Време за милост

25

Три дни по-късно учебните занятия приключиха. Хана и Карла бяха свободни цяло лято, така че семейство Бриганс се натовариха заедно с кучето на колата и се отправиха към брега за годишната си ваканция. Родителите на Карла почти се бяха пенсионирали, макар че поработваха по малко край Уилмингтън и имаха просторен апартамент на Райтсвил Бийч. Хана и Карла обожаваха пясъка и морето.

Бащата на Карла, когото Джейк все още наричаше „господин Маккала“, обичаше да се представя като инвеститор и беше способен да отегчи всеки с разказите за последните си печалби. Освен това списваше рубрика в някакво икономическо списание, за което Джейк преди доста време се беше абонирал в напразен опит да проумее с какво точно се занимава тъст му. Истинският му мотив обаче беше да установи дали той наистина има пари. Засега финансовото състояние на господин Маккала си оставаше загадка, но беше ясно, че той и съпругата му живеят охолно. Госпожа Маккала беше приятна жена на шейсет и пет, която участваше активно във всякакви клубове по градинарство, организации за спасяване на костенурките и дружества на доброволци в болниците.

Предишното и по-предишното лято семейство Бриганс бяха летели от Мемфис до Роли, откъдето наеха кола за почивката си. Хана искаше отново да отидат със самолет и се разочарова, когато научи, че ще пътуват с кола. Дванайсет часа. Беше твърде малка, за да разбере какво означава да затегнеш колана, затова родителите ѝ внимаваха какво говорят и какво правят. Планираха пътуването като огромно приключение и споменаваха местата, които ще посетят по пътя. Истината беше, че щяха да се редуват да шофират и се надяваха дъщеря им да спи през повечето време.

Саабът остана у дома. Колата на Карла беше по-нова и на по-малко километри. Джейк купи нови гуми и ѝ направи профилактика.

Потеглиха в седем сутринта. Хана се беше сгушила полузаспала под завивка на задната седалка заедно с кучето. Джейк намери мемфиска радиостанция с музика от 60-те и двамата с Карла припяваха на златните хитове, докато слънцето изгряваше пред тях. Бяха си обещали да се държат ведро и безгрижно — и заради себе си, и заради Хана. Адвокатската кантора затъваше. Банката си искаше парите. Делото „Смолуд“, тяхната златна кокошка, се превърна в поредната катастрофа. Процесът на Дрю Гамбъл започваше след два месеца, но стоеше в календара зловещо като дата за екзекуция. Приходите им намаляваха, а дълговете растяха и започваха да изглеждат непреодолими.

Двамата обаче бяха твърдо решени да оцелеят. Още не бяха навършили четиресет, бяха здрави, имаха прекрасен дом, много приятели и кантора, която Джейк все още вярваше, че може да разшири и утвърди. Годината щеше да бъде трудна във финансово отношение, но те щяха да издържат и да излязат от кризата по-силни.

Хана заяви, че е гладна, и Карла я предизвика да избере най-хубавото място за закуска. Тя си хареса заведение за бързо хранене до междущатската магистрала, откъдето купиха храна, без да слизат от колата. Напредваха добре и Джейк искаше да пристигнат, преди да се стъмни. Госпожа Маккала бе обещала вечерята да ги чака на масата.

Поиграха на разни игри в колата: избери билборд, преброй кравите, всичко, което хрумнеше на Хана, и припяваха с радиото. Когато тя задряма, Карла извади книга и колата утихна за известно време. Обядваха бургери, които купиха от друго заведение, избрано от Хана, и преди да потеглят, се смениха на волана. Карла шофира около час, после ѝ се доспа. Джейк и бездруго не обичаше да кара тя, затова се смениха отново. Когато се върна на пасажерската седалка, жена му се разсъни и не можа да заспи. Беше само два следобед, а ги чакаха още много часове път.

Карла се обърна да се увери, че Хана спи, и каза:

— Знам, че се уговорихме да не повдигаме темата, поне не пред нея, но просто не мога да се отърся от тази мисъл.

— И аз — усмихна се Джейк.

— Добре. Ето го главния въпрос. Къде ще е Дрю Гамбъл след една година?

Той ѝ отговори след повече от километър:

— Има три възможни отговора в зависимост от това какво ще стане на процеса. Единият вариант е да го признаят за виновен в предумишлено убийство, което е твърде вероятно, защото няма съмнение какво точно се е случило, и да го изпратят в „Парчман“, където да чака екзекуцията си. Може би ще успея да задействам някои връзки и да му уредя закрила заради възрастта и ръста му, но мястото е наистина ужасно. Сигурно ще го сложат в отделението на смъртниците, където може и да е по-безопасно, защото ще е в единична килия.

— А обжалванията?

— Те се точат цяла вечност. Ако го осъдят, сигурно пак ще движа делата му чак докато Хана замине да следва. Вторият вариант е да го оправдаят поради невменяемост, но е слабо вероятно. Ако се случи, сигурно ще го настанят за лечение с неясна продължителност и накрая ще го освободят. Сигурен съм, че семейство Гамбъл ще напуснат окръга, а след тях и ние.

— Това също не ми се струва справедливо. За тях чудесно, но за семейство Коуфър — ужас. И ние сме насред цялата бъркотия.

— Така е.

— Не искам Дрю да лежи в затвора до края на живота си, но не е справедливо и да се измъкне безнаказано след онова, което е извършил. Трябва да има някаква златна среда, някакво по-леко наказание.

— Съгласен съм, но какво? — каза Джейк.

— Не съм сигурна, но покрай Карл Лий понаучих едно-друго за пледирането на невинност поради невменяемост. Той не беше луд, а се измъкна. Дрю ми се струва много по-травмиран и откъснат от действителността от него.

— И с това съм съгласен. Карл Лий е съзнавал прекрасно какво прави, когато е убил онези двамата. Планирал е всичко прецизно и го е извършил безупречно. Защитата му не беше свързана с психическото му състояние, а целеше да предизвика съчувствието на съдебните заседатели. Както обикновено, всичко се свежда до тях.

— Как ще предизвикаш съчувствието им сега?

Джейк хвърли поглед през рамо. Хана и Мъли спяха дълбоко.

— С бременната сестра — отговори той тихо.

— А мъртвата майка?

— Мъртвата майка е силен мотив, който ще използваме постоянно. Тя обаче всъщност не е била мъртва. Още е дишала, имала е пулс и обвинението ще наблегне на това. Децата би трябвало да са знаели, че Джоузи не е мъртва.

— Стига, Джейк, децата са били ужасени до мозъка на костите си, сигурно са били в истерия, защото майка им не е реагирала, за пореден път пребита от онзи звяр. Според мен напълно основателно са я помислили за мъртва.

— Това ще кажа на съдебните заседатели.

— Добре, а кой е третият вариант? Журито да не може да вземе единодушно решение?

— Да. Някои от съдебните заседатели сигурно ще проявят състрадание и няма да приемат предумишленото убийство. Ще искат нещо по-леко, но повечето ще се заинатят и ще настояват за газовата камера. Дебатите, току-виж, се превърнат в караница, защото заседателите не успяват да вземат решение, и няколко дни по-късно Нуз няма да има друг избор, освен да обяви процеса за невалиден и да изпрати всички вкъщи. Дрю ще се върне в ареста в очакване на нов процес.

— Каква е вероятността това да се случи?

— Ти ми кажи. Постави се на мястото на съдебните заседатели. Вече знаеш фактите.

— Защо все ме слагаш в журито?

Джейк се засмя. Отново беше виновен.

— За нас ще е голяма победа, ако не могат да вземат единодушно решение. „Виновен“ е най-вероятната присъда. „Невинен поради невменяемост“ е слабо вероятна.

Карла се загледа в прелитащите покрай колата възвишения. Пътуваха по междущатската магистрала, бяха някъде в Джорджия, а тя още не беше приключила с темата. Обърна се да провери Хана, после каза тихо:

— Джоузи нали обеща, че няма да правят аборт?

— Да, неохотно. Пък и вече е твърде късно.

— Значи през септември ще има бебе, ако всичко е наред. Кийра е добре, ходи на лекар, нали?

— Да, ние плащаме за част от тези неща.

— И е съгласна да даде детето за осиновяване?

— Пред теб се съгласи. Джоузи настоява. Знае кой ще отглежда детето, ако не го дадат, а в момента тя едва смогва да изхранва себе си и Кийра.

Карла си пое въздух и погледна съпруга си.

— Мислил ли си за осиновяване?

— Като адвокат ли?

— Не, като баща.

Джейк едва не хлъцна, а ръцете му неволно завъртяха леко волана. Погледна изумено Карла, поклати глава и каза:

— Не съм, но явно ти си мислила.

— Може ли да поговорим за това?

— Може за всичко да говорим.

И двамата се обърнаха към Хана.

— Ами — поде Карла с тон, който подсказваше, че предстои сложен разговор. Джейк впери поглед право напред и през мислите му прелетяха усложненията, които виждаше лично за себе си. — Преди години с теб обсъждахме дали да не осиновим дете, но после, не помня точно по каква причина, престанахме. Хана беше съвсем малка. Лекарите ни бяха казали, че сме извадили късмет, че изобщо сме създали нея след няколко неуспешни опита, и че това повече няма да се случи. А ние искахме поне още едно дете, може би две.

— Помня. Бях там.

— Може би просто животът ни завъртя и сме доволни и с едно дете.

— Предоволни.

— Но това бебе ще се нуждае от хубав дом, Джейк.

— Сигурен съм, че ще му намерят. Уреждам по няколко частни осиновявания годишно, бебета винаги се търсят.

— Но в случая ние ще имаме предимство, нали?

— Според мен има най-малко два големи проблема. Най-важното е: готови ли сме като семейство да се разраснем? Ти си на трийсет и седем, искаш ли още едно бебе?

— Да, струва ми се.

— Ами Хана? Тя как ще реагира?

— Ще обожава братчето си.

— Братче ли?

— Да. Кийра казала на Мег преди два дни, че е момче.

— А аз защо не знам?

— Защото това са женски работи, Джейк, а ти винаги си зает. Само си представи, момченце с голяма сестра, почти десет години по-голяма от него.

— Защо изведнъж се замислих за памперси и за обикаляне нощем с бебето на ръце?

— Това отминава. Най-лошото е раждането.

— На мен ми беше приятно.

— Лесно ти е на теб. Сега можем да го избегнем.

Помълчаха няколко километра, докато всеки от двамата планираше ходовете си. Джейк беше като замаян, мъчеше се да подреди мислите си. Карла беше планирала настъплението си и очакваше съпротива.

Той се поуспокои, после се усмихна на съпругата си, която боготвореше.

— Кога точно започна да го обмисляш?

— Не знам. От известно време. Отначало си казах, че е абсурдно, превъртях през главата си всички доводи „против“. Ти на практика си адвокат на семейството. Как ще изглежда, ако използваш работата си, за да получиш бебето? Как ще реагира градът?

— Това е най-малката ми грижа.

— А какви отношения ще има детето с Кийра и Джоузи, ако изобщо поддържа някакви? А със семейство Коуфър? Те ще бъдат ужасени, когато научат, че Стюарт им е оставил внуче. Едва ли ще искат да имат нещо общо с бебето, но никога не се знае. Обмислих много проблеми и много причини да не го правим. Обаче не спирам да се тревожа за детето. Някое щастливо семейство ще получи мечтаното обаждане по телефона. Ще отидат в болницата и ще си тръгнат с едно момченце. Ще бъде тяхно. Защо да не бъде наше, Джейк? Заслужаваме го не по-малко от всеки друг.

От задната седалка се обади сънено гласче:

— Няма ли да спираме за пишкане?

— Веднага — отговори Джейк и започна да се оглежда за изход от магистралата.

Пристигнаха на крайбрежието по здрач, разходиха се бавно, нагазили в прибоя. Хана не спираше да шляпа във водата и да бърбори, хванала баба си и дядо си за ръце. На Карла ѝ се говореше, но Джейк не беше готов за още един подобен разговор.

— Хрумна ми нещо — каза тя.

— И не се съмнявам, че ще го споделиш.

Тя подмина забележката му и продължи:

— Дрю стои в ареста по цял ден и изостава с образованието си. Там е от края на март и никой не го обучава. Джоузи спомена, че е назад с две години.

— Поне.

— Можеш ли да уредиш да го посещавам два-три дни седмично, за да му преподавам?

— Имаш ли време?

— Имам цялото лято, Джейк, винаги ще намеря време. Може да помолим майка ти да гледа Хана, тя никога не отказва, или да наемем бавачка.

— Или аз ще вляза в ролята на бавачка. Практиката ми е замряла, разполагам с предостатъчно време.

— Говоря сериозно. Мога да взема учебници от училището и да изготвим график.

— Не знам. Ще ни трябва одобрението на Ози, а напоследък той не е много отзивчив. Може да попитам съдия Нуз.

— Безопасно ли е? Никога не съм ходила в ареста.

— Късметлийка си. Но не съм сигурен, че идеята ми допада. Ще си заобиколена от опасни типове и ченгета, които напоследък не са най-добрите ми приятели. Ози ще трябва да вземе предпазни мерки, затова ще се опъва.

— Ще поговориш ли с него?

— Разбира се, щом искаш.

— Има ли шанс Дрю да излиза от ареста за по няколко часа седмично, за да се срещаме другаде?

— Никакъв.

Хана, баба ѝ и дядо ѝ се бяха обърнали и вече се приближаваха към тях.

— Какво ще кажете да изпием по чаша вино, докато приготвям вечерята? — предложи госпожа Маккала.

— Звучи чудесно — отговори Джейк. — Днес два пъти ядохме в колата, готов съм за истинска храна.