Време за милост

5

Неделният обяд се състоеше от лека салата и супа — обичайното, освен ако майката на Джейк не беше в настроение да подготви угощение, което се случваше веднъж месечно. Не и днес. Обядваха набързо и той помогна на Карла да раздигне масата и да подготви съдовете за миене, после се зачуди дали да не подремне неделно, но Хана имаше други планове. Искаше да заведе Мъли на разходка в парка и Карла предложи на Джейк да я придружи. Той нямаше нищо против. Беше готов на всичко, само и само да отложи разговора със съдия Нуз. Върнаха се от разходката и Хана се прибра в стаята си. Карла стопли вода и запари зелен чай.

— Той не може да те задължи да поемеш делото, нали? — попита тя.

— Наистина не знам. Цяла сутрин мисля за това и не мога да си спомня случай, в който съдът да е поискал да назначи някого за служебен защитник и той да не е приел. Областните съдии имат огромна власт и ако откажа, Нуз сигурно ще ми стъжни живота. Честно казано, това е причината адвокатите да се съгласяват. Ако си адвокат в малък град, не бива да настройваш съдията срещу себе си.

— Освен това се тревожиш за „Смолуд“.

— Разбира се. Предоставили сме почти всички веществени доказателства и документацията и досаждам на Нуз да определи дата за процеса. Защитата протака както винаги, но според мен позицията им е уязвима. Хари Рекс е на мнение, че са склонни да обсъдят споразумение, но чак когато е насрочена конкретна дата за процеса. Не бива да ядосваме съдията.

— Да не искаш да кажеш, че той ще пренесе недоволството си от едно дело на друго?

— Омар Нуз е чудесен и опитен съдия, който почти винаги отсъжда правилно, но понякога е доста докачлив. Човек е и допуска грешки, пък и е свикнал да получава каквото иска — поне в своята съдебна зала.

— Значи може да допусне едно дело да повлияе на друго?

— Да. Случвало се е.

— Но той те харесва, Джейк.

— Старецът се смята за мой наставник и очаква от мен велики дела, което е основателна причина да не го ядосвам.

— Мога ли да си кажа мнението?

— Винаги.

— Добре. Това дело не е като на Хейли. Тук няма расово напрежение. Доколкото знам, всички са бели, нали?

— Засега.

— Значи онези превъртели типове от Клана този път няма да се надигнат. Е, сигурно ще засегнеш някои хора, на които им се иска още сега да обесят момчето, затова ще мразят адвоката, който се нагърби с делото, но това е нормално, нали? Ти си най-добрият според мен, а в момента едно шестнайсетгодишно момче е загазило здравата и се нуждае от помощ.

— В града има и други адвокати.

— Ти кого от тях би наел, ако те заплашва смъртна присъда? — Джейк се колеба твърде дълго, търсейки отговор. — Видя ли?

— Том Мотли се справя добре в съдебната зала.

— Но не си цапа ръцете с процеси. Колко пъти съм те чувала да държиш тази реч?

— Бо Ландис е добър.

— Кой? Сигурно е страхотен, но името не ми звучи познато.

— Млад е.

— И ти би му поверил живота си?

— Не казах това. Виж какво, Карла, не съм единственият адвокат в града и съм сигурен, че Нуз е способен да извие ръцете на всеки. Понякога за такива неприятни дела назначават адвокат от друг окръг. Помниш ли онова ужасно изнасилване в Бокс Хил преди три-четири години?

— Разбира се.

— Е, примолихме се на Нуз и той ни предпази, взе адвокат от Тюпълоу. Никой тук не го познаваше и човекът се справи добре. Просто фактите не бяха в негова полза.

— Накрая се споразумяха срещу признаване на вина, нали?

— Да. Трийсет години зад решетките.

— Малко са. Има ли шансове за споразумение по това дело?

— Кой знае? Обвиняемият е непълнолетен, сигурно Нуз ще е по-снизходителен. Само че натискът за мъст ще бъде огромен. За смъртно наказание. Семейството на жертвата ще нададе вой. Ози ще настоява за голям процес, защото е убит един от хората му. Догодина предстоят избори за всички — подходящ момент да демонстрират строгост към престъпниците.

— Не ми се струва редно едно шестнайсетгодишно момче да получи смъртна присъда.

— Опитай се да убедиш семейство Коуфър. Не ги познавам, но се обзалагам, че си представят газовата камера. Ако някой посегне на Хана, няма да се интересуваш на колко години е, нали?

— Сигурно няма.

Двамата си поеха дълбоко дъх и дадоха малко време на тази отрезвяваща мисъл.

— Нали вече имаше мнение? — попита той.

— Не съм сигурна. Трудно решение, но ако Нуз те притисне, не виждам как ще откажеш.

Телефонът звънна и двамата се вторачиха в апарата. Джейк отиде да провери кой е. Видя номера, усмихна се на Карла и съобщи:

— Той е.

Джейк вдигна, поздрави, издърпа кабела до средата на кухнята и седна до жена си на масата.

Размениха си задължителните любезности. Близките им бяха добре. Времето се оправяше. Ужасната новина за Стюарт Коуфър. И двамата се изказаха ласкаво за него. Нуз беше говорил с Ози и шерифът беше прибрал момчето на сигурно място в ареста. Добрият стар Ози. Повечето шерифи, с които работеше Нуз, щяха да подложат момчето на разпит и да го принудят да подпише най-малко десет страници самопризнания.

После Нуз премина към въпроса делово и енергично:

— Искам да представляваш момчето на предварителните изслушвания. Не знам дали ще се стигне до дело за углавно престъпление, но такава възможност винаги съществува. Никой друг в Клантън няма пресен опит със смъртното наказание, освен това на теб имам най-голямо доверие като адвокат. Ако започне процес, пак ще обсъдим положението ти и ще се опитам да намеря друг защитник на момчето.

Джейк затвори очи, закима и издебна първата пауза в разговора, за да вметне:

— Господин съдия, и двамата знаем, че ако се заема със случая, най-вероятно ще остана до края.

— Не непременно, Джейк. Току-що говорих с Рой Браунинг в Оксфорд, изключителен адвокат. Познаваш ли го?

— Всички познават Рой, господин съдия.

— Той води две дела за убийство тази година и е затрупан с работа, но има по-млад партньор, когото цени високо. Обеща ми да разгледат случая на даден етап, ако се стигне до процес. Засега обаче, Джейк, искам някой да отиде в ареста, да поговори с хлапето и да не допуска полицията да припарва до него. Трябва да избегнем фалшиво самопризнание или някой доносник в ареста.

— Имам доверие на Ози.

— И аз, Джейк, но става дума за убийство на негов служител, знаеш как се наежват момчетата. Ще съм по-спокоен, ако заподозреният има адвокат още сега. Ще те назнача за трийсет дни. Отиди и се срещни с хлапето, после двамата с теб ще се видим във вторник в девет сутринта, преди гражданските ми дела. Мисля, че имаш две искания по делото „Смолуд“, които чакат решението ми.

— Но аз познавам жертвата.

— Е, и? Градът е малък, хората се познават помежду си.

— Много сте настойчив, господин съдия.

— Съжалявам и моля да ме извиниш, че те притеснявам в неделя, но положението може да стане опасно, затова се нуждая от здрава ръка. Имам ти доверие и те моля да приемеш. Знаеш ли, още като млад адвокат научих, че невинаги можеш да избираш клиентите си.

А защо не, попита мислено Джейк.

— Бих искал да обсъдя въпроса със съпругата си, господин съдия. Знаете какво преживяхме преди пет години покрай процеса на Хейли, тя има право на мнение.

— Този случай няма нищо общо с Хейли.

— Така е, но е убит помощник-шериф и общността ще се отнесе враждебно към адвоката, който представлява убиеца. Както сам казахте, градът е малък.

— Наистина искам да се заемеш, Джейк.

— Ще го обсъдя с Карла и ще дойда при вас във вторник сутринта. Така става ли?

— Хлапето се нуждае от адвокат веднага! Доколкото разбирам, няма баща, а майката е в болницата в тежко състояние. Няма други роднини наблизо. Вече е признал за убийството, така че трябва да престане да говори. И двамата имаме доверие на Ози, но в ареста има и луди глави, които ме притесняват. Обсъди положението със съпругата си и ми звънни след няколко часа.

Чу се силно изщракване и връзката прекъсна. Съдията просто беше издал заповед и беше приключил разговора.

Следобед излезе мартенски вятър и температурата падна. Момичетата гледаха някакъв стар филм в дневната, затова Джейк излезе и се отправи на дълга разходка по тихите улици на Клантън. Често прекарваше час-два в кантората си в късните неделни следобеди, преглеждаше делата, които не беше успял да приключи през седмицата, и решаваше кои да отложи за следващата. В момента имаше заведени осемдесет дела, но само няколко от тях бяха сносни. Това представляваше адвокатската практика в малък град.

Напоследък дните му бяха погълнати от делото „Смолуд“ и той пренебрегваше почти всичко друго.

Фактите бяха едновременно прости и сложни. Тейлър Смолуд, съпругата му Сара и две от техните три деца бяха загинали на място, когато малката им вносна кола се сблъскала с влак на опасен прелез по жп линията за окръг Полк. Катастрофата станала към десет и половина в петък вечер. Очевидец от пикап на стотина метра зад семейството твърдеше, че червената мигаща сигнализация на прелеза не работела по време на сблъсъка. Машинистът и помощник-машинистът на влака се кълняха, че е работела. Прелезът се намираше в подножието на хълм, чийто склон се спускаше под ъгъл от петдесет градуса от хребета на осемстотин метра по-нагоре.

Два месеца по-рано Сара беше родила третото им дете, Грейс. По времето на катастрофата Грейс била при сестрата на Тейлър, която живееше в Клантън.

Както обикновено, след такава сензационна катастрофа местните адвокати обезумяха, защото всеки се мъчеше да докопа делото. Джейк не познаваше семейството и веднага отпадна от надпреварата. Хари Рекс обаче се беше занимавал с развода на сестрата на Сара и тя беше останала доволна от резултата. Докато лешоядите кръжаха, той се задейства бързо и подписа договор с няколко членове на семейството. После хукна към съда, уреди настойничество за Грейс, която беше единствената наследница и ищца, и заведе дело за десет милиона долара срещу железопътната компания — „Сентръл енд Садърн“.

Хари Рекс познаваше възможностите си и съзнаваше, че може би няма да съумее да въздейства на съдебните заседатели. Имаше по-хубав план. Предложи на Джейк половината от хонорара, ако се наеме да бъде водещ адвокат по делото, да свърши тежката работа и да настоява енергично за съдебен процес. Хари Рекс беше видял как колегата му омагьоса журито по делото срещу Хейли. Беше седял запленен като всички други в залата, докато Джейк пледираше за живота на клиента си, и съзнаваше, че по-младият му приятел има подход към съдебните заседатели. Ако Джейк успееше да привлече подходящите случаи, някой ден щеше да печели много пари.

Скрепиха сделката с ръкостискане. Джейк щеше да възприеме агресивен подход и да притисне съдия Нуз да ускори процедурата. Хари Рекс щеше да работи зад кулисите, да събира усърдно улики, да наема вещи лица, да заплашва адвокатите на застрахователната компания и най-важното — да подбере състава на журито. Двамата работеха добре в екип най-вече защото си предоставяха взаимно свобода на действие.

От железопътната компания се опитаха да преместят делото във Федералния съд, където съчувствието не беше фактор, но Джейк парира този ход с поредица от искания, които Нуз удовлетвори. Засега съдията не толерираше адвокатите на защитата и обичайната им тактика на протакане.

Стратегията им беше проста: доказват, че прелезът е опасен, с неуместна сигнализация и лоша поддръжка, известен като място, където катастрофите се разминават на косъм, а също, че във въпросната нощ светлинната сигнализация е била развалена. Стратегията на защитата беше също толкова проста: Тейлър Смолуд се е блъснал в четиринайсетия закрит товарен вагон, без дори да натисне спирачка. Как така няма да видиш, все едно денем или нощем, товарен вагон, висок пет метра и дълъг дванайсет, облепен с яркожълти предупредителни стикери, при това светлоотразителни?

Позицията на ищцата беше силна, защото понесените от нея загуби бяха огромни. Защитата също беше в силна позиция поради очевидните факти.

Почти година адвокатите от застрахователната компания на железниците отказваха да обсъждат споразумение. Сега обаче, след като съдията насрочи дата за делото, Хари Рекс беше убеден, че ще им отправят предложение за някаква сума. Единият от защитниците му беше състудент и двамата бяха излезли на питие.

Джейк предпочиташе кантората си празна, но напоследък това се случваше рядко. Сегашната му секретарка Порша Ланг, двайсет и шест годишно момиче, служило в армията, щеше да го напусне след шест месеца, за да следва право в „Оул Мис“. Майка ѝ беше наследила малко състояние преди две години, но завещанието беше оспорено, затова Джейк се пребори с цял взвод адвокати, за да го защити. Делото вдъхнови Порша и тя реши да се запише в Юридическия факултет. Мечтаеше да стане първата чернокожа адвокатка в окръг Форд и беше на път да го постигне. Тя не просто вдигаше телефона и общуваше с клиентите и случайните посетители, а се учеше как се правят проучвания и се изразяваше много ясно в писмена форма. Увещаваха я да работи на половин ден, докато следва, но и двамата партньори съзнаваха, че това ще е почти невъзможно.

Животът им се усложняваше поради факта че Лушън Уилбанкс, собственик на сградата и бивш собственик на правната кантора, напоследък имаше навик да идва на работа поне три дни в седмицата и в повечето случаи само се пречкаше. Отстранен от адвокатската колегия още преди години, Лушън не можеше нито да поема дела, нито да представлява клиенти, затова през повечето време само си вреше носа в случаите на Джейк и го засипваше с нежелани съвети. Често твърдеше, че се подготвя за изпита за адвокатска правоспособност — огромно предизвикателство за възрастен човек с увредени от дългогодишното пиянство умствени способности. Лушън ги убеждаваше, че идва в кантората, за да се откъсне от барчето си у дома, но много скоро започна да пие и на бюрото си. Беше завзел малката заседателна зала на долния етаж, далече от Джейк, но близо до Порша, и обикновено следобед похъркваше след обедното си питие, вдигнал крака върху бюрото.

Преди време Лушън беше подметнал нещо грубовато и неприлично на Порша, която го заплаши, че ще му счупи врата. След това се държаха вежливо един с друг, но тя беше по-доволна, когато него го няма.

Като машинописка за двайсет часа седмично в кантората работеше и бивша клиентка на име Бевърли, мила жена на средна възраст, чието съществуване се въртеше около пушенето. Тя палеше цигара от цигара, съзнаваше, че навикът ще я убие, и беше опитала всяко средство, предлагано на пазара, за да се откаже. Заради тази своя зависимост не можеше да си намери нито щатна работа, нито съпруг. Джейк ѝ пригоди кабинет зад кухнята, където всички врати и прозорци се отваряха и тя преспокойно можеше да трака на машината, обвита в синкав дим. Въпреки това всичко, до което се докоснеше Бевърли, миришеше на цигари и той искрено се тревожеше за здравето ѝ. Тайно сподели с Порша, че Бевърли може да развие рак на белите дробове, преди да се окаже принуден да прекрати договора ѝ. Порша обаче не се оплакваше, Лушън също — той продължаваше да пуши пури на верандата и също като Бевърли нерядко вонеше на тютюн.

Джейк се качи на втория етаж на внушителния си кабинет, но не светна лампите, за да не привлича внимание. Случвало се беше да му тропат на вратата дори в неделя следобед. Не често обаче. Недостатъчно често. Понякога се питаше откъде ще се появят следващите му клиенти. А друг път му се искаше да се отърве от всички.

В полумрака той се излегна на старото кожено канапе, купено от братя Уилбанкс десетилетия по-рано, впери поглед в прашния вентилатор на тавана и се замисли за кариерата си. Доколко се беше променила правната практика през годините? Пред какви етични дилеми са се изправяли адвокатите навремето? Притеснявали ли са се да поемат непопулярни дела? Страхували ли са се от последиците, когато представляват убийци?

Джейк с усмивка си припомни историите, които беше чувал за Лушън. Той беше първият и години наред единственият бял член на Националната асоциация за защита на чернокожите, а по-късно и на Американския съвет за граждански права. Беше представлявал профсъюзи — огромна рядкост в предимно селските райони на Северен Мисисипи. Беше съдил щата заради лошите училища за чернокожи. И заради смъртното наказание. Съдил бе и общината, защото отказваше да павира улиците в квартала на чернокожите. Преди да го изключат от адвокатската колегия, Лушън Уилбанкс беше безстрашен адвокат, който никога не се колебаеше да заведе дело, когато прецени, че е необходимо, и винаги помагаше на клиент, станал жертва на несправедливост.

Макар извън играта през последните единайсет години, Лушън си остана верен приятел, който искрено се радваше на успехите на Джейк. Нямаше и капка съмнение, че би го посъветвал не само да поеме защитата на младия Дрю Гамбъл, но и да го направи колкото се може по-шумно. Да твърди, че е невинен! Да изисква бързо съдебно производство! Лушън открай време вярваше, че всеки човек, обвинен в сериозно престъпление, заслужава добър адвокат. Освен това през цялата си колоритна кариера нито веднъж не беше избягвал вниманието, което му носеше мразен клиент.

Другият близък приятел на Джейк, Хари Рекс, вече беше изказал мнението си и нямаше смисъл отново да обсъжда въпроса с него. Карла се двоумеше. Нуз чакаше до телефона.

Семейство Коуфър не го притесняваха. Не ги познаваше и предполагаше, че живеят в южната част на окръга. Джейк беше на трийсет и седем и успешно практикуваше право вече дванайсет години и без техния род. Със сигурност щеше да успява и занапред без тях.

Служителите на закона обаче занимаваха мислите му — градските полицаи, Ози и неговите помощник-шерифи. Шест дни седмично Джейк закусваше през четири врати от кантората си в Кафето, където често беше и Маршъл Пратър. Джейк беше вършил правни услуги на много служители на правоохранителните органи и знаеше, че е любимият им адвокат. Дуейн Луни беше призован от обвинението да свидетелства на процеса срещу Карл Лий, но беше изумил журито с твърдението си, че се възхищава на човека, който го е прострелял в крака. Мик Суейзи имаше душевноболен братовчед, когото Джейк беше успял да настани в психиатрична клиника, без да вземе хонорар.

Наистина, адвокатската работа не беше много — завещания, нотариални актове и дреболии, за които не вземаше скъпо. Нерядко работеше про боно.

Вперил поглед във вентилатора на тавана, той се видя принуден да признае, че нито един служител на закона не му е носил голямо дело. Нима нямаше да проявят разбиране, ако той се наемеше да представлява Дрю? Разбираем беше шокът им от убийството на техния колега, но те съзнаваха, че все някой адвокат трябва да се нагърби със защитата на обвиняемия. Нямаше ли да се чувстват по-спокойни, ако въпросният адвокат е Джейк, приятел, на когото имат доверие?

Какво предстоеше — да вземе смело решение или да допусне най-сериозната грешка в кариерата си?

Накрая отиде до бюрото си, вдигна телефона и се обади на Карла.

След това позвъни на съдия Нуз.