Време за милост

54

Когато Джейк пристигна в ареста рано в събота сутринта, Ози го чакаше. Шерифът се държеше относително сърдечно, но не понечи да се ръкува. Господин Зак отиде да доведе арестанта и Дрю се появи на пропуска с платнена торба, в която бяха натъпкани всичките му притежания. Джейк подписа няколко формуляра, а Дрю — описа на вещите си. Последваха Ози към задната врата, пред която беше паркирал Джейк. Навън Дрю спря за секунда и се огледа — за пръв път от пет месеца вкусваше свободата. Когато Джейк отвори шофьорската врата, Ози предложи:

— Да обядваме заедно другата седмица?

— С удоволствие, Ози. По всяко време.

Потеглиха, без никой да ги види, и пет минути по-късно спряха на алеята пред къщата на Джейк. Карла ги посрещна на двора и притисна Дрю в дълга и здрава прегръдка. Влязоха в кухнята, където се готвеше пиршество. Джейк поведе момчето надолу по стълбите към своята баня и му подаде хавлия.

— Стой под горещия душ колкото искаш, после ще закусим.

Дрю излезе половин час по-късно с мокра коса и облечен с хубава тениска с лика на Спрингстийн, къси дънкови панталони и чисто нови найкове, които му бяха точно по мярка. Джейк му подаде три еднодоларови банкноти и обясни:

— За блекджека. Задръж рестото.

Дрю погледна парите и каза:

— Стига, Джейк, нищо не ми дължиш.

— Вземи парите. Спечели си ги честно и почтено, а аз винаги плащам дълговете си на комар.

Дрю неохотно прибра банкнотите и седна на масата, където го чакаше Хана.

— Как беше в ареста? — моментално попита тя.

— Не, не, няма да говорим за това — намеси се Джейк. — Избери друга тема.

— Беше ужасно — отговори Дрю.

През лятото Дрю и Карла бяха прекарали заедно доста часове, бяха учили история, точни и естествени науки, бяха чели криминални романи и се бяха сближили. Тя постави пред него чиния с палачинки и бекон и му разроши косата.

— Майка ти ще те подстриже веднага щом се прибереш.

Той се усмихна и каза:

— Нямам търпение. Ще живеем в истински апартамент, нали?

— Да — потвърди Джейк. — Не е много голям, но върши работа. Там ще ти хареса.

— Нямам търпение — повтори Дрю и натъпка парче бекон в устата си.

— Каква беше храната в ареста? — попита Хана, която не откъсваше поглед от него.

— Хана, яж си закуската и никакви разговори за ареста.

Дрю видя сметката на купчината палачинки и поиска още. Отначало почти не говореше, но после се разбъбри. Тембърът му стана по-висок и понякога гласът му звучеше дрезгаво. Беше се източил с около пет сантиметра от април до сега и макар да си беше останал кльощав, вече приличаше повече на нормален тийнейджър. Пубертетът му най-сетне беше започнал.

След като се нахрани, Дрю благодари на Карла, отново я прегърна и каза, че иска да види майка си. Докато пътуваха за Оксфорд, той се умълча и само се любуваше на гледките с ведра усмивка. По средата на пътя се унесе и заспа.

Джейк го гледаше и се питаше какво ли бъдеще го очаква. Знаеше колко несигурна ще бъде свободата на Дрю. Джейк не споделяше убедеността на Нуз и Лушън, че е малко вероятно да се стигне до присъда. Следващият процес щеше да бъде различен, винаги беше така. Различна съдебна зала, различни съдебни заседатели, различна тактика на обвинението.

Независимо дали щеше да победи, да изгуби, или журито отново да не успее да вземе решение, Джейк знаеше, че Дрю Гамбъл ще бъде част от живота му години напред.

В понеделник Джейк прекрати делото „Смолуд“ в областния съд и изпрати копие от документите на адвоката на отсрещната страна. Уолтър Съливан се обади в кантората му три пъти следобед, но на Джейк не му се говореше. Не му дължеше обяснение.

Във вторник той заведе дело за причиняване на смърт по непредпазливост в съда на Рубън Атли и му изпрати копие.

В сряда, както се очакваше, „Форд Каунти Таймс“ пусна дълга уводна статия със заглавие „Заподозреният за убийството на Коуфър освободен от ареста“. Дюма Лий беше безмилостен. Репортажът му беше тенденциозен и създаваше впечатление, че обвиняемият получава снизходително отношение. Най-отблъскващ беше фактът, че се позоваваше на коментари от страна на бившия областен прокурор Руфъс Бъкли, който наред с много други евтини обиди твърдеше, че е шокиран от решението на съдия Нуз да позволи освобождаването на човек, обвинен в углавно престъпление.

„Нечувано е за този щат“, твърдеше Бъкли, като че ли беше запознат с историята на всички осемдесет и два окръга. Дюма нито веднъж не споменаваше факта, че обвиняемият трябва да бъде смятан за невинен до доказване на противното, нито си беше направил труда да потърси Джейк за коментар. Джейк допускаше, че след като толкова много пъти му беше отговарял: „Без коментар“, на Дюма му беше омръзнало да пита.

Верен на себе си, Бъкли явно разполагаше с много време да говори. Нямаше репортер, когото не харесва.

В четвъртък съдия Нуз свика заседание по делото „Джейк Бриганс срещу окръг Форд“. Главната съдебна зала беше почти празна. Петимата настоятели седяха заедно на първия ред, скръстили ръце пред гърдите с видимо раздразнение, и измерваха Джейк с гневни и враждебни погледи. Бяха опитни политици, които управляваха окръга от години и без почти никаква промяна на постовете си. Всеки беше от конкретен район, нещо като малко феодално владение, където господарят разпределяше договори за ремонт на пътища, покупки на оборудване и работни места. Не бяха свикнали никой да им разпорежда, дори съдия.

Дюма Лий беше дошъл да души и да наблюдава шоуто. Джейк не го поглеждаше, но умираше от желание да го наругае.

— Господин Бриганс, вие сте ищецът — започна съдията. — Имате ли свидетели?

Джейк се изправи и каза:

— Не, господин съдия, но искам да заявя за протокола, че бях назначен от този съд да представлявам господин Дрю Гамбъл по време на процеса срещу него за предумишлено убийство. Той беше и все още е напълно неплатежоспособен. Искам да заведа като доказателство своя доклад за дължимия хонорар и съдебните разноски около неговата защита.

Джейк се приближи до стенографката и подаде документите.

— Заведено е — оповести съдията.

Джейк седна, а Тод Танхил се изправи и каза:

— Господин съдия, аз представлявам окръга, ответник по това дело, и потвърждавам, че получих хонорарната сметка на господин Бриганс и я предадох на Съвета на настоятелите. В съответствие с разпоредбите на Наказателния кодекс на Мисисипи максималната сума, която се заплаща в окръга в такива случаи, е хиляда долара. Окръгът е готов да напише чек за нея.

— Много добре — каза Нуз. — Призовавам господин Патрик Ист за свидетел.

Ист беше председател на настоятелството и явно се изненада, че е призован. Излезе отпред, положи клетва и застана на свидетелското място. Усмихна се на Омар, когото познаваше от двайсет години.

Съдия Нуз зададе въвеждащите въпроси, за да уточни името, адреса и поста на свидетеля, после взе някакви документи.

— И така, господин Ист, като гледам бюджета на окръга за настоящата финансова година, виждам излишък в размер на двеста хиляди долара. Ще ми го обясните ли?

— Да, господин съдия. Просто добро управление.

Ист се усмихна на колегите си. Беше общителен и забавен и избирателите го харесваха.

— Добре. Има и едно перо, наречено „Резервен фонд“. В него има осемдесет хиляди долара. Разяснете, моля.

— Разбира се, господин съдия. Това са, така да се каже, пари за черни дни. Използваме ги за непредвидени разходи.

— Например?

— Ами миналия месец се наложи да подменим осветлението в бейзболния комплекс в Карауей. Не беше предвидено в бюджета и ние гласувахме да похарчим единайсет хиляди долара. Парите са за такива цели.

— Има ли ограничения относно нещата, за които се харчат парите?

— Всъщност не. Стига молбата да е уместна и да е одобрена от нашия адвокат.

— Благодаря. И така, когато Съветът получи хонорарната сметка на господин Бриганс, как гласувахте вие петимата?

— Всички бяхме „против“. Просто спазваме закона, господин съдия.

— Благодаря ви. — Нуз погледна към двамата адвокати и попита: — Имате ли въпроси?

Без да стават, и двамата поклатиха глави.

— Господин Ист, свободен сте.

Той се върна при колегите си на първия ред.

— Нещо друго? — попита Нуз.

Тод и Джейк нямаха нищо друго.

— Много добре. Съдът отсъжда в полза на ищеца, Джейк Бриганс, и разпорежда на ответника, окръг Форд, да издаде чек за сумата от двайсет и една хиляди долара. Съдът се разпуска.

В петък Тод Танхил се обади на Джейк с новината, че Съветът му е разпоредил да обжалва решението. Извини му се и каза, че няма друг избор, освен да изпълни желанието на клиента си.

Обжалването пред Върховния съд на щата щеше да отнеме осемнайсет месеца.

Петък беше последният работен ден на Порша. В понеделник започваха занятията ѝ и тя беше готова да замине. Лушън, Хари Рекс, Бев, Джейк и Карла се събраха в заседателната зала и отвориха бутилка шампанско. Вдигнаха наздравица за нея, подметнаха няколко закачки и всеки произнесе кратка реч. Джейк беше последен и неочаквано усети как гърлото му се стяга.

Подаръкът ѝ беше красива табелка от кестен и месинг, на която пишеше: „Порша Каръл Ланг, адвокат“. Щяха да я поставят на вратата на кабинета, където тя работеше от две години. Порша пое гордо табелката, изтри очите си, погледна към групата и каза:

— Много се вълнувам, но това ми се е случвало много пъти тук. Благодаря ви за вашето приятелство, бяхте много мили с мен. Искам също да ви благодаря за нещо много по-важно. За това, че ме приехте. Приехте една чернокожа жена като равна. Дадохте ми невероятна възможност. Благодарение на вашите насърчения и на вашата благосклонност аз имам бъдеще и понякога просто не мога да повярвам. Нямате представа какво означава това за мен. Благодаря ви. Обичам ви, дори теб, Лушън.

В очите на всички имаше сълзи.