Време за милост

2

Кийра не вдигна поглед. Продължи да гали косата на майка си и попита:

— Какво направи?

— Застрелях го — отвърна Дрю. Гласът му прозвуча безизразно, без страх и без съжаление. — Застрелях го.

Тя кимна и не каза нищо повече. Той отиде в дневната и отново надникна през прозореца. Къде бяха червените и сините светлини? Къде бяха патрулките и линейките? Обаждаш се и съобщаваш, че майка ти е убита от безмилостен звяр, но никой не идва. Дрю погледна колко е часът. 2:47. Щеше да запомни завинаги точния час, в който беше застрелял Стюарт Коуфър. Ръцете му трепереха, ушите му бучаха, но в 2:47 през нощта той без капка угризение бе застрелял мъжа, убил майка му. Върна се в спалнята и светна лампата на тавана. До главата на Стю лежеше пистолетът, а на лявото му слепоочие имаше малка грозна дупка. Очите му бяха отворени и изцъклени. Локвичка яркочервена кръв попиваше в чаршафите и се уголемяваше.

Дрю отиде в кухнята, където нищо не се беше променило. Влезе в дневната, светна още една лампа и отвори входната врата. После седна на удобното кресло на Стю, който побесняваше, ако спипаше някой на трона си. Креслото пазеше миризмата му — на застоял цигарен дим, пот, стара кожа, уиски и бира. Няколко минути по-късно Дрю реши, че мрази креслото, и си дръпна стол до прозореца в очакване на светлините.

Първите бяха сини, примигваха и се въртяха като бесни, а когато колата изкачи последната стръмнина по пътя, страхът връхлетя Дрю и той започна да се задушава. Идваха да го отведат. Щеше да тръгне от тук с белезници на задната седалка на патрулката, а не можеше да направи нищо, за да предотврати ареста.

След това се появи линейка с червена лампа, след нея — още една патрулка. Когато стана ясно, че телата са две, а не едно, светкавично пристигна още една линейка, последвана от още полиция.

Джоузи имаше пулс. Бързо я натовариха на носилка и се изстреляха към болницата. Дрю и Кийра бяха отделени в дневната и им наредиха да не мърдат. Като че ли можеха да отидат някъде. Цялата къща светеше, във всяка стая имаше униформени.

Шериф Ози Уолс пристигна сам и беше посрещнат на двора от помощник-шериф Мос Тейтъм, който му каза:

— Изглежда, Коуфър се е прибрал късно, спречкали са се, той я е пошляпнал, после е заспал дълбоко. Момчето е докопало пистолета му и го е простреляло в главата. Умрял е на място.

— Говори ли с момчето?

— Аха. Дрю Гамбъл, на шестнайсет, син на гаджето на Коуфър. Не е много разговорлив. Според мен е в шок. Сестра му Кийра е на четиринайсет и каза, че живеят тук от около година, а Коуфър бил насилник и постоянно биел майка им.

— Коуфър е мъртъв, така ли? — попита Ози, все още невярващ.

— Мъртъв е, шефе.

Потресен и недоумяващ, Ози поклати глава и се запъти към входната врата, която беше широко отворена. Вътре спря и хвърли поглед към Дрю и Кийра, които седяха един до друг на канапето, гледаха в пода и се мъчеха да не забелязват суматохата. Ози понечи да ги заговори, но се отказа. Тръгна след Тейтъм към спалнята, където всичко беше непокътнато. Пистолетът се намираше на трийсетина сантиметра от главата на Коуфър, а в средата на матрака се беше образувал голям кървав кръг. Изходната рана от другата страна беше отнесла част от черепа, а чаршафите, възглавниците, таблата на леглото и стената бяха опръскани с кръв.

В момента Ози имаше четиринайсет помощник-шерифи на щат. Вече бяха останали тринайсет. Имаше и седем души, работещи почасово, както и много доброволци, с които хич не му се разправяше. Ози беше шериф на окръг Форд от 1983-та, избран седем години по-рано с историческа победа. Историческа, защото по онова време той беше единственият чернокож шериф в Мисисипи и първият изобщо в окръг с преобладаващо бяло население. За седем години не беше изгубил нито един свой служител. Кракът на Дуейн Луни беше раздробен по време на престрелката, заради която Карл Лий Хейли бе изправен на съд през 1985-а, но Луни все още работеше в полицията.

Сега Ози стоеше пред първата си загуба в цялата ѝ страховитост. Стюарт Коуфър, един от най-добрите и несъмнено най-безстрашните му хора, лежеше мъртъв, а от тялото му все още изтичаше нещо.

Ози свали шапката си, прошепна кратка молитва и се отдръпна. Без да откъсва очи от Коуфър, той каза:

— Убийство на служител на закона. Повикайте момчетата от щатската полиция, нека те да разследват. Не докосвайте нищо. — Погледна към Тейтъм и попита: — Говори ли с децата?

— Да.

— Все същото ли?

— Да, шефе. Момчето отказва да говори. Сестра му призна, че той го е застрелял. Мислели, че майка им е мъртва.

Ози кимна и се замисли над случилото се.

— Добре, повече никакви въпроси към тях, никакви разпити — разпореди се той. — От този момент адвокатите ще следят под лупа всяко наше действие. Отведете децата, но нито дума с тях. Всъщност качете ги в моята кола.

— С белезници ли?

— Разбира се. За момчето. Имат ли роднини наблизо?

Помощник-шериф Мик Суейзи се прокашля и каза:

— Едва ли, Ози. Познавах добре Коуфър — той прибра жената при себе си и каза, че имала тежък живот. Един развод зад гърба ѝ, дали не бяха и два? Не съм сигурен откъде е, но не е от тук. Идвах преди няколко седмици заради обаждане на спешния телефон, но тя не подаде жалба.

— Добре. Ще се оправим. Аз ще откарам децата. Мос, идваш с мен. Мик, ти остани тук.

Дрю се изправи, когато му наредиха, и протегна ръце. Мос Тейтъм внимателно щракна белезниците на заподозрения, изведе го от къщата и го побутна към колата на шерифа. Кийра ги последва, бършейки сълзите си. По склона примигваха многобройни светлини. Беше се разчуло, че има убит помощник-шериф, и всяко ченге от окръг Форд, което не беше на смяна, искаше да се увери с очите си.

Ози заобиколи другите патрулки и линейки и потегли по черния път към шосето. Включи синята лампа и натисна газта.

— Може ли да видим майка си, господине? — попита Дрю.

Ози погледна към Тейтъм и поръча:

— Записвай.

Тейтъм извади малък диктофон от джоба си и натисна копчето.

— Добре, вече записваме всичко. Аз съм шериф Ози Уолс, днес е двайсет и пети март, хиляда деветстотин и деветдесета година, часът е три и петдесет и една през нощта. Карам към ареста на окръг Форд заедно с помощник-шериф Мос Тейтъм на предната седалка, а на задната седалка е… Как се казваш, синко?

— Дрю Алън Гамбъл.

— На колко си години?

— На шестнайсет.

— А твоето име, момиче?

— Кийра Гейл Гамбъл, на четиринайсет съм.

— Как се казва майка ви?

— Джоузи Гамбъл. Тя е на трийсет и две.

— Добре. Съветвам ви да не говорите за случилото се тази нощ. Изчакайте адвоката си. Ясно?

— Да, господине.

— И така, попитахте как е майка ви, нали?

— Да, господине. Жива ли е?

Ози погледна към Тейтъм, който сви рамене и каза за записа:

— Доколкото ни е известно, Джоузи Гамбъл е жива. Откарана е от местопрестъплението с линейка и сигурно вече е в болницата.

— Може ли да я видим? — попита Дрю.

— Не веднага — отвърна Ози.

Пътуваха мълчаливо известно време, после той каза за целите на записа:

— Ти си бил пръв на местопрестъплението, нали?

— Да — отговори Тейтъм.

— А попита ли двете деца какво се е случило?

— Да. Момчето, Дрю, мълчеше. Попитах сестра му Кийра дали знае нещо и тя каза, че брат ѝ е застрелял Коуфър. Тогава престанах да задавам въпроси. Ясно беше какво се е случило.

Радиото пращеше, целият окръг Форд явно беше буден, нищо че беше тъмно. Ози намали звука и се умълча. Натискаше газта и големият му кафяв форд бучеше. Беше настъпил осевата линия и предизвикваше всяка досадна твар да се изпречи на платното, ако смее.

Шерифът нае Стюарт Коуфър преди четири години, когато той се върна в окръг Форд след преждевременно прекратената си военна кариера. Стюарт обясни криво-ляво дисциплинарното си уволнение — било поредица от недоразумения и формалности. Ози му даде униформа, постави го на шестмесечен изпитателен срок и го изпрати в полицейската академия в Джаксън, където той се представи отлично. Нямаше оплаквания от работата му. Коуфър светкавично се превърна в легенда, когато сам пипна трима наркопласьори от Мемфис, които се бяха заблудили в провинциалния окръг Форд.

Личният му живот беше друга история. Ози го беше мъмрил строго най-малко два пъти след пиянски прояви и сбивания, а Стюарт, както винаги, се извиняваше със сълзи на очи, обещаваше да се поправи и се кълнеше във вярност към Ози и управлението. И наистина беше страшно предан.

Ози не търпеше неприятни служители и негодниците не се задържаха дълго. Коуфър беше от популярните помощник-шерифи и обичаше да работи като доброволец в училища и градски клубове. Докато бе служил в армията, беше пътувал доста — рядкост сред провинциалните му колеги, повечето от които не бяха напускали дори щата. В очите на хората той беше ценен служител, усмихнат, шегобиец, помнеше имената на всички, минаваше пеша през квартала на цветнокожите, невъоръжен, и раздаваше бонбони на децата.

В личния си живот обаче имаше проблеми, които събратята му по униформа се стараеха да пазят в тайна от Ози. Тейтъм и Суейзи, както и повечето помощник-шерифи, познаваха донякъде тъмната страна на Стюарт, но им беше по-лесно да я пренебрегват и да се надяват, че никой няма да пострада и всичко ще се нареди добре.

Ози отново погледна в огледалото към Дрю, който беше навел глава със затворени очи и не издаваше нито звук. Въпреки гнева и изумлението си Ози трудно можеше да си представи това хлапе като убиец. Слаб, малко по-нисък от сестра си, блед, плах, видимо съкрушен, той можеше да мине за дванайсетгодишен.

Профучаха по тъмните улици на Клантън и скоро спряха пред ареста на две преки от площада. Пред входа стояха помощник-шериф и човек с фотоапарат.

— По дяволите! — изруга Ози. — Това е Дюма Лий, нали?

— Боя се, че да — отговори Тейтъм. — Явно се е разчуло. Напоследък всички подслушват полицейските честоти.

— Вие останете в колата. — Ози излезе, затръшна вратата и се запъти към репортера, клатейки глава. — Нищо няма да измъкнеш, Дюма — отсече той грубо. — Замесен е непълнолетен и ти няма да получиш нито името му, нито снимка. Изчезвай!

Дюма Лий беше един от двамата криминални репортери на вестник „Форд Каунти Таймс“ и познаваше добре Ози.

— Ще потвърдиш ли, че е убит полицай?

— Нищо няма да потвърдя. Имаш десет секунди да се разкараш, преди да ти щракна белезниците и да те тикна на топло.

Репортерът подви опашка и скоро се изгуби в мрака. Ози го проследи с поглед, после двамата с Тейтъм свалиха децата от колата и бързо ги вкараха вътре.

— Ще ги разпитвате ли? — попита надзирателят.

— Не сега, по-късно. Заведи ги в килията за непълнолетни.

Тейтъм следваше групата, докато превеждаха Дрю и Кийра през стена от решетки и после по тесен коридор към дебела метална врата с тясно прозорче. Надзирателят я отвори и децата влязоха в празното помещение. Имаше две двуетажни легла и мръсна тоалетна в ъгъла.

— Свали му белезниците — заповяда Ози. Тейтъм ги махна и Дрю веднага разтърка китките си. — Ще останете тук няколко часа — обясни Ози.

— Настоявам да видя майка си — каза Дрю по-категорично, отколкото очакваше Ози.

— Синко, намираш се в ареста и в момента не можеш да настояваш за нищо. Арестуван си за убийството на служител на закона.

— Той уби майка ми.

— Майка ти не е мъртва, за щастие. Отивам в болницата да проверя как е. Когато се върна, ще ти съобщя какво съм научил. Повече от това не мога да направя.

— А аз защо съм арестувана? Нищо не съм направила — обади се Кийра.

— Знам. Тук си от съображения за сигурност, но няма да останеш дълго. Ако те освободим след няколко часа, имаш ли къде да отидеш?

Кийра погледна Дрю, явно и двамата нямаха никаква представа.

— Имате ли някакви роднини наблизо? — попита Ози. — Лели, чичовци, дядовци, баби? Някакви близки?

Двамата се позачудиха, после поклатиха глави.

— Добре. Ти си Кийра, нали?

— Да, господине.

— Ако трябва в момента да се обадиш на някого да те вземе, кого ще потърсиш?

Тя забоде очи в краката си и промълви:

— Нашия свещеник, отец Чарлс.

— Чарлс кой?

— Чарлс Макгари в Пайн Гроув.

Ози мислеше, че познава всички свещеници, но явно този го беше пропуснал. Всъщност в окръга имаше триста църкви. Повечето бяха разпръснати из околността и бяха печално известни с ежбите и разцеплението си, и с умението си бързо да прогонват проповедниците. Как да му хванеш края? Ози погледна към Тейтъм и призна:

— Не го познавам.

— Аз го познавам. Свестен е.

— Позвъни му, събуди го и го повикай тук. — Шерифът се обърна към децата и каза: — Тук сте в безопасност. Ще ви донесат нещо за ядене. Разполагайте се. Аз отивам в болницата.

Постара се да не проявява съчувствие. Основната му грижа беше мъртвият помощник-шериф, а пред него стоеше убиецът му. И все пак децата бяха толкова безпомощни и трогателни, че Ози не успяваше да събуди в себе си желание за мъст.

Кийра вдигна насълзените си очи и попита:

— Той наистина ли е мъртъв?

— Да.

— Съжалявам, но Стю често биеше мама, нас също ни тормозеше.

Ози вдигна ръце и каза:

— Да спрем дотук. Ще доведем адвокат да поговори с вас, на него кажете всичко, което пожелаете. Но засега си мълчете.

— Добре, господине.

Ози и Тейтъм излязоха от килията и затръшнаха вратата. Надзирателят на пропуска затвори телефона и съобщи:

— Шерифе, беше Ърл Коуфър. Току-що научил, че синът му Стюарт е убит. Много е разстроен. Казах му, че нищо не знам, но трябва да му се обадите.

Ози изруга едва чуто и промърмори:

— Тъкмо се канех, но трябва да отида до болницата. Ти ще се справиш ли?

— Няма — отговори Тейтъм.

— Разбира се, че ще се справиш. Кажи му само няколко факта и му обясни, че ще звънна по-късно.

— Много ти благодаря.

— Действай.

Ози излезе и потегли с колата.

Наближаваше пет сутринта, когато шерифът пристигна на празния паркинг на болницата. Спря близо до спешното отделение, влезе вътре и едва не се сблъска с Дюма Лий, който го беше изпреварил.

— Без коментар, Дюма. Започваш да ме дразниш.

— Това ми е работата, шерифе. Просто търся истината.

— Не знам каква е истината.

— Жената мъртва ли е?

— Не съм лекар. А сега ме остави на мира.

Ози натисна копчето на асансьора и заряза репортера в коридора. На третия етаж го посрещнаха двама помощник-шерифи. Те придружиха шефа си до едно бюро, където ги очакваше млад лекар. Ози представи всички, ръкуваха се.

— Какво можете да ни кажете? — попита той.

Лекарят отговори, без да поглежда в болничния картон:

— Тя е в безсъзнание, но състоянието ѝ е стабилно. Челюстта ѝ е счупена отляво и скоро ще трябва да оперираме, за да я наместим, но не е спешно. Изглежда, е била ударена много силно и е загубила съзнание.

— Други травми?

— Всъщност няма, освен няколко синини по китките и шията, но нищо, което да изисква болнично лечение.

Ози въздъхна с облекчение и благодари на Бог, че убийството е само едно.

— Значи жената ще се оправи?

— Жизнените ѝ показатели са добри. В момента няма основание да очакваме друго, освен пълно възстановяване.

— А кога ще дойде в съзнание?

— Трудно ми е да прогнозирам, но вероятно в рамките на четиресет и осем часа.

— Добре. Вижте, сигурен съм, че документацията ви е изрядна, но все пак ви предупреждавам, че всичко, което правите с тази пациентка, най-вероятно един ден ще се гледа под лупа в съда. Постарайте се да има много рентгенови и цветни снимки.

— Добре, шерифе.

— Ще оставя тук един колега да дежури.

Ози се отдалечи към асансьора и напусна болницата. Докато шофираше обратно към ареста, се обади по радиостанцията на Тейтъм. Разговорът с Ърл Коуфър беше преминал трудно, както се очакваше.

— Най-добре му се обади, Ози. Закани се, че отива на място да види с очите си.

— Ей сега ще му звънна.

Ози приключи разговора точно докато спираше пред входа на ареста.

Взе телефона си, впери поглед в него и както обикновено в такива ужасни мигове, си спомни за свои обаждания късно нощем или призори до други семейства. Обаждания със страшни новини, които съсипваха живота на много хора, обаждания, които той мразеше, но работата му ги изискваше. Млад баща с прощално писмо, останал с половин лице след изстрела; двама пияни тийнейджъри, изхвърчали от летящ автомобил; умопобъркан старец, намерен мъртъв в една канавка. Това беше най-трудната част от живота на шерифа.

Ърл Коуфър беше в истерия и настояваше да разбере кой е убил момчето му. Ози търпеливо му обясни, че в момента не може да обсъжда подробности, но ще се срещне с близките — поредната печална, но неизбежна задача. Убеди Ърл, че не бива да ходи в къщата на Стюарт, защото няма да го пуснат да влезе. Помощник-шерифите очакваха щатските криминалисти, а работата щеше да им отнеме часове. Ози предложи семейството да се събере в къщата на Ърл, където той лично да отиде по-късно сутринта. Бащата виеше по телефона, когато Ози най-накрая успя да сложи край на разговора.

В ареста той попита Тейтъм дали е уведомен помощник-шериф Маршъл Пратър. Тейтъм отговори, че Пратър вече пътува насам. Той беше близък приятел на Стюарт Коуфър още от началното училище в Клантън. Пристигна по джинси и суичър, шокиран от новината. Ози го заведе в кабинета си и двамата се отпуснаха тежко на столовете, щом Тейтъм затвори вратата. Ози го запозна с известните до момента факти, а той не успя да овладее чувствата си. Стискаше зъби по мъжки и криеше очите си, но беше очевидно колко страда.

След дълга и мъчителна пауза Пратър все пак успя да каже:

— Познаваме се от трети клас.

Гласът му затрепери и той сведе глава. Ози погледна към Тейтъм, който отмести очи.

След още една продължителна пауза шерифът попита:

— Какво знаеш за тази жена? Джоузи Гамбъл.

Пратър преглътна с усилие и поклати глава, сякаш да се отърси от емоциите.

— Виждал съм я няколко пъти, но не я познавам. Стю се хвана с нея преди около година. Тя се нанесе при него с децата си. Изглеждаше свястна жена, но не е света вода ненапита. Има доста бурно минало.

— По-точно?

— Лежала е в затвора известно време. За притежание на наркотици, струва ми се. Преживяла е доста перипетии. Със Стю се запознали в някакъв бар, което не е изненада, и си допаднали. Не му харесала идеята двете ѝ деца да се мотаят в дома му, но тя някак успяла да го убеди. Като се замисля, имала е нужда от покрив, а той разполагаше със свободни стаи.

— Какво харесваше в нея?

— Хайде сега, Ози. Тя не изглежда никак зле, лови окото, особено като е с тесни джинси. Познаваш Стю, очите му все шареха, но не се погаждаше с жените.

— А пиенето?

Пратър свали старата си бейзболна шапка и се почеса по главата. Ози се приведе напред и настоя:

— Задавам въпроси, Маршъл, и искам отговори. Не се опитвай да го прикриваш, да играеш игрички и да увърташ. Отговори ми.

— Не знам много, Ози, кълна се. Аз престанах да пия преди три години и вече не стъпвам в кръчма. Да, Стю прекаляваше с пиенето и според мен положението се влошаваше. Два пъти се опитах да му налея ум в главата. Той твърдеше, че всичко е под контрол, но така казват всички пияници. Имам братовчед, който обикаля баровете, и от него знам, че на Стю му се носела славата на побойник. Неприятно ми беше да го чуя. Освен това често играел комар в „Хюис“, долу край езерото.

— Не ти ли хрумна да ми споменеш досега?

— Стига, Ози, загрижен бях за Сю. Затова поговорих с него. И се канех да го направя отново, кълна се.

— Не ми се кълни. Един от моите хора се е наливал и се е биел по баровете, отгоре на всичко е пребивал приятелката си, но ти не сметна за нужно да ме уведомиш, а?

— Мислех, че знаеш.

— Всички знаехме — намеси се Тейтъм.

— Моля? — сряза го Ози. — Не съм чувал нищо за домашно насилие.

— Има доклад отпреди месец. Тя се обадила на спешния номер през нощта и съобщила, че Стю се е разбеснял. Изпратихме Пъртъл и Маккарвър и те го успокоиха. Видели, че жената е удряна, но тя отказала да подаде жалба.

Ози се вбеси.

— За пръв път чувам и не съм виждал доклада. Какво направихте с него?

Тейтъм погледна към Пратър, но той не вдигна очи. Тейтъм сви рамене, все едно нищо не знае, и каза:

— Нямаше арест, докладът беше само за инцидент. Сигурно се е забутал някъде. Не знам, Ози, нямам нищо общо с това.

— Не се съмнявам, че никой няма нищо общо. Ако се разтърся и разпитам всички ви, надали ще намеря някой замесен.

Пратър го изгледа гневно и попита:

— Да не искаш да кажеш, че Стю сам си е виновен, Ози? Жертвата ли обвиняваш?

Ози се отпусна на стола си и затвори очи.

Дрю се беше сгушил на долното легло, свил колене към брадичката си, завит с тънко одеяло. Вперил беше празен поглед в тъмната стена. От часове не беше обелил нито дума. Кийра седеше в края на леглото и с едната си ръка докосваше стъпалата му, а с другата въртеше дългата си коса между пръстите. Чакаха. От време на време в коридора се чуваха гласове, но после заглъхваха.

През първия час Кийра и Дрю си говореха за очевидните неща — за състоянието на майка им и за невероятната новина, че тя е жива, после и за Стю. Фактът, че той е мъртъв, донесе облекчение и на двамата — страхуваха се от последиците, но не изпитваха угризения. Стю използваше майка им за боксова круша, но и на тях раздаваше плесници и непрекъснато ги заплашваше. Край с този кошмар. Вече нямаше да чуват отвратителните звуци, докато един негодник и пияница пребива майка им.

Килията на ареста не ги смущаваше. Примитивните и нехигиенични условия може би щяха да притеснят някой неопитен арестант, но двете деца бяха виждали и по-лошо. Дрю беше прекарал няколко месеца в изправителен дом в друг щат, а предишната година Кийра беше заключена в килия два дни, уж за собствената ѝ безопасност. Затова арестът беше напълно поносим.

Пред малкото семейство, което постоянно се местеше, винаги стоеше въпросът: „А сега накъде?“. Когато отново се съберяха с майка си, можеха да планират следващия си ход. Познаваха някои от близките на Стю и не се чувстваха желани в дома му. Стю обичаше да се хвали, че притежава къщата и не дължи пари, защото дядо му я бил завещал на него. Не беше хубава — беше мръсна и се нуждаеше от ремонт, а опитите на майка им да почисти неизменно биваха посрещани с неодобрение. Децата решиха, че къщата на Стю изобщо няма да им липсва.

През втория час се опитваха да преценят колко е загазил Дрю. Според тях чисто и просто ставаше дума за самозащита, за физическо оцеляване и за възмездие. Постепенно той започна да си припомня стрелбата, стъпка по стъпка, доколкото бе в състояние. Всичко се бе случило много набързо и още му беше като в мъгла. Стю лежеше със зачервено лице и отворена уста и хъркаше, все едно заслужаваше да се наспи добре. Вонеше на алкохол. Насилникът Стю, който можеше да се събуди всеки момент и да ги напердаши просто ей така, за развлечение.

Острият мирис на изгорял барут. Рукналата кръв, която изпръска възглавниците и стените. Шокът, когато очите на Стю се отвориха, след като куршумът го улучи.

Изминаха няколко часа и Дрю се умълча. Придърпа одеялото към брадичката си и заяви, че не му се говори повече. Кийра го гледаше как малко по малко се затваря в себе си и просто зяпа стената.