Време за милост

42

В един и половина потенциалните съдебни заседатели отново заеха местата си — общо седемдесет и шест души, защото тримата, помолили да бъдат освободени поради затруднения, бяха тихомълком осведомени от пристава, че могат да си ходят. След като кандидатите заеха местата си, отвориха вратите и зрителите нахлуха в залата. Няколко репортери се втурнаха към първия ред от лявата страна, зад защитата. Семейство Коуфър влезе с роднини и приятели, след като часове наред бяха висели във влажния коридор. Десетки други се бореха за места. Хари Рекс се свря в дъното, възможно най-далече от семейство Коуфър. Лушън седна по средата на залата, за да наблюдава кандидатите. Разнесоха се шумолене и скърцане отгоре, докато отваряха балкона, където също се настаняваха зрители на сгъваеми столове.

Карла си намери място по-напред, недалече от Джейк. Беше завела Джоузи и Кийра в кантората на Финли, където двете щяха да прекарат следобеда в очакване. Ако Дайър поискаше да разговаря с Кийра, щяха да ѝ се обадят.

Когато обвинението и защитата също заеха местата си, съдия Нуз се появи отново. Огледа смръщено залата, за да се увери, че всичко е наред, и придърпа микрофона си.

— Виждам, че вече имаме и зрители. Добре дошли. Ще спазвате ред и приличие по време на съдебните процедури. Нарушителите ще бъдат отстранявани.

Преди съдията да отправи предупреждението си, нямаше и помен от нарушаване на реда. Той погледна към пристава и нареди:

— Доведете обвиняемия.

Вратата до ложата на съдебните заседатели се отвори и в залата влезе помощник-шериф, следван от Дрю без белезници. Отначало той се уплаши от огромната зала и от толкова много вперени в него погледи. После сведе очи към пода, докато го водеха към масата на защитата. Седна на стол между Джейк и Либи, а зад тях до преградата седеше Порша.

Нуз се прокашля и започна:

— И така, през следващите няколко часа ще се опитаме да изберем съдебни заседатели за процеса — дванайсет души и две резерви. Процедурата не е вълнуваща, показанията на живо ще започнат чак утре, ако успеем дотогава да изберем журито. Гледаме наказателно дело от окръг Форд, което се казва „Щатът Мисисипи срещу Дрю Алън Гамбъл“. Господин Гамбъл, изправете се, моля, и застанете с лице към съдебната зала.

Джейк го беше предупредил, че това предстои. Дрю се изправи, обърна се със сериозно изражение, без сянка от усмивка, после кимна и седна. Джейк се приведе към него и му прошепна:

— Харесват ми сакото и вратовръзката ти.

Дрю кимна, но го беше страх да се усмихне.

— Засега няма да разглеждаме подробно фактите — продължи Нуз, — но ще прочета резюме на обвиненията, отправени официално към подсъдимия. Обвинителният акт гласи следното: „На двайсет и пети март хиляда деветстотин и деветдесета година в окръг Форд, щата Мисисипи, обвиняемият Дрю Алън Гамбъл, на шестнайсет години, предумишлено и съзнателно, с престъпна умисъл е прострелял смъртоносно Стюарт Лий Коуфър, служител на закона. Съгласно раздел девет-седем-три-деветнайсет от Наказателния кодекс на Мисисипи убийството на служител на закона, независимо дали при изпълнение на служебния му дълг или не, е углавно престъпление, наказуемо със смърт“. Ето защо, госпожи и господа, този съдебен процес ще бъде за углавно престъпление, а обвинението иска смъртно наказание.

Явно Нуз беше издействал още пари, защото имаше и нова озвучителна система. Гласът му се чуваше силно и ясно, а фразата „смъртно наказание“ остана да кънти няколко секунди под тавана, после се стовари върху потенциалните съдебни заседатели.

Нуз представи обвинителите и защитниците и поговори накратко за всеки — може би твърде силно. По природа лишен от чувство за хумор, той полагаше неимоверни усилия да накара всички да се чувстват добре дошли в неговата съдебна зала. Благородно старание, но напрежението беше огромно, очакваше ги работа и всички искаха просто да продължат.

Съдията обясни на публиката в залата, че изборът ще се проведе на няколко етапа. Най-напред той ще разпита кандидатите, а много от въпросите му са задължителни по закон. Насърчи ги да отговарят искрено, да не се страхуват да говорят открито и да споделят пред всички мнението си, защото само по този начин могат да изберат безпристрастно и справедливо жури. След това той започна поредица от въпроси, които целяха не толкова да предизвикат дискусия, колкото да приспят хората. Много от тях бяха свързани със задълженията и квалификациите им, затова Нуз изгуби спечелената преднина. Възраст, физически способности, лекарства, лекарски предписания, хранителни ограничения, зависимости. След като задава тези въпроси половин час, Нуз не само не видя нито една вдигната ръка, но и отегчи хората до смърт.

Докато призованите за съдебните заседатели гледаха и слушаха съдията, адвокатите ги наблюдаваха. На първия ред седяха деветима бели мъже и една чернокожа жена — Мей Тагарт. На втория ред седяха седем бели жени, сред които Дела Фанчър под номер петнайсет, и трима чернокожи мъже. Четирима чернокожи в първата двайсетица — нелош процент, а Джейк за стотен път се запита дали е основателно предположението му, че чернокожите ще проявят повече съчувствие. Според Лушън щеше да е така, защото беше замесено бяло ченге. Хари Рекс имаше съмнения, тъй като извършителят и жертвата бяха бели, следователно расовият фактор не участваше. Джейк настояваше, че в Мисисипи расата винаги е фактор. Докато оглеждаше лицата, той затвърди предпочитанието си към млади жени без значение от цвета на кожата. Допускаше, че Лоуел Дайър предпочита по-възрастни бели мъже.

На третия ред седеше само един чернокож, Родни Коут, под номер двайсет и седем.

Нуз продължаваше, а Джейк от време на време поглеждаше към зрителите. Красивата му съпруга несъмнено беше най-привлекателният човек в залата. Облечен с карирана риза, Хари Рекс се беше смъкнал ниско на стола си в дъното на залата. За секунда погледът на Джейк срещна очите на Сесил Коуфър, който не се сдържа и се подсмихна самодоволно, сякаш искаше да каже: „Веднъж вече ти сритах задника и много ми се иска пак да го направя“. Джейк се отърси от неприятното усещане и отново се съсредоточи над бележките си.

Когато съдията приключи с въпросите, които законът го задължаваше да зададе, той размести документите си и промени позата си.

— И така, убитият, жертвата на престъплението по това дело, е помощник-шериф на име Стюарт Коуфър, на трийсет и три години при настъпване на смъртта. Роден е в окръг Форд и семейството му все още живее там. Някой от вас познаваше ли го?

Никой не вдигна ръка.

— Някой от вас познава ли човек от семейството му?

Една ръка се вдигна на четвъртия ред. Най-накрая, цял час по-късно, някаква реакция от страна на призованите. Номер трийсет и осем, Кени Банаханд.

— Да, господине, изправете се, моля, кажете името си и обяснете връзката си със семейството.

Банаханд се надигна бавно и малко смутено отговори:

— Господин съдия, всъщност не познавам семейството, но синът ми навремето работи заедно с Бари Коуфър в разпределителния център до Карауей.

Джейк погледна към Бари, който седеше до майка си.

— Благодаря ви, господин Банаханд. Вие лично срещали ли сте се е Бари Коуфър?

— Не, господине.

— Благодаря. Седнете, моля. Някой друг? — Нуз изчака малко и каза: — Добре. Вече ви представих обвиняемия, господин Дрю Алън Гамбъл. Някой познава ли го?

Не, разбира се. Пътуването от ареста до тук беше първото на Дрю в окръг Ван Бюрън.

— Майка му е Джоузи Гамбъл, а сестра му е Кийра. Някой познава ли ги?

Никой.

Нуз продължи:

— В съдебния процес участват четирима юристи, както вече разбрахте. Ще започна с господин Джейк Бриганс. Някой познава ли го?

Никой. Джейк беше запаметил списъка и се беше сблъскал с печалната истина, че неговата залиняла практика и скромната му репутация са ограничени в пределите на окръг Форд. Имаше вероятност някои съдебни заседатели да са чували името му във връзка с процеса срещу Хейли, но въпросът беше дали го познават. Не, не го познаваха. А и онзи процес се бе провел преди пет години.

— Вие или близък роднина от непосредственото ви обкръжение били ли сте свързани с дело, по което господин Бриганс е бил адвокат?

Никой. Родни Коут седеше неподвижно, дори стоически, с напълно безизразно лице. Ако впоследствие някой го попиташе, щеше да обясни, че фразата „непосредствено обкръжение“ го е объркала. Гуен Хейли, съпругата на Карл Лий, му беше далечна братовчедка, една от многото, и Родни не я смяташе за свое „непосредствено обкръжение“. Той погледна право към Джейк и очите им се срещнаха.

Нуз премина на Либи Провайн, шотландка от Вашингтон, пристигнала в техния окръг за пръв път днес сутринта. Нищо чудно, че никой не беше чувал за нея.

Лоуел Дайър беше служител на изборна длъжност, който живееше в Гретна, окръг Тайлър.

— Сигурен съм, че много от вас са виждали прокурор Дайър по време на предизборната му кампания тук преди три години — отбеляза съдия Нуз, — на някой митинг или барбекю. Той спечели шейсет процента от гласовете в окръга, но за момента нека допуснем, че повечето от вас са гласували за него.

— Сто процента, господин съдия — обади се тъкмо навреме Дайър и всички се засмяха. Отчаяно се нуждаеха от малко хумор.

— Добре, нека да са сто процента. Въпросът не е дали знаете кой е господин Дайър, а дали го познавате лично.

Госпожа Гейл Озуълт, заседател номер четиресет и шест, се изправи и заяви гордо:

— Дъщеря ми и неговата съпруга са членували в един студентски клуб в Университета на Мисисипи. Познаваме Лоуел от много години.

— Добре. Познанството ви ще повлияе ли на вашата способност да останете честна и безпристрастна?

— Не знам, господин съдия, не съм сигурна.

— Смятате ли, че ще бъдете склонна да вярвате повече на него, отколкото на господин Бриганс?

— И това не знам, но бих повярвала на Лоуел за всичко.

— Благодаря, госпожо Озуълт.

Срещу нейното име Джейк написа: БО. Безусловно отхвърляне.

Заместникът на Дайър, Д. Р. Мъсгроув, беше прокурор с дълъг стаж от окръг Полк, но не беше познат толкова далече от дома си.

— Господин Дайър, можете да разпитате кандидатите — оповести Нуз и се облегна на стола си.

Дайър се изправи, пристъпи до преградата и се усмихна на присъстващите.

— Е, най-напред искам да благодаря на всеки един от вас, че е гласувал за мен.

Отново се разнесе смях, отново отдих от напрежението. Тъй като всички погледи бяха вперени в прокурора, моментът беше подходящ Джейк да огледа лицата и езика на тялото на хората от първите редове.

Дайър поразчупи леда и попита дали някои от кандидатите вече са били съдебни заседатели. Няколко ръце се вдигнаха. Прокурорът разпита тези хора за опита им. Наказателно или гражданско е било делото? Ако е било наказателно, издадена ли е била присъда? А те как са гласували? Всички бяха обявили обвиняемите за виновни. Вярвате ли в правосъдната система, която използва съдебни заседатели? Разбирате ли тяхното значение? Като по учебник. Никакво творчество, но пък изборът на съдебни заседатели рядко бе вълнуващ.

Били ли сте жертва на престъпление? Няколко ръце се вдигнаха — обири в домовете им, открадната кола, в окръг Ван Бюрън нямаше голяма престъпност. Някой в семейството ви да е бил жертва на жестоко престъпление? Номер шейсет и две, Ланс Боливар, бавно се изправи и каза:

— Да, господине. Племенникът ми беше убит преди осем години в Делтата.

Така, така, най-сетне малко драма.

Дайър се насочи към целта, престореното му състрадание беше малко прекомерно, но той продължи ловко с въпросите. Не навлезе в подробностите около престъплението, а попита за разследването и за последиците. Убиецът бил обявен за виновен и излежавал доживотна присъда. Преживяването било ужасно, съсипващо, семейството било белязано от него завинаги. Не, господин Боливар не смяташе, че ще съумее да бъде безпристрастен съдебен заседател.

Джейк не се тревожеше за него, защото той беше доста назад в списъка на кандидатите.

Дайър премина към въпроси за „силите на мира“, както ги наричаше, и попита дали някой от кандидатите е носил униформа или е бил свързан с полицай. Една жена имаше брат, който служеше в щатската моторизирана полиция. Тя беше номер петдесет и едно и Джейк постави второто си „БО“ до нейното име, макар да се съмняваше, че ще се наложи да го използва. Номер три, Дон Коубън, неохотно призна, че синът му е полицай в Тюпълоу. Неохотата му беше недвусмислен признак, поне в очите на Джейк, че той иска да стане съдебен заседател. И вече беше решил каква ще е присъдата.

Дайър не попита дали някой има предишни провинения. Въпросът можеше да се окаже злепоставящ и не си струваше риска. Повечето осъдени престъпници не гласуваха, а от реабилитираните малцина си правеха труда да се регистрират като гласоподаватели. Все пак номер четиресет и четири, Джоуи Кепнър, се оказа осъден по наркообвинение двайсет години по-рано. Беше лежал две години в затвора, преди досието му да бъде изчистено. Порша беше изровила старото обвинение и го имаше в папка. Въпросът беше дали Дайър знае за това. Вероятно не, защото престъплението беше заличено от архивите. Джейк страшно искаше Кепнър да стане член на журито. Беше излежал тежка присъда за притежание на нищожно количество марихуана и вероятно гледаше скептично на правоохранителните органи.

Лошите навици на Стюарт Коуфър нямаше да бъдат обсъждани по време на избора на съдебни заседатели. Джейк се съмняваше, че прокурорът ще захване темата, защото едва ли искаше да разклати позициите си толкова рано. Самият той също не смяташе да вади кирливите ризи на Коуфър. Това щеше да се получи от само себе си съвсем скоро и той не желаеше да се прояви като прекалено усърден защитник, който бърза да стовари вината върху жертвата.

Дайър беше методичен и много обигран. Усмихваше се често, особено като набра скорост, и определено осъществи връзка с кандидатите. Придържаше се към сценария си, не се отклоняваше от основното и не човъркаше очевидни неща.

Джейк зае мястото си до преградата и се опита да превъзмогне нервността си. Каза няколко думи за себе си и обясни, че практикува право в съседния окръг Форд вече дванайсет години. Представи Либи и описа нейната работа за неправителствената организация във Вашингтон. Представи и Порша като своя правна асистентка, за да знаят съдебните заседатели защо и тя седи на масата на защитата.

Уточни, че никога не е бил обвиняван в престъпление, но е представлявал много хора, които са били обвинени. Обясни, че преживяването е плашещо и смущаващо, особено когато човек вярва, че е невинен или е действал мотивирано. След това попита дали някой от кандидатите е бил обвиняван в сериозно престъпление.

Джоуи Кепнър не вдигна ръка. Джейк си отдъхна и предположи, че Кепнър се чувства като човек със съвсем чисто досие. А най-вероятно беше убеден, че притежанието на триста грама марихуана не е чак толкова сериозно провинение.

Джейк обясни, че по време на процеса ще чуят обвинения към Стюарт Коуфър за домашно насилие. Предупреди ги, че няма да навлиза в подробности — това щели да направят свидетелите, — но все пак е важно да се знае дали някой от съдебните заседатели е бил жертва на домашно насилие. Не погледна към Дела Фанчър, но Либи и Порша я наблюдаваха внимателно. Нищичко. Никаква реакция, само лек кос поглед надясно. Тя щеше да бъде на тяхна страна, поне така смятаха.

Джейк премина към още по-мъчителен въпрос. Заговори за убийството в различните му разновидности. Убийство по непредпазливост, непредумишлено убийство, убийство при самозащита и предумишлено убийство, в което беше обвинен клиентът му. Дали някой от кандидатите смяташе, че има случаи, когато убийството е оправдано? Дайър се размърда на стола си, явно се канеше да възрази.

Въпросът беше прекалено общ, за да получи отговори. Съдебните заседатели едва ли щяха да се обадят и да предизвикат дискусия, без да са запознати с подробностите. Няколко души се раздвижиха неловко и се озърнаха, но преди някой да отговори, Джейк ги увери, че съзнава колко труден е въпросът. Затова не настоявал за отговор. Той просто пося семето.

Каза, че майката на Дрю, Джоузи Гамбъл, е жена с бурно минало. Без да навлиза в подробности, обясни, че тя ще свидетелства и когато го направи, съдебните заседатели ще узнаят, че има предишни провинения. Те винаги ставали достояние в съдебната зала, когато човек свидетелства. Дали това намалява нейната благонадеждност? Миналото ѝ нямаше нищо общо със събитията около смъртта на Стюарт Коуфър, но за да бъде напълно искрен, Джейк осведоми кандидатите, че Джоузи е излежала присъда в тексаски затвор.

Информацията не предизвика реакцията на нито един кандидат.

Джейк задаваше кратки въпроси и си седна след трийсет минути. Скоро двамата с Дайър щяха да имат възможност да разпитат съдебните заседатели индивидуално.

След това Нуз помоли първите дванайсет да се преместят в ложата на съдебните заседатели. Обясни, че ще започнат да разпитват индивидуално първите близо четиресет кандидати. Тези с номера над петдесет можеха да напуснат съдебната зала за един час.

Стаята на съдебните заседатели беше по-просторна и не толкова разхвърляна като неговия кабинет, затова той инструктира обвинението и защитата да се оттеглят там. Съдебната стенографка ги последва и всички се събраха около дългата маса, на която журито щеше да вземе решението си в края на процеса. Нуз зае мястото си, прокурорът се настани от едната му страна, адвокатът от другата и съдията поръча на пристава:

— Да влезе първият.

— Господин съдия, може ли да направя едно предложение? — попита Джейк.

— Какво?

Смръщен заради болката в кръста, Нуз дъвчеше незапалената си лула.

— Почти три часът е, явно днес няма да започнем с показанията. Може ли да освободим до утре свидетелите, които сме призовали?

— Добра идея. Господин Дайър?

— Нямам нищо против, господин съдия.

Малка победа за защитата. Засега Кийра щеше да напусне града.

Марк Мейлър седна на стар дървен стол с виновен вид. Съдията взе нещата в свои ръце:

— Господин Мейлър, напомням ви, че сте под клетва. — Тонът му беше почти обвинителен.

— Знам, господин съдия.

— Няма да отнеме дълго. Само няколко въпроса от мен, от прокурора и от защитника. Ясно?

— Да, господине.

— Както ви казах, това дело е за углавно престъпление и ако прокурорът успее да докаже обвиненията си, вие ще трябва да гласувате за смъртно наказание. Ще бъдете ли способен да го направите?

— Не знам. За пръв път ми е.

— Какво е личното ви отношение към смъртното наказание?

Мейлър погледна към Джейк, после към Дайър и накрая отговори:

— Мисля, че го подкрепям, но на думи е едно, друго е да трябва да изпратя някого в газовата камера. И то дете.

Сърцето на Джейк сякаш пропусна един удар.

— Господин Дайър?

Дайър се усмихна и каза:

— Благодаря ви, господин Мейлър. Независимо дали вие, аз или всички ние сме негови привърженици, смъртното наказание съществува в този щат по закон. Смятате ли, че ще съумеете да приложите законите на щата Мисисипи?

— Разбира се, така мисля.

— Като че ли не сте съвсем сигурен.

— Хващате ме малко неподготвен, това е, господин Дайър. В момента не мога да преценя как точно ще постъпя, но със сигурност ще направя всичко по силите си да изпълня закона.

— Благодаря. Знаете ли нещо за случая?

— Само каквото чух сутринта. Помня, че прочетох във вестника, когато се случи. Получаваме ежедневника на Тюпълоу и новината май беше на първа страница, но тук шумотевицата заглъхна доста бързо. Не съм следил развитието.

Нуз погледна Джейк и го подкани:

— Господин Бриганс?

— Господин Мейлър, когато ви попадна новината през март, помислихте ли си нещо от сорта на: „Е, сигурно е виновен“?

— Ами да. Нали всички това си казваме, когато арестуват някого?

— Да, опасявам се. Но схващате смисъла на презумпцията за невинност, нали?

— Разбира се.

— В момента убеден ли сте, че Дрю Гамбъл е невинен, докато вината му не бъде доказана?

— Мисля, че да.

Джейк имаше още въпроси, но знаеше, че Мейлър няма да стане съдебен заседател заради своята сдържаност по отношение на смъртното наказание. Дайър искаше една дузина привърженици на смъртното наказание и съдебна зала, пълна с такива хора.

— Благодаря ви, господин Мейлър — каза съдия Нуз. — Засега приключихме.

Мейлър бързо се изправи и изчезна. Отвън пред вратата чакаше госпожа Рийба Дюлейни, органистката на Методистката църква. Беше усмихната жена, която явно съзнаваше важността на момента. Нуз ѝ зададе няколко въпроса около огласяването на случая, но тя твърдеше, че нищо не е чула. След това я попита дали е готова да наложи смъртно наказание.

Жената се смути от въпроса и попита:

— На онова дете там ли? Едва ли.

Джейк остана доволен от отговора ѝ, но знаеше, че и тя няма да припари до съдебното жури. Зададе ѝ няколко въпроса, без да задълбава.

Нуз ѝ благодари и повика номер три, Дон Коубън, корав възрастен фермер, който твърдеше, че не знае нищо за делото, и беше категоричен привърженик на смъртното наказание.

Четвърти номер беше Мей Тагарт, първата чернокожа, която изпитваше опасения относно смъртната присъда, но убедително твърдеше, че ще съумее да следва закона.

Процесията продължаваше ритмично и ефективно, защото Нуз ограничаваше своите въпроси и въпросите на другите двама юристи. Стана очевидно, че го интересуват основно две неща: осведомени ли са кандидатите за престъплението и имат ли резерви относно смъртното наказание. Отпращаха един кандидат, привикваха следващия и го настаняваха в ложата на съдебните заседатели в залата. След първите четиресет Нуз реши да привика и седналите на петия ред. Джейк подозираше, че причината е присъствието на няколко души, които не подкрепяха еднозначно смъртното наказание и щяха да бъдат отхвърлени по тази причина.

Зрителите в съдебната зала влизаха и излизаха, убиваха някак времето. Единственият, който не помръдваше, беше Дрю Гамбъл, седнал на масата на защитата и пазен от двама помощник-шерифи, в случай че му хрумне да бяга.

В пет без петнайсет Нуз трябваше да си вземе хапчетата. Заяви на двамата си колеги, че е твърдо решен да изберат съдебното жури преди вечеря и на следващия ден да започнат да изслушват свидетелските показания.

— Да се срещнем в кабинета ми точно в пет и петнайсет, за да огледаме списъка.

Морис Финли беше завзел стая на поземления архив на първия етаж, в която се събра екипът на защитата. Карла, Хари Рекс и Лушън се присъединиха към Порша, Джейк и Либи и бързо прегледаха имената. Лушън не харесваше нито един кандидат. Хари Рекс каза:

— Дайър сигурно ще изхвърли всички чернокожи, не мислите ли?

— Така предполагаме — отговори Джейк. — И понеже на първите пет реда има само единайсет чернокожи, най-вероятно съдебните заседатели до един ще са бели.

— Може ли да го направи? — попита Карла. — На основание само на расата?

— Да, със сигурност може и ще го направи. И жертвата, и подсъдимият са бели, така че решението „Батсън“ не важи.

Като съпруга на адвокат по наказателни дела, Карла знаеше, че решението „Батсън“ забранява изключването на потенциални съдебни заседатели единствено въз основа на расовата им принадлежност.

— Въпреки това не ми се струва редно — настоя тя.

— Какво е мнението ти за Дела Фанчър? — попита Джейк Либи.

— Бих я избрала.

— Тя все пак трябваше да вдигне ръка — отбеляза Порша. — Мисля, че иска да бъде в журито.

— Това вече е притеснително — обади се Лушън. — Отнасям се подозрително към всеки желаещ да участва в жури, което ще решава за смъртна присъда.

— Морис? — попита Джейк.

— Тя е скритият ни коз, нали? Съгласен съм с Лушън, но, да му се не види, имаме подлагана на побой съпруга, която отказва да говори за това. Би трябвало да съчувства на Джоузи и на децата ѝ.

— На мен тя не ми харесва — каза Карла. — Има тежък поглед, неприятен език на тялото, не иска да е тук. Освен това крие нещо.

Джейк се намръщи на думите на Карла, но не каза нищо. Напомни си, че съпругата му обикновено е права за повечето неща, особено в преценката си за жените.

— Порша?

— Не знам. Първата ми реакция е да я вземем, но инстинктът ми подсказва да не го правим.

— Чудесно. Ще изгубим Родни Коут и Дела Фанчър, два от трите ни скрити коза. Остава Джоуи Кепнър с наркообвинението.

— И ти допускаш, че Дайър не знае за него, така ли? — попита Лушън.

— Да, и признавам открито, че всичките ни предположения може да се окажат погрешни.

— Късмет, старче — пожела му Лушън. — Изборът винаги е изстрел в тъмното.

Съблякъл тогата, разхлабил вратовръзката си и прибрал шишенцето с хапчетата, почитаемият съдия запали тютюна в чашката на лулата си, засмука силно, изпусна смъртоносен облак дим и попита:

— Искате ли да отхвърлите някого по конкретна причина, господин Дайър?

Дайър искаше да се освободи от трима души. Двайсет минути спориха и стана ясно, че прокурорът ги смята негодни, защото не му се струват достатъчно твърди привърженици на смъртното наказание. Джейк настояваше разпалено те да останат в журито. Накрая Нуз каза:

— Ще отстраним органистката, госпожа Рийба Дюлейни, защото е очевидно, че за нея смъртното наказание е проблем. Господин Бриганс?

Джейк искаше да отхвърли Гейл Озуълт, защото беше близка с Дайър, и Нуз се съгласи. Поиска отстраняването и на Дон Коубън, номер три, защото синът му беше полицай, и Нуз отново се съгласи. Помоли за отпадането на номер шейсет и три, Ланс Боливар, защото племенникът му е бил убит, и Нуз се съгласи. Поиска отстраняването и на Калвин Банаханд, защото синът му беше работил с Бари Коуфър, но Нуз не позволи.

Изчерпал причините за отстраняване на кандидати, Дайър използва правото си на седем безусловни отхвърляния и представи списък с дванайсет съдебни заседатели — десетима възрастни мъже и две възрастни жени, всичките бели. Подозренията на Джейк се оказаха основателни. Той, Либи и Порша се скупчиха в техния край на масата и използваха правото си за безусловно отхвърляне на шест предложения на Дайър, включително Дела Фанчър. Работиха напрегнато, преглеждаха имената, които бяха запаметили, опитваха се да си спомнят лицата на хората и езика на тялото им, да отгатнат следващия ход на Дайър и да предвидят колко назад в списъка на призованите кандидати може да стигнат. Времето напредваше, съдията чакаше, а Дайър правеше своите кроежи и размишляваше над собствените си многократно преглеждани списъци. Джейк използва шест от скъпоценните си безусловни отхвърляния и върна топката в другата половина на масата.

Прокурорът представи втория си списък с дванайсет имена, като продължи да се придържа към плана си да изключва чернокожите и да предпочита по-възрастни бели мъже.

Беше използвал десет пъти правото си на безусловно отхвърляне, един от тях — за Родни Коут. Джейк изхвърли трима. Дайър запази последните си два отказа за две по-млади жени — едната бяла, другата чернокожа, и така се издаде, че не знае за присъдата за наркотици на Джоуи Кепнър. За да запази Кепнър, Джейк се оказа принуден да изключи две жени, които наистина искаше. Кепнър беше последният избран съдебен заседател.

Дванайсет бели — седем мъже и пет жени, на възраст между двайсет и четири и шейсет и една години.

Започнаха да се пазарят за избора на двете резерви, две бели жени, но почти сигурно нямаше да им потрябват. Процесът едва ли щеше да продължи повече от три дни.