Време за милост

32

В понеделник Джейк работи до късно и си тръгна от кантората по тъмно. Вглъбен в мислите си, той почти стигна до дома си, когато си спомни, че Карла го е помолила да купи мляко и яйца, две консерви доматен сос и кафе. Обърна колата и отиде в супермаркет „Кроугър“ източно от града. Паркира червения си сааб на почти празния паркинг, влезе, напълни кошницата, плати, прибра в торбичка покупките си и беше стигнал до колата си, когато чу зад гърба си враждебен глас: „Ей, Бриганс“. Завъртя се и за част от секундата мярна смътно познато лице. С торбичката в ръка Джейк не успя да се наведе навреме, за да избегне изненадващия удар, който го улучи в носа и го повали на асфалта до колата. За секунди му причерня. Тежка обувка се стовари върху дясното му ухо, докато се надигаше. Той напипа едната консерва доматен сос, бързо я запрати към мъжа и го уцели в лицето. Непознатият изкрещя: „Кучи син!“, и отново го ритна. Джейк се помъчи да се изправи, когато втори непознат го нападна в гръб. Той отново се строполи на асфалта, но успя да сграбчи втория нападател за косата. Същата тежка обувка се стовари върху челото му, зашемети го и този път нямаше сили да отвърне. Пусна косата на мъжа и се опита да се изправи, но го приковаха към земята. Вторият нападател — едър и як тип, обсипваше лицето му с юмручни удари, съпроводени с проклятия и ръмжене, а първият го риташе в ребрата, корема и навсякъде, където свареше. Когато го изрита в тестисите, Джейк изкрещя от болка и припадна.

Два оглушителни изстрела изтрещяха в мрака и някой се провикна:

— Престанете!

Двамата нападатели се стреснаха и побягнаха. Изчезнаха зад ъгъла на магазина. Уилям Брадли дотича с пистолета и възкликна:

— Мили боже!

Джейк беше в безсъзнание, а лицето му приличаше на кървава пихтия.

Когато Карла пристигна в спешното отделение, Джейк беше на рентген.

— Диша самостоятелно и е почти буден. Само толкова знам засега — осведоми я една медицинска сестра.

Родителите му се появиха половин час по-късно и Карла ги посрещна в чакалнята. Господин Уилям Брадли разговаряше в единия ъгъл с полицай от градското управление на Клантън и му разказваше своята версия за случилото се.

Доктор Мейс Маккий, приятел от църквата, се отби при тях за втори път и им разказа най-новото.

— Побоят е доста тежък — съобщи той мрачно, — но Джейк е в съзнание, стабилен и извън опасност. Има натъртвания и рани, носът му е счупен. Правим още рентгенови снимки и му даваме морфин, защото е със силни болки. Връщам се след минута.

Той излезе, а Карла седна при родителите на Джейк.

Помощник-шериф Парнел Джонсън също дойде при тях за кратко. После отиде при господин Брадли и полицая от градското управление, а накрая седна до ниската масичка пред Карла и каза:

— Изглежда, са били двама. Нападнали Джейк точно преди да се качи в колата си пред супермаркета. Господин Брадли тъкмо паркирал, видял побоя и грабнал пистолета си. Стрелял два пъти и онези избягали. Забелязал зелен пикап на „Дженеръл Мотърс“ да потегля на скорост от пряка зад магазина. Нямаме представа кои са, поне засега.

Карла му благодари.

Мина един дълъг час, преди д-р Маккий да се върне. Той им съобщи, че Джейк е преместен в самостоятелна стая и иска да види Карла. Засега нямало да пуснат вътре родителите му, но те можели да го посетят на следващия ден. Доктор Маккий и Карла се качиха на третия етаж и спряха пред затворената врата.

— Изглежда ужасно и е много изтощен — прошепна ѝ лекарят. — Има счупен нос, две счупени ребра, два избити зъба, три рани на лицето, които се наложи да затворим с четиресет и един шева, но доктор Пендъргаст го закърпи. Той е най-добрият и не очаква да останат сериозни белези.

Карла си пое дъх и затвори очи. Поне беше жив.

— Може ли да остана тук тази нощ?

— Разбира се. Ще ти донесат походно легло.

Доктор Маккий бутна вратата и двамата влязоха в стаята. Карла едва не припадна, като видя Джейк. Цялата му глава над веждите беше плътно бинтована. Втора превръзка закриваше по-голяма част от брадичката му. Ситни черни шевове пресичаха носа му. Очите му бяха кошмарно подути, почти напълно затворени, а отоците бяха с големината на яйца. Устните му бяха подпухнали и зачервени. От устата му се виеше силиконова тръбичка, а над главата му висяха две венозни системи. Карла преглътна измъчено и хвана ръката му.

— Джейк, скъпи, тук съм.

Целуна го нежно по малкия участък на бузата извън превръзката. Той изсумтя и се помъчи да се усмихне.

— Здрасти, миличка, добре ли си?

Карла също направи усилие да се усмихне, въпреки че Джейк не виждаше нищо.

— Нека да не се тревожим за мен засега. Тук съм, а ти ще се оправиш.

Той изфъфли нещо неразбираемо, после размърда крака си и изстена.

— Получил е силен ритник в слабините и тестисите му са много подути — поясни д-р Маккий. — Няма да се свият скоро.

Джейк ги чуваше невероятно ясно.

— Ей, скъпа, искаш ли да се позабавляваме?

— Не искам. Ще се наложи да почакаме няколко дни.

— Мамка му.

След доста време тя стисна ръката му и впери поглед в бинтовете му. По бузите ѝ започнаха да се стичат сълзи.

Джейк сякаш задряма, а д-р Маккий даде знак на Карла да излезе. В коридора ѝ каза:

— Има сътресение на мозъка, което искам да следя, затова ще бъде тук няколко дни. Не мисля, че е сериозно, но трябва да го наблюдаваме. Остани, ако желаеш, но наистина няма нужда. Нищо не можеш да направиш, пък и той скоро ще заспи.

— Оставам. Родителите му ще вземат Хана.

— Както искаш. Ужасно съжалявам за случилото се, Карла.

— Благодаря, доктор Маккий.

— Той ще се оправи. Доста ще го боли около седмица, но поне е цял.

Появи се Хари Рекс и наруга медицинската сестра, която се опита да го отпрати. На излизане заплаши да я съди.

Към полунощ Джейк не беше издал и стон повече от час. Карла се беше облегнала на възглавниците на походното легло и разлистваше списания на слабата светлина на настолната лампа. Стараеше се да не гадае кои са двамата бандити, но знаеше, че побоят е свързан с Коуфър. Преди пет години членове на Клана бяха опожарили дома им и бяха стреляли по Джейк пред сградата на съда по време на процеса срещу Хейли. Три години бяха живели с оръжия и охрана, защото заплахите не спираха. Карла не можеше да повярва, че отново са обект на насилие.

Що за живот живееха? Друг адвокат не беше получавал подобни заплахи. Защо точно те? Защо съпругът ѝ се заемаше с опасни случаи срещу нищожно възнаграждение?

Дванайсет години двамата работеха упорито, стараеха се да пестят и да си изградят добро бъдеще. Джейк притежаваше огромна работоспособност и беше твърдо решен да се наложи като способен защитник. Бе зареден с амбиция, мечтаеше да омагьосва съдебните заседатели и да издейства големи присъди. Беше сигурен, че някой ден ще спечелят много пари.

А ето докъде бяха стигнали. Съпругът ѝ беше премазан от бой. Адвокатската му практика загиваше, дълговете им растяха главоломно.

Предишната седмица баща ѝ отново спомена в отсъствието на Джейк, че би могъл да намери място на зет си в сферата на финансовия мениджмънт. Няколко негови приятели, повечето на път да се пенсионират, обмисляха да основат фонд, който да инвестира в болници и в компании за иновативна медицинска апаратура. Карла не беше сигурна какво означава това и не спомена нито дума на Джейк, но щеше да се наложи да се преместят близо до Уилмингтън и той да работи на съвсем друго поприще. Баща ѝ дори спомена, че може да им даде заем, за да ги улесни. И представа си нямаше колко са задлъжнели!

На крайбрежието със сигурност щяха да са в безопасност.

Понякога си говореха колко скучно се живее в малкия град. Всеки ден едно и също, едни и същи приятели, отсъствие на смислен социален живот. За да видят изложба или да гледат мач, трябваше да пътуват един час до Тюпълоу или до Оксфорд. Карла обичаше приятелите си, но те постоянно сравняваха чия къща е по-голяма, чия кола е по-хубава, кой пътува на по-екзотични места. В малкия град всеки беше готов да помогне, но и всеки си вреше носа в чуждите работи. Преди две години бяха платили твърде висока цена за къщата си и Карла забеляза как няколко нейни приятелки охладняха. Сякаш семейство Бриганс се издигаха прекалено бързо и зарязваха старите познанства. Само ако знаеха!

В стаята постоянно влизаха и излизаха медицински сестри, не можеше да се спи. Мониторите светеха и примигваха. Възможно ли беше това да е повратен момент в живота им? Нещо, което да извади Джейк от отегчителната работа на дребен адвокат, едва покриващ месечните сметки? Още нямаха четиресет. Разполагаха с предостатъчно време и сега беше идеалният момент да променят живота си и да се заловят с нещо по-хубаво, да се махнат от Мисисипи и да се установят на по-приятно място. Тя винаги можеше да си намери работа като учителка.

Карла остави списанията и затвори очи. Възможно ли беше да приключат бъркотията със семейство Гамбъл през август, да осиновят бебето на Кийра през септември и да напуснат Клантън? Бъдещето на Дрю, колкото и да беше несигурно, щеше да стане грижа на друг адвокат, а адвокати колкото щеш. Нямаше ли да бъде по-безопасно и по-разумно да се преместят поне на хиляда и петстотин километра от този град? Щяха да бъдат близо до нейните родители, които с готовност ще им помагат за децата. Джейк можеше да започне нова кариера, за да си гарантира заплата в края на всеки месец, и целогодишно да живеят на брега.

Карла беше будна, когато в един и половина в стаята влезе медицинска сестра и ѝ даде приспивателно.

За закуска Джейк пи ябълков сок от кутийка със сламка. Оплака се, че цялото тяло го боли. Една сестра увеличи дозата му морфин и той се унесе.

В седем часа се появи д-р Маккий и каза на Карла, че иска да му направи скенер на мозъка и още рентгенови снимки. Изследванията щели да отнемат няколко часа, през които тя можела да се върне у дома, да нагледа Хана и да се погрижи за себе си.

Щом се прибра, Карла се обади на родителите на Джейк, за да ги осведоми за състоянието му, и ги помоли да докарат Хана. Звънна и на Хари Рекс да му предаде малкото, което ѝ беше известно. Не, не беше питала Джейк дали знае кои са извършителите на побоя. Обади се на Порша, Лушън, Стан Аткавидж и съдия Нуз и всички те имаха въпроси, но Карла се постара разговорите да бъдат кратки. Обеща да им звънне отново. Нахрани кучето, почисти кухнята, пусна една пералня и седна на двора с чаша кафе да си събере мислите. Най-непосредственият проблем беше какво да каже на Хана. Не можеха да крият Джейк от собствената му дъщеря, а той щеше да изглежда плашещо дни наред. Детето щеше да се ужаси, когато види баща си, но нямаше как да му обяснят случилото се. То щеше да се уплаши, ако узнаеше, че лоши хора са се опитали да го наранят. Кафето не успокои нервите на Клара и накрая тя се обади на майка си и ѝ разказа всичко.

В единайсет господин и госпожа Бриганс пристигнаха с Хана, която дотича при майка си, обляна в сълзи, и попита как е баща ѝ. Карла я прегърна, обясни, че татко е в болница, но се оправя и че Хана ще прекара деня в къщата на Беки. Изпрати я да се изкъпе набързо и да се преоблече. Момиченцето неохотно напусна кухнята, а Карла попита госпожа Бриганс:

— Какво ѝ казахте?

— Не много, само, че татко ѝ е пострадал, че е в болницата, но скоро ще се прибере и всичко ще е наред.

— Не бяхме сигурни какво точно да кажем, но тя усеща — добави господин Бриганс.

— Хана не бива да го вижда няколко дни — каза Карла. — Шокът ще е прекалено силен.

— Кога можем да го видим? — попита госпожа Бриганс.

— Днес. След малко тръгваме.

Чакалнята беше претъпкана. Когато пристигнаха, завариха Порша, Хари Рекс, Стан и съпругата му и техния свещеник — д-р Илай Проктър. Карла ги прегърна и каза, че отива да види Джейк и ще им съобщи новините. Доктор Маккий се появи и ѝ даде знак да го последва. Влязоха в стаята на Джейк и го завариха да спори със сестрата, която искаше да наложи лицето му с лед. Карла му заговори и го хвана за ръката, а той каза:

— Да се махаме от тук.

— Не бързай толкова, Джейк — обади се д-р Маккий. — Резултатите от скенера и рентгена са добри, но още няколко дни няма да ходиш никъде.

— Дни ли? Шегуваш се, нали?

Джейк помръдна единия си крак, но потръпна силно.

— Къде те боли?

— Къде ли не. Усещам топките си като грейпфрути.

— Не ставай циничен, Джейк. Майка ти ще дойде всеки момент.

— О, стига. Не ги пускай още. Дори не мога да ги видя. Нищо не виждам.

Карла се усмихна и погледна към д-р Маккий.

— Мисля, че вече се оправя.

— Ще оздравее. Сътресението му е леко. Всичко ще заздравее, но е нужно време.

— Значи не е получил допълнителни мозъчни увреждания? — попита шеговито Карла.

— Никакви.

— Благодаря ти, скъпа — каза Джейк. — Къде е Хана?

— У семейство Палмър, ще си играят с Беки.

— Добре. Да стои там. Не искам да я плаша като някакво зомби.

— Ще доведа родителите ти, става ли?

— Не ми се среща с никого.

— Спокойно, Джейк. Много са разтревожени, пък и ще останат само няколко минути.

— Както искаш.

Карла и д-р Маккий излязоха от стаята, а медицинската сестра пристъпи към Джейк с ледените компреси.

— Хайде да опитаме отново — предложи тя внимателно.

— Докоснете ли ме, ще ви съдя!

Късно следобед Джейк дремеше, когато д-р Маккий го потупа по ръката и каза:

— Джейк, имаш посетители.

Той се опита да се надигне, намръщи се и промърмори:

— Омръзна ми от посетители.

— Шериф Уолс е. Аз ще изляза.

Ози и Мос застанаха до леглото му и се постараха да не им личи колко са шокирани от лицето му.

— Здрасти, Джейк — поздрави шерифът.

Джейк изсумтя и попита:

— Какво те води насам, Ози?

— Здрасти, Джейк — обади се и Мос Тейтъм.

— Здрасти. Нищо не виждам, но не се съмнявам, че изглеждате адски глупаво както винаги, момчета.

— Сигурно е така, но няма да коментираме ти как изглеждаш в момента — отговори Ози.

— Здраво млатене падна, какво ще кажете?

— Отдавна не съм виждал по-добро — призна Ози през смях. — Очевидният въпрос е кой е той. Успя ли да видиш?

— Бяха най-малко двама. Така и не видях втория тип, но първият беше от момчетата на Коуфър. Или Сесил, или Бари. Не съм сигурен кой, защото ги видях за пръв път миналата седмица.

Ози хвърли поглед към Мос, който кимна. Нищо чудно.

— Сигурен ли си? — попита Ози.

— Защо да лъжа?

— Добре. Ще ги посетим.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Фраснах Коуфър във физиономията с половинкилограмова консерва доматен сос. Право в лицето, сигурно има белег, но след няколко дни ще изчезне.

— Браво на теб.

— Те ми се нахвърлиха изневиделица, Ози. Почти нищо не можех да направя.

— Разбира се.

— Щяха да ме убият, ако някой не беше започнал да стреля.

— Господин Уилям Брадли тъкмо е спирал, видял побоя и измъкнал пистолета си.

Джейк поклати глава.

— Спасил ми е живота. Предай му, че ще му благодаря подобаващо, когато съм в състояние.

— Непременно.

— И го попитай защо не е стрелял по тях.

— Отивам при семейство Коуфър.