Време за милост

55

В третата неделя на септември, когато лятната горещина най-сетне започна да отслабва и във въздуха се усети есенен полъх, семейство Бриганс се готвеше да тръгне за службата в „Добрият пастир“, но както обикновено закъсняваха. Карла и Хана бяха в колата, а Джейк се готвеше да включи алармата на къщата, когато звънна телефонът. Беше Джоузи, която съобщи развълнувано, че Кийра е започнала да ражда. Много бързаше и обеща да се обади отново при първа възможност. Джейк спокойно набра кода на алармата, заключи вратата и се качи в колата.

— Още повече закъсняхме — отбеляза Карла.

— Звънна телефонът — каза той, докато излизаше на заден по алеята.

— Кой беше?

— Джоузи. Моментът настъпи.

Карла ахна и попита:

— Не е ли малко рано?

Не бяха казали на Хана.

— Всичко е наред — успокои я Джейк. — Не се тревожи.

— Тогава защо се обажда?

— Просто така.

След службата, която им се стори прекалено дълга, те се отбиха за малко при пастор Макгари и Мег и после си тръгнаха. Бързо се прибраха у дома и обядваха напрегнато, вторачени в телефона. Минаха часове. Раждането на Хана беше истински кошмар, двамата си припомниха всичко, което се беше объркало. Джейк се опита да гледа футбол, докато Карла се суетеше в кухнята близо до телефона.

Накрая, в четири и половина, Джоузи им се обади с новината, че се е родило момченце. Кийра се справила превъзходно. Майката и бебето били добре, нямало никакви усложнения. Бебето тежало три килограма и триста, било красиво, разбира се, приличало на майка си. Хана усещаше, че става нещо необичайно, и наблюдаваше всяка стъпка на родителите си.

В понеделник тя и майка ѝ тръгнаха за училището както обикновено. Джейк беше в кантората и преглеждаше някакви документи. Той се обади на адвокат в Оксфорд, негов приятел от университета, и двамата уточниха плана. След това звънна на родителите си и им съобщи новината. Карла се беше обадила на своите в неделя вечерта.

След училище оставиха Хана в къщата на нейна приятелка и отидоха в болницата в Оксфорд. В стаята на Кийра цареше пълна бъркотия, защото Джоузи и Дрю бяха нощували там на походни легла. Семейството беше готово да се прибере у дома. Дрю изглеждаше най-отегчен.

По настояване на Джейк Кийра не беше виждала бебето. Той им разясни процедурите и правните подробности. Кийра беше разстроена и плака почти през цялото време. Карла стоеше до леглото ѝ и я галеше по ръката. Момичето изглеждаше по-малко от своите четиринайсет години.

— Горкото дете — каза Карла, бършейки сълзите си, когато излязоха и тръгнаха по коридора.

Джейк едва не подметна нещо банално — например че най-лошото вече е зад гърба им и могат да продължат напред, но със съдебните проблеми на Дрю, надвиснали като дамоклев меч над главите им, не беше лесно да прояви оптимизъм. Когато стигнаха в родилното отделение обаче, унинието им се изпари. Само един поглед към бебето им беше достатъчен да го обявят за съвършено.

Вечерта седнаха с Хана и ѝ съобщиха новината, че ще си има братче. Наближаваше краят на живота ѝ като единствено дете. Тя беше безкрайно щастлива и ги отрупа с въпроси, часове наред говориха кога ще дойде бебето, как ще се казва, коя ще е стаята му и тъй нататък. Джейк и Карла решиха да отложат разговора за самоличността на майката. Описаха я само като красиво младо момиче, което не може да се грижи за бебето. За Хана това нямаше голямо значение. Тя беше на седмото небе.

До късно през нощта Джейк сглобява бебешкото креватче, което пазеха в килера, а Карла и Хана разопаковаха одеялца, пижамки и дрешки за бебето. Хана настоя да остане в тяхното легло през нощта, както често се случваше, и двамата едва я накараха да млъкне, за да поспят.

В паметния ден се събудиха рано и се издокараха като за църква. Хана помогна на майка си да приготви една чанта с повече неща, отколкото бяха необходими за новороденото. Тя не спря да бъбри през целия път до Оксфорд, а родителите ѝ напразно се опитваха да отговорят на всичките ѝ въпроси. В болницата я настаниха в чакалнята и ѝ дадоха строги указания, после се отбиха при директора, който прегледа документите и ги подписа. Отидоха в стаята на Кийра, където тя и Джоузи бяха готови да си тръгват. Дрю вече беше на училище. Лекарят беше изписал Кийра, а на семейство Гамбъл им беше дошло до гуша от болници. Сбогуваха се с прегръдки и сълзи и си обещаха скоро да се видят. После Джейк и Карла се втурнаха към родилното отделение да вземат момченцето. Медицинската сестра го подаде на Карла, която бе онемяла от вълнение, и семейството бързо се отправи към чакалнята, където представиха сина си на голямата му сестра. Хана загуби дар слово, поне за кратко. Прегърна бебето, все едно е кукла, и настоя да го облекат със светлосини дрешки, които тя беше избрала и които ѝ се струваха най-подходящи за случая.

Щяха да му казват Люк и Хана одобри името. В акта за раждане пишеше Лушън, въпреки че отначало Карла имаше известни резерви. Джейк много настояваше, макар че да кръстиш детето си на най-лудата глава в Клантън вероятно щеше да им навлече най-различни проблеми. Когато детето навършеше десет, Лушън Уилбанкс сигурно вече нямаше да е жив и градът щеше да го е забравил. Джейк обаче щеше да пази скъп спомен за него до края на дните си.

Потеглиха към площада и паркираха пред кантората на Арни Пиърс, техен близък приятел от студентските години. Преди да срещне Джейк, Карла беше излизала с Арни, така че познанството им беше старо и проверено. Отидоха в съда на окръг Лафайет от отсрещната страна на улицата, където Пиърс беше уредил специална среща с Първис Уесън — енергичен и младолик съдия, когото Джейк познаваше добре. Събраха се в кабинета му за частно изслушване в присъствието на съдебен стенограф. Досущ като свещеник по време на кръщене, съдия Уесън взе бебето, огледа го и оповести, че е готово за осиновяване.

Порша пристигна тъкмо навреме за събитието. След три седмици в Юридическия факултет тя щеше с радост да пропусне една-две лекции, за да присъства на осиновяването.

Арни подаде документите на съдия Уесън, който отмени тридневния период на изчакване и шестте месеца изпитателен срок. Прегледа молбата и формуляра за съгласие, подписан от Джоузи и Кийра. За протокола прочете данните от смъртния акт на бащата. Подписа се два пъти и малкият Люк стана законен син на Джейк и Карла. Последната стъпка беше издаването на заповед за запечатване на досието, която щеше да ограничи изцяло публичния достъп.

Трийсет минути по-късно всички се снимаха и се сбогуваха.

На път за вкъщи Хана настоя Карла да се вози на задната седалка при нея и братчето ѝ. Вече беше поела грижите за бебето и искаше да го храни с шишето. После поиска да смени памперса му и Джейк с готовност ѝ отстъпи задачата. Да го сменя на воля!

Пътуването им до Клантън беше изпълнено с радост, която Джейк и Карла щяха да преживяват отново и отново години наред. У дома ги очакваше обяд с родителите на Джейк и родителите на Карла, долетели от Мемфис рано сутринта. Когато съобщиха името на бебето на Хари Рекс, той се престори на засегнат и попита как така са избрали Лушън. Джейк отговори, че един Хари Рекс на света е предостатъчен.

Бабите се редуваха да гушкат момченцето под бдителния поглед на сестра му.

Приятелите и близките щяха да се постараят да скрият, доколкото могат, подробностите. Хората обаче щяха да говорят и рано или късно целият град щеше да узнае истината.

Но на Джейк му беше все едно.