Време за милост

28

След нова порция обиди от страна на Хари Рекс банкерът Стан все пак успя да убеди шефовете си в Джаксън да намалят вноската на двайсет и пет хиляди долара. Джейк изгреба спестяванията си и написа чек за половината сума. Хари Рекс намери отнякъде пари и също подготви чек, придружен от собственоръчно написана клетва повече да не проговори на Стан. Едва не заплаши да го фрасне при следващата им среща на площада.

Хари Рекс все още беше убеден, че ще изкарат някакви пари от делото „Смолуд“, дори да уговорят само споразумение за щети, което да спести на „Сентръл енд Садърн“ разходите за голям съдебен процес. А за кога можеше да бъде насрочен той, никой не знаеше. Шон Гилдър и момчетата от железопътната компания владееха виртуозно играта на отлагане и твърдяха, че все още търсят най-подходящото вещо лице. Нуз ги беше притискал здравата повече от година, но след фиаското на Джейк на етапа на събиране и представяне на доказателствата той престана да бърза. Партньорът на Гилдър, Доуби Питман, беше намекнал, че железниците може би ще обмислят споразумение за щети, само и само да им се размине процесът. „Нещо от порядъка на сто хиляди“, пошушнал беше той на питие в Джаксън.

Все пак имаше някаква вероятност железопътната и застрахователната компания да им напишат чек. Съдебните разходи — вече 72 000 долара и малко отгоре — щяха да бъдат първото нещо, което ще платят. Останалото щяха да разделят: две трети за Грейс Смолуд, една трета за Джейк и за Хари Рекс. Хонорарът им щеше да е незначителен, но поне щяха да са ликвидирали злополучния си банков заем.

Питман обаче не командваше парада, пък и не грешеше за пръв път. Шон Гилдър с нищо не показваше, че възнамерява да се оттегли, и явно вярваше, че ще постигне бляскава победа в съдебната зала.

В петък, 8 юни, Лоуел Дайър и Джери Снук, придружавани от Ози и неговия следовател Кърк Рейди, се настаниха в главната заседателна зала на кантората на Джейк. От отсрещната страна на масата седеше Джейк, вляво от него Джоузи, а вдясно — Кийра.

За срещата момичето беше облякло широки джинси и суичър. Беше трийсет и два градуса, но дебелият суичър не озадачи никого. Джейк и Джоузи допускаха, че всички в стаята са наясно, че семейството носи подарени дрехи втора ръка. Кийра беше бременна в шестия месец и имаше малко коремче, което беше добре прикрито.

След опит да разменят няколко неловки любезности Дайър обясни на Кийра, че тъй като е била свидетелка на престъплението, има вероятност обвинението да я призове да свидетелства.

— Разбираш ли? — попита той с известна деликатност.

Тя кимна и отговори тихо:

— Да, разбирам.

— Господин Бриганс обяснил ли ти е какво ще се случи в съдебната зала?

— Да.

— А научи ли те какво да говориш?

Тя сви рамене, видимо объркана.

— Май да.

— Какво ти поръча да кажеш?

Ръцете на Джейк го сърбяха за бой и той се намеси:

— Защо просто не я разпитате какво се е случило?

— Добре, Кийра, какво се случи в онази нощ?

Без да поглежда никого в очите, тя се вторачи в бележника по средата на масата и разказа историята си. В два през нощта била още будна, чакала Стюарт Коуфър да се прибере вкъщи; криела се в стаята си заедно с Дрю, а майка им била долу; не можела да заспи от страх; седяла на леглото в тъмното заедно с брат си на заключена врата; видели фаровете, чули колата, чули как вратата на кухнята се отваря и затръшва; после гласовете на майка им и на Коуфър, които отново се карали; гласовете се усилили, когато той я нарекъл лъжкиня и уличница; после плесниците, той пак биел майка ѝ; след това всичко утихнало за няколко минути; тежките стъпки на Коуфър, докато се качвал по стълбите и викал името ѝ, когато наближил; разтърсването на дръжката на вратата и думкането по нея, докато с Дрю плачели тихо и се молели някой да им помогне; тишина за момент, когато той решил да ги остави на мира; стъпките му надолу по стълбите; мъчителният страх, че майка им е пострадала тежко, защото иначе би се борила да ги защити; продължителната и ужасяваща тишина, докато чакали.

Гласът ѝ пресекна и тя изтри бузите си с хартиена кърпичка.

— Разбирам, че ти е трудно — каза Дайър, — но се опитай да ни доразкажеш, моля те. Много е важно.

Тя кимна и стисна зъби. Погледна към Джейк и той също кимна — подканяше я да довърши.

Дрю слязъл долу и заварил майка им в безсъзнание. Хукнал обратно горе и, облян в сълзи, казал, че е мъртва. Отишли в кухнята, където Кийра умолявала майка си да се свести, после седнала и взела главата ѝ в скута си. Единият от тях, не помнеше точно кой, казал, че трябва да звъннат на деветстотин и единайсет. Дрю отишъл да се обади, докато Кийра прегръщала майка им, която не дишала. Знаели, че е мъртва. Кийра държала главата ѝ, галела я по косата и ѝ шептяла. Дрю обикалял из къщата, но не била сигурна какво прави той. Казал ѝ, че Коуфър спи като заклан на леглото си. После затворил вратата на спалнята и тя чула изстрела.

Кийра захлипа и този път възрастните в стаята отместиха очи. След минута-две отново изтри сълзите си и погледна Дайър.

— Какво направи Дрю след изстрела? — попита той.

— Каза ми, че е застрелял Стюарт.

— Значи ти всъщност не си видяла как го застрелва.

— Не.

— Но си чула изстрела?

— Да.

— Дрю каза ли нещо друго?

Тя се замисли и накрая отговори:

— Изобщо не помня какво ми каза.

— Добре, какво се случи после?

Отново мълчание.

— Не знам. Аз само прегръщах мама и не можех да повярвам, че е мъртва.

— Помниш ли, че е пристигнал помощник-шериф?

— Да.

— А къде беше ти, когато го видя?

— Още бях на пода и прегръщах мама.

— Помниш ли дали помощник-шерифът те е попитал какво се е случило?

— Да, струва ми се. Да.

— А ти какво отговори?

— Нещо от сорта на: „Дрю застреля Стюарт“.

Дайър ѝ се усмихна престорено и каза:

— Благодаря ти, Кийра. Знам, че не ти беше лесно. Докато прегръщаше майка си, тя дишаше ли?

— Мислех, че не диша. Дълго я прегръщах и бях сигурна, че е мъртва.

— Провери ли дали има пулс?

— Май не. Много ме беше страх. Като се случи такова нещо, е трудно да мислиш.

— Разбирам. — Дайър се консултира с няколко свои бележки и помълча, преди да продължи: — Струва ми се, че ти употреби думата „отново“, когато разказваше как майка ти и Стю се карали на долния етаж. Прав ли съм?

— Да, господине.

— Значи се е случвало и преди, така ли?

— Да, господине, много пъти.

— Ти някога присъствала ли си на тези кавги?

— Да, но те не бяха точно кавги. Мама просто се опитваше да се предпази, докато той я биеше.

— И ти си виждала това?

— Да, веднъж. Той се прибра късно и беше пиян както обикновено.

— Някога удрял ли е теб или Дрю?

Джейк го прекъсна:

— Тя няма да отговори на този въпрос.

— Защо не? — изстреля Дайър срещу него.

— Защото по време на разпит в залата няма да ѝ зададеш този въпрос. Не и когато е твоя свидетелка.

— Имам право да знам какви ще бъдат показанията ѝ.

— Нямаш право да знаеш какво би казала при кръстосан разпит.

Дайър подмина намесата на Джейк и повтори въпроса си:

— Стюарт Коуфър удрял ли е някога теб или Дрю?

— Не отговаряй — предупреди я Джейк.

— Ти не си неин адвокат, Джейк.

— Само че тя ще бъде моя свидетелка по време на кръстосания разпит. Нека просто да кажем, че показанията ѝ няма да бъдат от полза за обвинението.

— Грешиш, Джейк.

— Тогава ще си поговорим със съдия Нуз.

— Прекаляваш.

— Ще видим. Но тя няма да отговори на този въпрос, докато съдията не ѝ нареди. Получи каквото искаше, сега се откажи.

— Няма. Ще подам искане, за да я задължат да отговаря на въпросите ми.

— Добре. А ние ще оспорим това искане пред съдията.

Дайър театрално сложи капачката на писалката си и прибра записките си. Срещата беше приключила.

— Благодаря ти за отделеното време, Кийра — каза той.

Джейк, Кийра и Джоузи не помръднаха, докато останалите излизаха от стаята.

Когато вратата се затвори, Джейк потупа Кийра по ръката и я похвали:

— Добре се справи.

Превъзходно изпълнение на едно четиринайсетгодишно момиче.

Макар да беше на ръба на фалита, Джейк искаше да организира барбекю в задния си двор. Късно в петък следобед той запали грила, маринова пилешки гърди и бутчета и изпече наденички и царевица, докато Карла приготвяше огромна кана с лимонада.

Кланът Хейли пристигнаха първи: Карл Лий и Гуен с четирите им деца, Тоня, вече на седемнайсет, но с поведение на двайсетгодишна, Карл Лий-младши, Джарвис и Робърт. Винаги бяха малко сдържани, защото гостуваха в хубава къща в бял квартал — рядкост в Клантън. Джейк никога не беше ходил на барбекю или на коктейл, нито дори на сватба, на която са поканени и чернокожи. След процеса срещу Карл Лий преди пет години двамата с Карла решиха категорично да променят тази практика. Бяха посрещали много пъти в двора на дома си семейство Хейли, Ози и близките му и мнозина други. Самите те бяха гостували на семейство Хейли на многолюдни фамилни сбирки, където бяха единствените бели. Джейк Бриганс беше добре дошъл сред чернокожата общност в окръг Форд, той беше техният адвокат. Проблемът беше, че не можеха да му плащат сериозен хонорар и повечето им правни проблеми попадаха в категорията про боно, в която Джейк се бе специализирал.

Ози също беше поканен, но си намери извинение и не дойде.

Джоузи и Кийра пристигнаха заедно с Чарлс и Мег Макгари: Мег беше в деветия месец, всеки момент трябваше да роди. На Кийра ѝ оставаха около три месеца и нещо и тя все още носеше широкия суичър въпреки жегата.

Хари Рекс винаги беше канен заедно със съответната съпруга, но обикновено отказваше, защото не беше позволено да се пие алкохол. Лушън присъстваше от време на време и дори веднъж доведе Сали — единствения път, когато се показаха в града заедно. Само че и той като Хари Рекс не обичаше барбекюта без пиячка. Стан Аткавидж преди също беше в списъка на гостите, но рядко се явяваше. Съпругата му Тилда не общуваше с нисшите класи.

Децата играеха бадминтон, а жените седнаха на градинските мебели и се заговориха за предстоящото раждане на Мег. Джейк и Карл Лий пиеха лимонада, изтегнати на сянка на два шезлонга. Лестър беше неизменна тема на разговорите им. Той беше по-малкият брат на Карл Лий и живееше в Чикаго, където печелеше солидно като работник в металургията и член на профсъюза. Проблемите му с жените винаги бяха извор на невероятно комични истории.

Когато всички останали бяха напълно погълнати от заниманията си, Карл Лий подметна:

— Май си се забъркал в нова каша.

— Може да се каже — съгласи се Джейк с усмивка.

— Кога е процесът?

— През август, след два месеца.

— Защо не ме включиш в журито?

— Карл Лий, ти си последният човек, когото ще направят съдебен заседател.

Посмяха се. Карл Лий сега работеше в дъскорезницата като началник-смяна. Притежаваше къщата си с петте акра земя около нея и двамата с Гуен отглеждаха децата си строго, с много правила. Всяка неделя на църква, многобройни домашни задължения, написани домашни и хубави оценки, уважение към по-възрастните. Майка му живееше на осемстотин метра от тях и виждаше децата всеки ден.

— Уили не харесваше Коуфър — отбеляза Карл Лий.

Уили Хейстингс беше втори братовчед на Гуен и първият чернокож помощник-шериф, нает от Ози.

— Не се учудвам.

— Коуфър презирал чернокожите. Подмазвал се на Ози по очевидни причини, но имал и тъмна страна. Много тъмна. Според Уили той се издънил в армията. Изритали са го, нали знаеш?

— Знам. Уволнили са го дисциплинарно. Само че Ози го харесваше и смяташе, че е добро ченге.

— Според Уили Ози знае повече, отколкото казва. Всички помощник-шерифи са били наясно, че Коуфър му е изпуснал края, че пие много, дрогира се и се бие по кръчмите.

— Носи се такъв слух.

— Не е слух, Джейк. Чувал ли си какво е „разчистване“ на бара?

— Не.

— Глупава игра, при която няколко пияни побойници влизат в кръчма, която обикновено не посещават. Започват свада, раздават юмруци и пребиват всички вътре, после бягат. Нещо като крайна версия на петъчните боеве. Уж за развлечение, защото никога не се знае кого ще завариш в кръчмата. Може да са няколко старци, които не умеят да се бият, но може и да попаднеш на яки мъже, които трошат бутилки и щеки за билярд.

— И Коуфър се е занимавал с това, така ли?

— О, да. Той и приятелчетата му били известни, че разчистват барове, обикновено извън окръга. Преди няколко месеца, малко преди смъртта му, нахлули в кръчма за чернокожи в Полк. Сигурно като образцов служител на закона Коуфър не искал да го спипат в окръг Форд.

— Нахлули в кръчма за чернокожи, така ли?

— Да, според Уили. „Мундог“, така се казва заведението.

— Чувал съм го. Преди години имах клиент, когото обвиниха за участие в сбиване с ножове там. Кофти място.

— Така е. В събота вечер винаги организират голяма игра на зарове. Коуфър и още четирима нахълтали и започнали да раздават ритници и юмруци. Прекъснали играта на зарове. Адско сбиване било. Имало солидни здравеняци, Джейк.

— Но се измъкнали живи?

— Полуживи. Някакъв извадил пистолет и стрелял по стените. Белите момчета офейкали.

— Това е пълна лудост, Карл Лий.

— И още как. Имали са късмет, че не ги намушкали или простреляли.

— И Уили знае за това?

— Да, но е ченге и няма да изпорти друго ченге. Според мен Ози не знае.

— Откачена работа.

— Е, Коуфър наистина е бил откачалка, приятелите му също били луди. Ще използваш ли това на процеса?

— Не знам. Чакай малко.

Джейк скочи и отиде на грила, за да обърне пилешкото и да го полее с още сос. Пастор Макгари го пресрещна там, нетърпелив да се откопчи от жените, и седна с него на сянка при Карл Лий. Разговорът се измести от Стюарт Коуфър към играта на бадминтон, където Хана и Тоня се справяха трудно срещу трите момчета на семейство Хейли от другата страна на мрежата. Накрая Тоня извика баща си да играе, за да се изравнят силите. Карл Лий с удоволствие грабна ракетата и се включи във веселбата.

По здрач се събраха край масата за пикник и вечеряха пилешко, наденички и картофена салата. Говориха си за летни забавления: излети край езерото, риболов, бейзбол и софтбол, семейни събирания.

Предстоящият процес за убийство изглеждаше много, много далече.