Време за милост

38

В началото на юли веднага щом Джейк се почувства добре, съдия Нуз започна да му възлага работа като служебен защитник по наказателни дела в цялата Двайсет и втора съдебна област. Не беше необичайно адвокат от един окръг да обслужва дела в друг и Джейк го беше правил през цялата си кариера. Местните му колеги не се оплакваха, защото повечето от тях и бездруго не искаха тази работа. Заплащането не беше голямо — 50 долара на час — но поне беше гарантирано. Освен това разпространената практика в целия окръг беше хонорарът да се заплаща въз основа на повече от действително изработените часове, за да се покрият и пътните разноски. Нуз дори събираше делата на Джейк в един ден, за да може деветдесетминутното му пътуване до град Темпъл в окръг Милбърн да бъде що-годе доходоносно, когато четиримата му нови обвиняеми бъдат изправени пред съда за първо явяване. Не след дълго Джейк сновеше между Смитфийлд в окръг Полк и порутената сграда на съда на окръг Ван Бюрън в Честър, седалището на Нуз. Беше му възложена и всяка служебна защита в окръг Форд.

Той подозираше, макар да не можеше да го докаже, че съдия Рубън Атли се е намесил, провел е един от известните поверителни разговори между съдиите и е пошушнал на Нуз нещо като: „Ти му натрапи Гамбъл, сега му помагай“.

Две седмици преди процеса Джейк беше в Гретна, седалище на окръг Тайлър, за първото явяване пред съда на трима току-що обвинени крадци на автомобили, а Лоуел Дайър представляваше щата. След като цяла сутрин управлява правосъдната машина, съдия Нуз покани адвоката и прокурора да се приближат и каза:

— Господа, хайде да обядваме в кабинета ми. Трябва да обсъдим някои неща.

Кабинетът на Дайър беше малко по-надолу по коридора и той помоли секретарката си да им поръча сандвичи. Джейк поиска яйчена салата, защото се дъвчеше най-лесно. Когато храната пристигна, тримата съблякоха саката си, разхлабиха вратовръзките и започнаха да се хранят.

— Какво предстои по делото „Гамбъл“, господа?

Нуз прекрасно знаеше кои въпроси трябва да бъдат решени преди процеса, но срещата им в момента беше неофициална, затова той остави двамата юристи да изберат импровизирания дневен ред.

— Първо, мястото, където ще се проведе процесът — каза Джейк.

— Да, склонен съм да се съглася с теб, Джейк. Вероятно ще е трудно да изберем съдебни заседатели в Клантън. Ще го преместя. Лоуел?

— Господин съдия, ние сме завели в деловодството възражението си и клетвените показания в негова подкрепа. Нямам какво друго да кажа.

— Добре. Запознат съм с подробностите и отдавна обмислям проблема.

Освен това съдия Атли ти пошушна едно-друго, помисли си Джейк.

— Ще гледаме делото в Честър — заяви Нуз.

За защитата всяко място, освен Клантън беше победа. Но провеждането на процеса в мизерния съд на окръг Ван Бюрън не беше много по-приятно. Джейк кимна и се постара да изглежда доволен. През август в прашната претъпкана зала щеше да е като в сауна. Почти му се прииска да не беше настоявал за смяна на мястото. Окръг Полк имаше модерен съд с работещи тоалетни. Защо не там? А съдът в окръг Милбърн беше току-що ремонтиран.

— Сигурно не е любимата ви съдебна зала — оповести очевидното съдия Нуз, — но ще я постегна. Вече поръчах нови климатици, за да ни е прохладно.

Единственият начин да се „постегне“ любимата съдебна зала на Нуз беше да се опожари. Щеше да бъде много трудно да се разпитват свидетели на фона на бръмченето на климатиците.

Нуз продължи, опитвайки се да оправдае решение, което се основаваше по-скоро на неговото удобство, отколкото на страните по делото:

— Процесът започва след две седмици, ще се погрижа залата да е готова.

Джейк подозираше, че почитаемият съдия иска да блесне пред местните жители. Нямаше значение. Джейк все пак имаше леко преимущество, но всъщност където и да се гледаше делото, обвинението щеше да е в по-изгодна позиция.

— Ще бъдем готови — каза Дайър. — Притеснява ме психиатърът, когото защитата ще призове като вещо лице, господин съдия. Два пъти помолихме за името и професионалната му биография, но не сме получили нищо.

— Няма да пледирам невменяемост — отговори Джейк. — Оттеглям известието за защита въз основа на решението „Макнотън“.

— Не можа да намериш вещо лице? — смаяно попита Дайър.

— О, има много вещи лица, Лоуел — увери го Джейк спокойно. — Просто промених стратегията.

Нуз също беше изненадан.

— Кога го реши?

— През последните няколко дни.

Продължиха да се хранят, обмисляйки чутото.

— Така процесът ще бъде още по-кратък — каза Нуз, видимо доволен.

И двете страни не желаеха да водят война около показанията на вещите лица, които малцина съдебни заседатели щяха да проумеят. Доводът за невменяемост се използваше в по-малко от един процент от всички наказателни дела и макар че рядко вършеше работа на защитата, винаги предизвикваше бурни емоции и объркваше журитата.

— Други изненади, Джейк? — попита Дайър.

— На този етап, не.

— Не обичам изненадите — предупреди Нуз.

— Господин съдия, има още един нерешен важен въпрос — продължи Дайър, — който не е изненада за никого. Обвинението намира за крайно несправедливо да се допусне съдебният процес да се превърне в очерняща кампания срещу жертвата — добросъвестен служител на закона, който вече не може да се защити. Ще бъдат отправени обвинения във физическо и дори в сексуално насилие, а няма как да разберем доколко са достоверни. Свидетелите са само трима — Джоузи Гамбъл и нейните деца, ако допуснем, че Дрю ще свидетелства, в което се съмнявам, но и за тримата това ще бъде възможност да наговорят какво ли не за Стюарт Коуфър. Как се предполага да се добера до истината?

— Те ще бъдат под клетва — отговори Нуз.

— Разбира се, но ще имат всички основания да преувеличават, дори да си измислят и да лъжат. Дрю ще се бори за живота си и аз не се съмнявам нито за миг, че той, майка му и сестра му ще обрисуват жертвата крайно неблагоприятно. Просто не е честно.

Джейк бързо отвори една папка и извади две увеличени цветни снимки на Джоузи в болничното легло с подуто и превързано лице. Плъзна едната към Дайър и подаде другата на съдията.

— Защо да лъже? Снимката е красноречива — заяви той.

Дайър вече я беше виждал.

— Смяташ да използваш това като доказателство ли?

— Категорично да, когато тя свидетелства.

— Ще възразя заседателите да видят и тази снимка, и останалите.

— Възразявай колкото искаш, но прекрасно знаеш, че те ще бъдат допуснати.

— Това го решавам аз — напомни Нуз.

— А момичето? — попита Дайър. — Сигурно ще свидетелства, че е била сексуално малтретирана от Коуфър.

— Точно така. Била е изнасилвана многократно.

— Но откъде знаем, че е така? Казала ли е на майка си?

Казала ли е изобщо на някого? Знаем само, че не е съобщила на властите.

— Защото Коуфър я е заплашил, че ще я убие, ако каже.

Дайър вдигна ръце и попита:

— Е, господин съдия, как да сме сигурни, че е била изнасилена?

Ти само почакай, помисли си Джейк. Много скоро ще се увериш.

— Не, не е честно — продължи Дайър. — Те могат да говорят каквото си поискат за Стюарт Коуфър, а ние няма как да противодействаме.

— Фактите са си факти, Лоуел — отговори Джейк. — Животът им е бил истински кошмар и те са се страхували да кажат на някого. Това е истината, не можем нито да я скрием, нито да я променим.

— Искам да говоря с момичето — настоя прокурорът. — Имам правото да знам какво ще каже, ако съм принуден да я призова.

— Ако ти не я призовеш, аз ще го направя.

— Къде е тя?

— Не бих могъл да кажа.

— Стига, Джейк. Отново ли криеш свидетел?

Джейк си пое дъх и успя да си задържи езика зад зъбите. Нуз вдигна помирително ръце и каза:

— Да не се препираме, господа. Джейк, знаеш ли къде са те?

Джейк измери Дайър с гневен поглед и каза:

— Евтин номер. — После погледна Нуз и отговори: — Знам и съм дал дума да запазя мястото в тайна, господин съдия. Наблизо са и ще се явят в съда за процеса.

— Крият ли се?

— Може да се каже. След като аз бях нападнат, те се паникьосаха и напуснаха. Кой би могъл да ги вини? Освен това Джоузи има дългове, издирват я за тях, затова се скри. Нищо ново за нея, тя бяга цял живот. Местила се е повече пъти от нас тримата, взети заедно. Гарантирам обаче, че Джоузи и Кийра ще бъдат в съдебната зала за процеса. Ще свидетелстват и ще подкрепят Дрю.

— Въпреки това бих искал да говоря с нея — каза Дайър.

— Вече два пъти я разпитва, и двата пъти в моята кантора. Помоли ме да го уредя и аз се съгласих.

— Ще призовеш ли обвиняемия да свидетелства? — попита Дайър.

— Още не знам — отговори Джейк с глуповата усмивка, защото не беше длъжен да отговаря на този въпрос. — Ще изчакам да видя как ще се развие процесът.

Нуз отхапа от сандвича си и каза, дъвчейки:

— Не ми харесва да изправяме на съд жертвата. Явно обаче той е упражнил насилие върху майката малко преди смъртта си. Обвиняват го, че е малтретирал децата и ги е заплашвал, за да си подсигури мълчанието им. Като цяло не виждам начин да скрием това от съдебните заседатели. Искам да ми представите кратки досиета по въпроса и ще го обсъдим отново преди процеса.

Вече бяха представили досиета, нямаха какво да добавят. Нуз протакаше и търсеше начин да избегне трудното решение.

— Нещо друго? — попита той.

— А кандидат съдебните заседатели? — попита Джейк.

— Ще получите списъка по факса в девет часа другия понеделник. В момента работя над него. Миналата година прочистихме избирателните списъци по мое нареждане, така че окръгът е в добра форма. Ще призовем стотина души, от които да избирате. Предупреждавам и двама ви да не припарвате до кандидатите. Джейк, носеха се доста слухове за контакт с призованите за съдебни заседатели по делото срещу Хейли.

— Не от моя страна, господин съдия. Руфъс Бъкли прекрачи всички граници и обвинението преследваше хората.

— Както и да е. Окръгът е малък и аз познавам повечето жители. Веднага ще науча, ако бъде направен опит за връзка с някого.

— Но можем да провеждаме основното си проучване, нали, господин съдия? — попита Дайър. — Имаме право да съберем колкото се може повече информация.

— Да, но без пряк контакт.

Джейк вече мислеше за Хари Рекс и се питаше кого ли познава той в окръг Вай Бюрън. Гуен Хейли, съпругата на Карл Лий, беше от Честър и беше отраснала недалече от съда. Преди години Джейк беше спечелил дело за поземлен спор за клиентите си, симпатично семейство от окръга, а пък Морис Финли, един от малцината адвокати, останали в Честър, му беше стар приятел.

Подобни мисли се въртяха и в главата на Лоуел Дайър от другата страна на масата. Той щеше да има предимство в надпреварата да изровят кирливите ризи на потенциалните съдебни заседатели, защото Ози щеше да притисне местния шериф, който отдавна заемаше поста и познаваше всички. Състезанието беше започнало.

На излизане от съда в Гретна Джейк се обади на Хари Рекс и му съобщи, че процесът ще се проведе в Честър. Хари Рекс изруга и попита:

— Защо в оная дупка?

— Това е големият въпрос. Сигурно защото Нуз иска да е на своя територия, за да си обядва вкъщи. Запретвай ръкави.

Тъкмо навлезе в окръг Форд, когато започна да мига червена лампичка на таблото. Двигателят губеше мощност и Джейк спря пред една провинциална църква. Не се виждаше друга кола. Най-сетне се беше случило. Той и любимият му сааб от 1983 г. бяха изминали заедно повече от 430 000 километра и пътуването им беше стигнало края си. Обади се в кантората и помоли Порша да повика „Пътна помощ“. Седна на сенчестите стълби на църквата и цял час се взира в най-скъпоценното си притежание.

Неговият сааб беше най-хубавата кола в града, когато го купи чисто нов в Мемфис, след като уреди споразумение за компенсация на служител. Хонорарът му отиде за авансовото плащане, но месечните вноски се точиха пет години. Трябваше да продаде колата още преди две години, когато получи пари след оспореното завещание на Хъбард, но не искаше да ги харчи за нова. Не желаеше и да се раздели с единствения червен сааб в окръга. Само че сметките за ремонт бяха станали чудовищно големи, защото всички механици в Клантън отказваха да се занимават с проклетата машина. Налагаше се Джейк да предприема еднодневното пътуване до Мемфис — нещо, което нямаше да му липсва. Освен това колата привличаше прекалено много внимание. Лесно го бяха забелязали на връщане от Стан онази вечер, когато го спря Майк Несбит и едва не го арестува, че шофира в нетрезво състояние. Джейк не се съмняваше, че нападението му пред супермаркета беше улеснено от факта, че червеният сааб се проследяваше много лесно.

Шофьорът на „Пътна помощ“ се представи като Зарядното и след като закачи колата му, Джейк седна до него в кабината и потеглиха. За пръв път се возеше в репатрак.

— Нещо против да попитам защо ти викат Зарядното? — поинтересува той, разхлабвайки вратовръзката си.

Устата на Зарядното беше пълна с тютюн, който той изплю в стара бутилка от пепси.

— От зарядно за акумулатор.

— Харесва ми. Как се сдоби с прякора?

— Ами като малък обичах да крада акумулатори от колите. Носех ги в сервиза на Орвил Грей, промъквах се нощем, зареждах ги хубаво и после ги продавах за десет долара. Чиста печалба, без разходи.

— Спипаха ли те?

— Не, много ме биваше. Само че приятелите ми знаеха и така се появи прякорът. Много странна кола.

— Така е.

— Къде ти я оправят?

— Тук не могат. Да я закараме в сервиза на „Шевролет“.

Когато стигнаха там, Джейк плати на Зарядното сто долара в брой и му даде няколко визитки.

— Раздай ги, като идеш на следващата катастрофа — поръча му с усмивка.

Зарядното беше наясно с правилата и попита:

— Какъв е моят дял?

— Десет процента от споразумението.

— Става.

Пъхна визитките и парите в джоба си и потегли. Джейн огледа редицата лъскави нови шевролети импала и погледът му спря на една сива кола с четири врати. Още преди да погледне стикера с цената, се появи брокер и дружелюбно му подаде ръка. След обичайния ритуал Джейн каза:

— Искам да продам старата си кола. — И кимна към сааба.

— Каква е? — попита продавачът.

— Сааб от осемдесет и трета на много километри.

— Май съм я виждал из града. Колко ѝ искаш?

— Пет хиляди и малко.

Мъжът се намръщи и каза:

— Много е.

— „Дженеръл Мотърс“ може ли да финансира замяната?

— Ще измислим нещо.

— Не ми се иска да минаваме през местните банки.

— Няма проблем.

Час по-късно Джейк потегли под бремето на още дългове с импала на лизинг, сива, незабележима сред другите коли на пътя. Не беше подходящ момент да се набива на очи.