Време за милост

30

Следващата събота Джейк и Карла оставиха Хана в Карауей, за да прекара деня с баба си и дядо си. Тя се виждаше с родителите на Джейк всяка седмица, но на тях никога не им беше достатъчно. Спряха за едно бързо кафе, оставиха дъщеря си и им беше трудно да преценят кой е по-възторжен: Хана или господин и госпожа Бриганс.

Отправиха се към Оксфорд, град, който обичаха, защото бяха следвали там. Бяха се запознали на едно студентско парти година преди да завършат, и оттогава бяха заедно. Едно от любимите им еднодневни пътувания беше да отидат на футболен мач в „Оул Мис“ в събота и да се видят с приятели от университета. Няколко пъти годишно предприемаха едночасовото пътуване до Оксфорд просто за да се разходят, да паркират на живописния площад, да влязат в някоя книжарница и да си направят дълъг обяд в един от многобройните ресторанти, а после да се върнат в Клантън.

На задната седалка бяха сложили подаръците — тостер за новия дом и плато с шоколадовите бисквити на Карла. Тя искаше да купи и разни неща за бебето, защото Кийра най-вероятно нямаше нищо, но Джейк не позволи. Като адвокат беше виждал със собствените си очи колко е болезнено, когато някоя млада майка откаже да предприеме уговореното осиновяване. Знаеше, че Джоузи няма да го допусне. Въпреки това Джейк настоя да не правят нищо, което може да породи силни майчински чувства у Кийра.

Две години по-рано той беше прекарал цял ден в болницата в Клантън с подготвени документи, докато една петнайсетгодишна майка водеше мъчителна вътрешна борба, преди да положи подписа си. Клиентите му, бездетна двойка на четиресет и няколко години, седяха в кантората му и не откъсваха поглед от телефона. По-късно през деня от администрацията на болницата уведомиха Джейк, че майката се колебае и не може да подпише. Служителката смяташе, че момичето е било принудено от своята майка, новата баба, и че решението ѝ явно не е плод на свободна воля. Джейк чака дълго и накрая го уведомиха, че детето няма да бъде дадено за осиновяване.

Върна се в кантората си и съобщи новината на клиентите си. Сцената беше твърде болезнена и той не искаше да си я спомня.

С Карла още не бяха решили окончателно дали да осиновят дете. Обсъждаха го с часове и щяха да продължат да говорят. Имаха приятел лекар в града, на когото се обадили от родилното в четири часа през нощта. Той и съпругата му заминали незабавно за Тюпълоу и се върнали у дома на обед с бебе на три дни — второто им осиновено дете. Взели решението незабавно, но бяха търсили дълго. Знаели какво искат и действали всеотдайно. Джейк и Карла още не бяха сигурни. Преди появата на Кийра от доста години не бяха мислили за осиновяване.

Идеята носеше огромен брой усложнения. Джейк твърдеше, че не се притеснява какво ще кажат в града и дали няма да сметнат постъпката им за неуместна, но знаеше, че някои хора ще ги критикуват, че вземат бебето от негова клиентка. Карла възразяваше, че всяка критика ще бъде временна и ще изчезне с времето, а детето ще има хубав живот в хубав дом. Пък и бездруго вече осъждаха Джейк, нали? Да си говорят. Близките им приятели щяха да се радват за тях и да ги защитават. Другите нямаха значение.

Джейк се тревожеше, че ще отглеждат детето в общност, където произходът му може да стане известен. Детето беше заченато с насилие. Истинският му баща беше убит. Истинската му майка беше още дете. Карла го парира с аргумента, че то никога няма да узнае това.

— Никой не избира родителите си — повтаряше тя.

Детето щяло да е защитено и обичано колкото всяко щастливо дете, а с времето хората щели да го приемат такова, каквото е. Не можели да променят неговата ДНК.

На Джейк не му допадаше фактът, че семейство Коуфър винаги ще са наблизо. Едва ли щяха да проявят интерес към детето, но това не беше сигурно. Карла беше убедена, че няма. Те живееха в друга част на окръга и пътищата им никога не се бяха пресичали. Частното осиновяване щеше да се осъществи в Оксфорд, в друга съдебна област, след което досието щеше да бъде запечатано, поради което най-вероятно повечето хора в града, за които Джейк твърдеше, че не дава пет пари, никога нямаше да узнаят подробностите.

Джейк избягваше да обсъжда разходите, но те също го тревожеха. Хана беше на девет, а още не бяха започнали да спестяват за колежа ѝ. Всъщност тъкмо се бяха разделили с жалките си спестявания и финансовото им бъдеще изглеждаше много мрачно. Още едно дете щеше да принуди Карла да си остане у дома поне за година-две, а се нуждаеха от заплатата ѝ.

Семейство Гамбъл като нищо щяха да ги разорят. Въпреки смахнатия замисъл на Нуз относно допълнителното възнаграждение на Джейк за процеса той всъщност очакваше да получи много малко пари. Най-напред беше заел на Джоузи осемстотин долара за нова скоростна кутия. След това ѝ беше дал шестстотин за депозита за апартамента и наема за първия месец. Хазяинът настояваше за шестмесечен договор, който Джейк подписа от свое име. Същото важеше за телефона, газта и електричеството. Нищо не беше на името на Джоузи и той я посъветва да си намери работа като сервитьорка и да работи за заплащане в брой и бакшиши. Така събирачите на дългове нямаше да я намерят лесно. В уговорката им нямаше нищо незаконно, но той не се чувстваше съвсем спокоен. При дадените обстоятелства обаче нямаше друг избор.

Когато Джоузи напусна окръг Форд две седмици преди това, тя работеше на три места, все срещу изключително ниско заплащане. Обещаваше да му върне всеки цент, но Джейк се съмняваше. Наемът ѝ беше триста долара месечно и Джоузи беше решена да плаща поне половината.

Следващият заем щеше да покрие медицинските разходи за Кийра. Тя беше бременна почти в седмия месец и засега нямаше усложнения. Джейк не знаеше колко ще струва раждането.

Тревожеше го и фактът, че по телефона Джоузи беше споменала парите за осиновяването. Джейк ѝ беше обяснил, че осиновителите винаги покриват разходите за раждането и адвокатските хонорари. Джоузи нямаше да плаща за нищо. После тя увърта няколко минути и накрая попита: „А майката получава ли нещо от цялата сделка?“. С други думи, пари срещу бебе.

Джейк очакваше въпроса и отговори незабавно:

— Не, недопустимо е.

Това не беше вярно. Преди години беше узаконявал осиновяване, при което бъдещите родители се бяха съгласили да платят пет хиляди долара на младата майка, което не беше нечувано за осиновяванията чрез агенции. Те вземаха такса и част от парите тихомълком отиваха при майките. Само че последното, което му се искаше, беше Джоузи да мечтае за печалба. Джейк я беше уверил, че двамата с пастор Макгари ще намерят хубав дом за бебето. Нямаше нужда тя да търси.

Паркираха на площада и обиколиха центъра, позяпаха витрините на магазините, които познаваха от колежанските си дни. Разгледаха книгите в „Скуеър Букс“ и пиха кафе на верандата горе, зареяли поглед към моравата пред сградата на съда, където някога беше седял Фокнър и беше съзерцавал града. За обяд си купиха сандвичи от едно деликатесно магазинче.

Жилищната сграда беше на няколко преки от площада, на улица с евтини студентски жилища. Джейк беше живял наблизо три години, докато следваше право.

Джоузи им отвори с широка усмивка, видимо доволна да види познати лица. Покани ги да влязат и гордо им показа новата си кафе машина, която ѝ бяха подарили жените от църквата. Когато пасторът ги осведоми, че Джоузи и Кийра ще се местят в свой апартамент, цялата църковна общност събра спално бельо, хавлиени кърпи, посуда, още дрехи и дребни уреди. Апартаментът беше обзаведен с най-основното: канапе, столове, легла и маси, използвани безмилостно от много студенти.

Когато седнаха в кухнята да пият кафе, се появи Кийра и ги прегърна. Беше по тениска и шорти, бременността ѝ личеше, но впоследствие Карла отбеляза, че съвсем малко за толкова напреднал етап. Кийра ги увери, че се чувства добре, че ѝ е омръзнало от телевизия, но чете много книги, дарени от църквата.

Не се учудиха, че Джоузи вече е успяла да си намери работа като сервитьорка в едно заведение северно от града. Двайсет часа седмично, плащане в брой плюс бакшиши.

Карла беше прекарала четири часа с Дрю през изминалата седмица и похвали напредъка му. След необещаващото начало той започнал да проявява интерес към естествените науки и историята на Мисисипи, но никак не си падал по математиката. Разговорът за него натъжи Джоузи и очите ѝ се навлажниха. Тя планираше дълго посещение в ареста следващата неделя.

Четиримата бяха единодушни, че са гладни. Кийра се преобу с джинси и сандали и после отидоха с колата в кампуса на „Оул Милс“, който в юнския съботен ден беше празен. Паркираха близо до „Гроув“ — сенчестия парк в колежа. Намериха си маса за пикник под един стар дъб и Карла разопакова сандвичи, чипс и безалкохолни. Докато се хранеха, Джейк им посочи факултета по право, сградата на Студентския съюз наблизо и им описа как изглежда „Гроув“, когато има мач и е пълно с десетки хиляди, дошли на пикник с колите си. А под онзи дъб ей там, близо до сцената, той изненадал приятелката си с годежен пръстен и я помолил да се омъжи за него. За щастие, тя приела.

Историята много допадна на Кийра, която настоя за подробности. Беше омагьосана от представата за такова бъдеще: как отива в колеж, как красиво момче ѝ предлага брак, как животът ѝ оттам нататък е по-хубав, отколкото преди. Тя сякаш се разхубавяваше с всяка следваща среща. Нежеланата бременност ѝ се отразяваше добре, поне външно. Карла се питаше дали е стъпвала друг път в университетски кампус. Харесваше Кийра и сърцето ѝ се късаше заради онова, което ѝ предстоеше. Страхът от раждането, от раздялата със собственото ѝ дете, стигмата на изнасилването и забременяването на четиринайсет години. Тя се нуждаеше от психологическа помощ. Най-добрият сценарий беше да роди в края на септември, после да се запише в гимназията в Оксфорд, все едно нищо не се е случило. Състудент на Джейк беше юрист на общината и щеше да им помогне.

След като обядваха, си направиха дълга разходка. Джейк и Карла се редуваха като екскурзоводи. Минаха покрай футболния стадион, лицея, параклиса, купиха си сладолед от кафенето на Студентския съюз. Карла посочи към сградата „Фи Мю“, където беше живяла във втори и трети курс. „Какво е Фи Мю?“, попита Кийра, която не беше чувала за студентските братства и сестринства.

По време на ленивата им разходка Карла няколко пъти се запита какво ще стане, ако осиновят бебето. Щяха ли да се окажат принудени да забравят за Кийра и Джоузи? Джейк беше категоричен по този въпрос. Той вярваше, че най-безопасните осиновявания са онези, при които връзката с биологичната майка се прекъсва напълно. В същото време обаче се опасяваше, че семейство Гамбъл ще присъстват в живота им с години. Ако Дрю бъдеше осъден, Джейк щеше да е обвързан цяла вечност с обжалванията на присъдата му. В случай че съдебните заседатели не успееха да вземат решение, щеше да има нов процес, а после — може би още един. Единствено оправдателната присъда щеше да ги избави от семейство Гамбъл, а тя беше слабо вероятна.

Всичко беше прекалено сложно и непредсказуемо.

В неделя сутринта семейство Бриганс се облякоха официално и тръгнаха за „Добрият пастир“. В края на града Хана попита от задната седалка:

— Ей, къде отиваме?

— Днес ще отидем в друга църква — отговори Джейк.

— Защо?

— Защото ти все повтаряш, че проповедите са скучни. И спиш през половината време. Наоколо има поне сто църкви, затова решихме да отидем другаде.

— Не съм казвала, че искам другаде. Ами приятелите ми от неделното училище?

— О, пак ще ги видиш — увери я Карла. — Къде ти е приключенският дух?

— Да не би ходенето на църква да е приключение?

— Само почакай. Мисля, че това място ще ти хареса.

— Къде е?

— Ще видиш.

Хана се муси по целия път извън града. Когато паркираха пред „Добрият пастир“, тя каза:

— Това ли е? Много е малка, не ми харесва.

— Ако се държиш добре, ще те заведем на обяд у баба — подкупи я Джейк.

— Става!

Майката на Джейк се беше обадила сутринта с покана, която винаги очакваха. Беше набрала царевица и домати от градината си и беше в настроение да готви.

Групичка мъже допушваха цигарите си под сенчесто дърво отстрани. Няколко жени си приказваха на входа. В преддверието семейство Бриганс бяха посрещнати от жена, която ги поздрави сърдечно и им връчи програмата на службата. В красивата зала свиреше пианист и те седнаха на тапицирана пейка някъде по средата. Чарлс Макгари бързо ги забеляза и се приближи да ги поздрави. Мег си била у дома с бебето, което имало хрема, но иначе било добре. Той искрено им се зарадва и им благодари, че са дошли.

Те се почувстваха прекалено издокарани в сравнение с присъстващите. Джейк забеляза само един тъмен костюм на редовете. Усещаше, че ги оглеждат. Беше се разчуло, че господин Бриганс е в църквата, затова и други започнаха да ги поздравяват дружески.

В единайсет часа малък хор с дълги сини роби влезе от една странична врата и пастор Макгари пристъпи към амвона за уводни думи. Отправи кратка молитва, после отстъпи мястото си на диригента на хора. Хористите изпяха три куплета, после седнаха и изслушаха солото.

Когато започна проповедта, Хана се сгуши между родителите си, готова за дрямка — искаше да докаже, че е способна да проспи всяка църковна служба. Чарлс явно се чувстваше непринудено на амвона, макар да беше съвсем млад свещеник и без голяма подготовка. Проповедта му се основаваше на Посланието на апостол Павел до Филимон и темата за прошката. За това, че нашата способност да прощаваме на другите, дори на недостойните, е проява на прошката, която сме получили от Бог чрез Христа.

Джейк обичаше проповедите и всякакви други речи. И всеки път засичаше колко продължават. Лушън го беше научил, че реч, по-дълга от двайсет минути, особено заключителните пледоарии пред съдебните заседатели, те излагат на риск да досадиш на публиката си. По време на първия процес на Джейк — за въоръжен грабеж — заключителната му пледоария продължи единайсет минути. И въздейства. Техният свещеник в презвитерианската църква обикновено говореше дълго и Джейк с мъка беше издържал много негови проповеди, които ставаха отегчителни.

Чарлс приключи за осемнайсет минути с хубав финал. Когато седна, детският хор огласи църквата. Хана се оживи и се заслуша в песента. После Чарлс прикани богомолците да споделят своите радости и тревоги.

Службата със сигурност беше различна, не толкова скована, много по-сърдечна и с повече чувство за хумор. След благословията Джейк и Карла се оказаха обградени от членовете на паството, които се погрижиха гостите да се чувстват добре сред тях.