сигурно до още няколко членове на семейството му, и щяхме да го гледаме как умира. Сънувах кошмари, мъчеше ме безсъние. Проучих задълбочено историята на смъртното наказание за пръв път през живота си и установих очевидните проблеми. Несправедливостта, неравенството, разхищаването на време, пари и човешки живот. Порази ме и нравствената дилема. Ние ценим живота и сме единодушни, че е неправилно да се убива. Защо тогава допускаме да убиваме, използвайки властта като посредник? Затова си промених мнението. Може би е част от порастването, от живота, от съзряването. Напълно естествено е да поставяме под въпрос убежденията си.

Клод буквално метна двата подноса на масата и отсече:

— Имате трийсет минути.

— Четиресет и пет — възропта Джейк, но Клод вече беше изчезнал.

— Защо толкова много бели хора харесват смъртното наказание? — попита Порша.

— Закърмени сме така. С него отрастваме. Чуваме да го обсъждат у дома, в църквата, в училище, сред приятели. Живеем в Библейския пояс, Порша, око за око и други подобни.

— Ами Новият завет и проповедите на Исус за прошката?

— Пренебрегваме ги, защото така ни е удобно. Той е проповядвал и любов, търпимост, приемане, равенство. Повечето християни, които познавам, обаче четат много избирателно Светото писание.

— Не само белите християни — допълни тя през смях.

Храниха се мълчаливо няколко минути и се забавляваха със словесната атака на Клод срещу трима чернокожи мъже с хубави костюми. Единият допусна грешката да поиска меню. Когато пороят от ругатни секна, Джейн и Порша се заливаха от смях.

В дванайсет и петнайсет всички маси бяха заети, а Джейн преброи седем бели клиенти. Не че имаше значение. Когато имаш кратка почивка, много по-важна от цвета на кожата е хубавата храна. Порша се хранеше на малки хапки и с безупречни обноски. Вече беше на двайсет и шест години и благодарение на армията беше обиколила повече места по света от Джейн и от всичките му познати. И не можеше да си намери подходящ приятел.

— Имаш ли си момче? — попита той, нагазвайки в опасни води.

— Не и не ме питай. — Тя лапна залък и се озърна. — Какви са шансовете ми в колежа?

— Чернокож или бял?

— Стига, Джейк. Ако доведа бяло момче, семейството ми ще откачи. Все ще се намерят някакви таланти сред чернокожите във факултета по право.

— Съмнявам се. Аз завърших преди дванайсет години и в курса ми имаше само трима чернокожи.

— Да сменим темата — каза тя. — Говориш като мама. Все ми пили на главата, че не се омъжвам. Напомням ѝ, че тя се е омъжила, пък гледай как са се обърнали нещата.

Баща ѝ, Симиън Ланг, имаше бурна история и в момента лежеше в затвора, защото беше убил човек по време на катастрофа. Майка ѝ се беше развела с него две години преди това.

Клод мина покрай тях, погледна към подносите им и после към часовника си, все едно времето им беше изтекло.

— Как да се насладим на храната си, ако ни притискаш така? — попита Джейк.

— Добре се справяте, ама побързайте, че отвън чакат хора.

Наобядваха се и Джейк остави двайсетдоларова банкнота на масата. Клод не приемаше кредитни карти и чекове и всички в града обичаха да гадаят колко пари има той. Притежаваше хубава къща в провинцията, караше красив кадилак и имаше три деца в колежа. Хората смятаха, че презрението му към отпечатаните менюта и кредитните карти обхваща и плащането на данъци.

Отвън на тротоара Джейк каза:

— Мисля да се отбия в ареста и да поседя при Дрю около час. Хлапето ми съдра кожата на блекджек, трябва да си върна парите.

— Мило дете. Не може ли да го измъкнем, Джейк?

— Слабо вероятно. А ти можеш ли да се отбиеш при него утре? Той те харесва, Порша.

— Разбира се. Ще направя кексчета и ще му занеса. Надзирателите ги обожават. Не че имат нужда да се тъпчат.

— Ще се върна в кантората след няколко часа.

— Когато се върнеш, Джейк. Ти си шефът, не аз.