Време за милост

4

Шест дни седмично, освен в неделя, Джейк Бриганс позволяваше на шумния будилник да го измъкне от леглото безбожно рано, в пет и половина сутринта. Шест дни седмично той се запътваше право към кафеварката, натискаше копчето, после бързо се отправяше към личната си малка баня в сутерена, далече от съпругата и дъщеря си, които спяха, вземаше душ за пет минути, после довършваше сутрешния си ритуал за още пет, наливаше си чаша черно кафе, връщаше се безшумно в спалнята, целуваше жена си за „довиждане“, вземаше кафето си и точно в шест без петнайсет затваряше вратата на кухнята и излизаше на двора.

Шест дни от седмицата той се отправяше с колата си по тъмните улици на Клантън към живописния площад с внушителната сграда на съда, съсредоточие на живота му, паркираше пред кантората си на Уошингтън стрийт и точно в шест сутринта шест дни в седмицата влизаше в кафето или за да узнае, или за да разпространи клюките и да хапне препечена филийка и царевична каша.

Седмият ден обаче беше за отдих. В неделя нямаше будилник, затова Джейк и Карла спяха до по-късно. Накрая той се измъкваше от леглото към седем и половина, а на нея казваше да поспи още малко. В кухнята приготвяше поширани яйца, препичаше филийки и ѝ поднасяше закуската в леглото с кафе и сок. В обичайните недели.

Този неделен ден обаче всичко беше необичайно. В седем и пет звънна телефонът и тъй като Карла беше настояла апаратът да стои върху неговото нощно шкафче, не му оставаше друг избор, освен да вдигне.

— На твое място щях да напусна града за няколко дни — разнесе се ниският дрезгав глас на Хари Рекс Вонър, може би най-добрия му приятел, а понякога — единствения.

— Добро утро, Хари Рекс. Дано да имаш сериозна причина да ми звъниш.

Хари Рекс, талантлив и лукав бракоразводен адвокат, бродеше из тъмните подмоли на окръг Форд и страшно се гордееше, че научава новините, мръсотията и клюките преди почти всеки служител със значка.

— Снощи Стюарт Коуфър бил прострелян в главата. Мъртъв е. Ози прибрал сина на приятелката му, шестнайсетгодишно хлапе, още голобрадо, което в момента е в ареста и очаква адвоката си. Сигурен съм, че съдия Нуз знае за случилото се и вече обмисля кого да назначи.

Джейк седна в леглото.

— Стюарт Коуфър е мъртъв!?

— Няма шега, няма измама. Хлапето му пръснало мозъка, докато спял. Углавно престъпление, мой човек, смъртно наказание и всички екстри. В този щат убийството на ченге в девет от десет случая води до газовата камера.

— Ти не му ли беше адвокат по време на развода?

— На първия, не на втория. Ядоса се заради хонорара ми и започна да мърмори. Когато ми се обади за втория си развод, го разкарах. И двете му жени бяха откачени, но той си пада по лоши момичета, особено с прилепнали джинси.

— Има ли деца?

— Доколкото знам, не. И той не знаеше да има.

Карла стана от леглото и впери смръщен поглед в Джейк, все едно беше чула лъжа. Три седмици по-рано заместник-шериф Коуфър беше гостувал на нейните шестокласници и беше изнесъл чудесна лекция за опасността от наркотиците.

— Но той е само на шестнайсет — разтърка очи Джейк.

— Думи на истински защитник. Нуз ще ти се обади всеки момент, Джейк. Помисли си. Кой беше адвокатът при последното дело за убийство в окръг Форд? Ти. Процесът срещу Карл Лий Хейли.

— Но това беше преди пет години.

— Няма значение. Посочи ми поне един друг адвокат тук, който ще се нагърби със сериозно наказателно дело. Няма. И което е още по-важно, никой друг в окръга не е достатъчно компетентен да поеме защита по углавно престъпление.

— Няма да стане. Ами Джак Уолтър?

— Той пак пие. Миналия месец Нуз получил две оплаквания от недоволни клиенти и се кани да уведоми адвокатската колегия на щата.

Джейк не преставаше да се изумява откъде Хари Рекс научава за тези неща.

— Нали го бяха изпратили на рехабилитация?

— Да, ама той се върна по-жаден от всякога.

— А Тил Мейнард?

— Той се опари с онова дело за изнасилване миналата година. Казал на Нуз, че по-скоро ще се откаже от адвокатските си права, отколкото да се забърка в нов неприятен процес. Освен това изобщо не го бива. Тогава Нуз едва го изтърпя в съдебната зала. Дай друго име.

— Добре, нека помисля.

— Губиш си времето. Предупреждавам те, Нуз ще ти се обади днес. Можеш ли да напуснеш страната за седмица-две?

— Не ставай смешен, Хари Рекс. Нуз ще гледа наши искания в десет часа във вторник сутринта по онова незначително дело „Смолуд“. Помниш ли го?

— По дяволите! Мислех, че е по-следващата седмица.

— Добре че аз го движа. Да не говорим за дреболии като Карла и нейната работа, Хана и училището ѝ. Глупаво е да си въобразяваме, че можем да изчезнем. Няма да бягам, Хари Рекс.

— Ще ти се иска да беше избягал, повярвай ми. Мирише ми на огромни неприятности.

— Ако Нуз се обади, ще говоря с него и ще му обясня защо не мога да се съглася. Ще му предложа да назначи човек от друг окръг. Той харесва онези двамата от Оксфорд, които поемат всякакви случаи. И друг път им е възлагал дела.

— Доколкото чух, те са затрупани с обжалвания на смъртни присъди. И постоянно губят в съда. А обжалванията им се точат цяла вечност. Чуй ме внимателно, Джейк, не ти трябва дело за убито ченге. Фактите ще са срещу теб. Политиката ще е срещу теб. Няма никакъв шанс съдебните заседатели да проявят снизхождение.

— Ясно, ясно, Хари Рекс. Остави ме да си изпия кафето и да поговоря с Карла.

— Тя под душа ли е?

— Не, по дяволите!

— Това ми е любимата фантазия.

— Дочуване, Хари Рекс.

Джейк затвори и последва Карла в кухнята, където си направиха кафе. Беше хубава пролетна сутрин — почти достатъчно топла, за да седнат навън, но не съвсем. Настаниха се на малка масичка в къта за закуска с приятна гледка към розовите и белите азалии, разцъфнали в задния двор. Кучето, което бяха взели неотдавна от приют — казваше се Мъли и идваше само когато го повикаш за храна, — се показа от убежището си в мокрото помещение и се вторачи във вратата към двора. Джейк го пусна навън и наля кафето.

Повтори на жена си думите на Хари Рекс — всичко, освен последното му подмятане за душа, и двамата обсъдиха неприятната вероятност той да се окаже въвлечен в делото. Джейк беше съгласен, че почитаемият Омар Нуз, негов приятел и ментор, едва ли ще посочи друг адвокат от доста оскъдния избор в окръг Форд. Буквално всички адвокати избягваха процесите — предпочитаха да изготвят документи и да поддържат скромна и спокойна практика в канторите си. Хари Рекс беше винаги готов за една хубава препирня в съда, но се занимаваше с битови дела, които се гледаха само пред съдии, а не пред съдебни заседатели. Деветдесет и пет процента от наказателните дела се уреждаха със споразумения и процесите се избягваха. Дребните нарушения и искове — катастрофи, ухапвания от кучета, злополуки — се договаряха със застрахователните компании. Обикновено, ако адвокат от окръг Форд поемеше голямо гражданско дело, той хукваше към Тюпълоу или Оксфорд и се свързваше с опитен адвокат, който не се страхуваше от съдебните битки.

Джейк все още мечтаеше да промени тази практика и, вече трийсет и седем годишен, се опитваше да си изгради репутация на адвокат, който рискува и се бори в съдебната зала. Несъмнено най-бляскавият момент в кариерата му беше, когато постигна оправдателна присъда за Карл Лий Хейли пет години по-рано, след което беше сигурен, че големите дела рано или късно ще стигнат до него. Само че не стана така. Той все още заплашваше да вкара в съда всеки спор и тактиката му не беше лоша, но възнагражденията му бяха нищожни.

Делото „Смолуд“ обаче беше различно. То би могло да стане най-голямото гражданско дело в историята на окръга, а Джейк беше първи адвокат по него. Беше го завел тринайсет месеца по-рано и му посвещаваше половината от времето си. Вече беше готов за процес и крещеше на адвокатите на ответника да уточнят дата.

Хари Рекс основателно не спомена нещастния служебен защитник на окръга. Той беше стеснителен новобранец, чийто първоначални изяви му бяха спечелили нищожно одобрение. Беше поел тази работа, защото никой друг не я искаше и позицията беше останала незаета цяла година, а освен това окръгът неохотно се съгласи да увеличи заплатата му на 2500 долара месечно. Никой не очакваше младокът да се задържи и година. Още не беше имал дело, което да стигне до присъда от страна на съдебните заседатели, а и не проявяваше интерес да ускори нещата. И най-важното — никога не беше участвал в дело за убийство.

Естествено, Карла веднага прояви съчувствие към жената. Стю Коуфър ѝ допадаше, но тя беше наясно, че когато не са на служба, някои ченгета са големи негодници. А ако наистина ставаше дума за домашно насилие, фактите щяха допълнително да се усложнят.

Тя обаче се притесняваше от ново сензационно и противоречиво дело. Цели три години след процеса срещу Карл Лий Хейли пред дома на семейство Бриганс всяка нощ имаше полицейска кола с помощник-шериф, получаваха заплахи по телефона и срещаха изпълнените с омраза погледи на непознати хора в магазините. Вече живееха в нова хубава къща, онова дело беше останало в миналото им и те постепенно се връщаха към нормалното си ежедневие. Джейк все още държеше законен пистолет в колата си, при все че Карла се мръщеше, но поне нямаха полицейска охрана. Бяха твърдо решени да се наслаждават на живота си, да правят планове за бъдещето и да забравят миналото. На Карла никак не ѝ се искаше да се забъркат в поредното дело, което ще привлече медиен интерес.

Двамата разговаряха тихо, когато се появи Хана по пижама, сънена и гушнала любимото си плюшено мече, с което спеше винаги. Мечето беше овехтяло и отдавна беше просрочило редовната си служба, а Хана беше вече на девет и трябваше да се държи по-зряло, но все отлагаха сериозния разговор за тази промяна. Момиченцето седна в скута на баща си и отново затвори очи. И тя като майка си предпочиташе да започва деня си кротко и тихо.

Родителите ѝ престанаха да обсъждат правни въпроси и разговорът се насочи към урока на Хана за неделното училище, който тя още не беше прочела. Карла отиде да донесе ръководството и Джейк започна да чете за Йона в корема на кита — една от библейските истории, която никак не харесваше. Хана също не се заинтригува от нея и като че ли задряма. Карла отиде в кухнята да приготви закуска — овесени ядки за Хана, яйца и препечени филийки за възрастните.

Хранеха се мълчаливо и се наслаждаваха на спокойните мигове заедно. В неделя на Хана ѝ бяха забранени анимационните филмчета, затова на нея и през ум не ѝ минаваше да се помоли да гледа някое. Тя хапна малко както обикновено и неохотно стана от масата да отиде да се къпе.

В десет без петнайсет бяха издокарани официално и се отправиха за службата в Първа презвитерианска църква. Когато се качиха в колата, Джейк не успя да намери слънчевите си очила, бързо се върна в къщата и пътьом изключи вездесъщата аларма.

Телефонът на стената в кухнята започна да звъни и на екранчето му се изписа номер със смътно познат код. Може би на съседния окръг Ван Бюрън. Не се изписваше име, не ставаше ясно кой се обажда, но Джейк имаше предчувствие. Впери поглед в телефона — не можеше да вдигне или просто не му се искаше, защото нещо му подсказваше да не го прави. Кой друг, освен Хари Рекс ще дръзне да му се обажда в спокойната неделна утрин? Може би Лушън Уилбанкс, но не беше той. Вероятно беше нещо важно, което вещаеше неприятности, затова няколко секунди той само стоеше като вкаменен, вперил поглед в апарата. След осемте позвънявания изчака да замига лампичката на телефонния секретар и натисна копчето. Познат глас каза: „Добро утро, Джейк, обажда се съдия Нуз. Аз съм у дома в Честър и се каня да отида на църква. Сигурно ти също, затова се извинявам за безпокойството, но в Клантън се появи неотложен проблем, може би вече си научил. Звънни ми при първа възможност, моля те“. После връзката прекъсна.

Джейк щеше дълго да помни този миг — как стоеше в кухнята, облечен в официален костюм, наглед самоуверен, как зяпаше телефона и не помръдваше, защото се боеше да вдигне. За пръв път се чувстваше такъв страхливец и си обеща да не го допуска повече.

Нагласи алармата, заключи вратата и закрачи към колата с широка изкуствена усмивка в опит да заблуди момичетата си. Качи се и докато излизаше на заден от алеята, Хана попита:

— Къде са ти слънчевите очила, тате?

— Ами не можах да ги намеря.

— Бяха върху плота, до пощата — каза Карла.

Джейк поклати глава, сякаш бе нещо незначително, и каза:

— Не ги видях, пък и закъсняваме.

Мъжката група за изучаване на Библията трябваше да продължи да обсъжда Посланието на апостол Павел до галатяни, но така и не стигнаха до него. Беше убит полицай, местен човек, чийто родители и техните родители бяха от окръга, а роднините му бяха пръснати из околността. Разговорите се въртяха предимно около престъплението и наказанието и повечето изказвания бяха категорично в полза на незабавното възмездие въпреки крехката възраст на убиеца. Какво значение имаше дали виновникът е на шестнайсет или на шейсет? Със сигурност никакво за Стю Коуфър, чийто акции се покачваха с всяка секунда. Един лош хлапак, натиснал спусъка, беше способен да причини толкова голямо нещастие, колкото и един сериен убиец. В групата имаше трима адвокати, двама от които бяха изключително бъбриви. Джейк мълчеше замислено и се стараеше да прикрива тревогата си.

Презвитерианските му събратя се смятаха за малко по-толерантни от фундаменталистите по-надолу по улицата — баптистите и петдесетниците, привърженици на смъртното наказание, — но, съдейки по желанието за мъст в малката класна стая, допускаше, че момчето, убило Стю Коуфър, ще се озове в газовата камера на затвора „Парчман“.

Мъчеше се да прогони тази мисъл, защото проблемът нямаше да легне върху неговите плещи, нали?

В единайсет без петнайсет, когато органът екна, призовавайки за молитва, Джейк и Карла закрачиха по пътеката към четвъртата пейка вдясно и зачакаха Хана да дотича от нейния урок в неделното училище. Джейк се заприказва със стари приятели и познати, много от които виждаше рядко извън църквата. Карла поздрави двама свои ученици. На сутрешната служба в Първа презвитерианска църква обикновено се събираха към двеста и петдесет души, повечето от които просто се суетяха и си разменяха поздрави. Имаше много прошарени глави и Джейк знаеше, че свещеникът се тревожи за намаляващата популярност на църквата сред по-младите семейства.

Възрастният господин Кавана, който вечно мърмореше и затова мнозина го избягваха, но пък пишеше най-щедрите чекове за дарения, стисна ръката на Джейк и попита прекалено силно:

— Нали няма да се забъркаш с онова момче, което е убило нашия помощник-шериф, а?

О, колко неща можеше да му каже в отговор. Първо: защо все си вреш носа в чуждите работи, заядлив дърт негоднико? Второ: ти и семейството ти не сте ми дали никаква работа като адвокат, защо тогава си се загрижил за практиката ми? Трето: какво те засяга този случай?

Вместо това Джейк го погледна в очите и отговори без помен от усмивка:

— За кой помощник-шериф говорите?

Господин Кавана така се стъписа, че Джейк успя да отскубне ръката си. Накрая старецът смогна да изломоти:

— О, не си ли чул?

— Какво да чуя?

Хорът запя и стана време хората да се настанят по местата си.

Хана дойде и се шмугна между родителите си, а Джейк ѝ се усмихна и не за пръв път се запита колко ли още такива дни им остават. Тя скоро щеше да настоява да седне при приятелките си, а не след дълго в картинката щяха да влязат и момчетата. Не си търси главоболия, напомни си Джейк. Просто се наслаждавай на мига.

Само че му беше трудно да се наслаждава на мига. След първия химн на амвона застана д-р Илай Проктър и съобщи скръбната новина, която всички вече знаеха. Твърде драматично, поне според Джейк, свещеникът оповести трагичната загуба на помощник-шериф Стюарт Коуфър, сякаш тя го засягаше лично. Джейк се дразнеше от този навик на свещеника и от време на време го споменаваше пред Карла, но тя нямаше търпение да слуша оплакванията му. Проктър едва ли не се разплакваше, докато описваше тайфуните в Южния Пасифик или глада в Африка, бедствия, които несъмнено изискваха молитвите на всички християни, но се случваха в другия край на света. Единствената връзка на пастора с тези събития бяха новините по телевизията, които слушаше цялата страна, но той въпреки това съумяваше да изглежда много по-дълбоко засегнат.

Отправи дълга и пламенна молитва за справедливост и изцеление, но за милост почти не стана дума.

Младежкият хор изпя два химна и службата най-сетне започна. В началото на проповедта Джейк се постара най-добросъвестно да попива думите на свещеника, но много скоро потъна в размисли за шеметните сценарии, които вероятно щяха да се разиграят в следващите няколко дни.

Нуз несъмнено щеше да му се обади следобед. Джейк изпитваше огромно уважение и възхищение към този съдия, още повече че и той хранеше същите чувства към него. Като млад адвокат Нуз се беше забъркал в политиката. Като щатски сенатор се бе разминал на косъм със съдебно преследване и бе преживял унизителна загуба, когато се кандидатира за втори мандат. Веднъж му призна, че е пропилял най-важните си години и не е успял да се усъвършенства като адвокат по съдебни дела. С огромна гордост наблюдаваше как Джейк се изявява на това поприще и още изпитваше огромно удовлетворение от оправдателната присъда по делото „Хейли“.

Джейк съзнаваше, че ще му бъде почти невъзможно да откаже на почитаемия Омар Нуз.

А какво щеше да стане, ако се съгласеше да представлява онова хлапе? Момчето, което в момента се намираше в ареста, в килията за непълнолетни, която той беше посещавал много често. Какво щяха да си помислят за него тези почтени хора, тези вярващи презвитерианци? Колко от тях изобщо бяха стъпвали в ареста? Колко от тях имаха някаква представа как действа системата?

И най-важното: колко от тези примерни граждани вярваха, че всеки обвиняем има правото на справедлив процес? И че думата „справедлив“ включва съдействието на добър адвокат.

Най-често го питаха: „Как можеш да представляваш човек, извършил тежко престъпление?“.

И Джейк най-често отговаряше: „Ако баща ти или синът ти е обвинен в тежко престъпление, ти какъв адвокат би му наел: мекушав или готов да го защитава със зъби и нокти?“.

С раздразнение се улови, че отново се притеснява какво ще си кажат хората. Сериозен недостатък за всеки адвокат, поне според великия Лушън Уилбанкс, който никога не обръщаше внимание на мнението на околните.

Когато Джейк завърши право и започна работа в кантората на Уилбанкс под ръководството на Лушън, шефът му ръсеше следните бисери: „Онези тъпаци в Ротари Клуб, в църквата и в кафенето няма да те направят адвокат и няма да ти помогнат да спечелиш нито цент“. А също: „За да станеш добър адвокат, ти трябват дебела кожа и умението да пращаш по дяволите всички, освен клиента си“. И: „Истинският адвокат не се страхува от трудни и непопулярни дела“.

В този дух протичаше практическото обучение на Джейк. Преди да изключат Лушън от адвокатската колегия поради най-различни простъпки, той беше успешен адвокат, който се прочу с факта, че представлява онеправданите: хора от малцинствата, профсъюзите, училищата в бедните квартали, изоставени деца, бездомници. Само че поради своята безочливост и себичност често не успяваше да въздейства на съдебните заседатели.

Джейк излезе от унеса си и се запита защо мисли за Лушън по време на неделната проповед.

Ами защото, ако му беше разрешено да практикува право, Лушън щеше да се обади на съдия Нуз и да настоява да поеме защитата на хлапето. И тъй като всички местни адвокати бягаха от това дело, Нуз щеше да назначи Лушън и всички щяха да бъдат доволни.

„Поеми проклетото дело, момче!“, чуваше Джейк гласа на Лушън.

„Всеки човек има право на адвокат.“

„Не винаги можеш да избираш клиентите си!“

Карла усети, че се е отнесъл нанякъде, и го стрелна с очи. Той се усмихна и потупа коляното на Хана, но тя избута ръката му. Все пак вече беше на девет!

Набожните от Библейския пояс използваха всякакви названия и нарицателни за хората извън него. По-строгите наричаха „заблудените души“ езичници, нечисти, неспасяеми, обречени на пъкъла или съвсем старомодно — грешници. За по-вежливите те бяха невярващи, отстъпници или — най-любимото им — отлъчници.

Каквото и название да бъдеше избрано, несъмненият факт бе, че семейство Коуфър са извън Църквата от десетилетия. Техни далечни братовчеди принадлежаха към някакви църковни общности, но като цяло родът им не се интересуваше от Божието слово. Не бяха лоши хора, просто не изпитваха необходимост да поемат по пътя на религията. А им бяха давали шанс. Десетки добронамерени провинциални проповедници се бяха мъчили да ги спечелят, но без успех. Много често пътуващите евангелисти се опитваха да ги агитират и дори ги назоваваха поименно в пламенните си проповеди. Родът Коуфър открай време оглавяваше списъка на хората, за чието спасение се отправяха молитви. Най-редовно ги посещаваха по домовете им, за да ги приобщят към някоя Църква. Те обаче устояваха на всички опити да бъдат поведени по Божия път и предпочитаха да ги оставят на мира.

В онази трагична сутрин обаче роднините на Стюарт Коуфър се нуждаеха от прегръдката и състраданието на своите съседи. Нуждаеха се от обичайния прилив на обич и съчувствие на хората, които бяха по-близо до Бог, а не ги получаваха. Затова родът се стече в дома на Ърл в опит да се справи с немислимото. Жените плачеха с Джанет, майката на Стю, а мъжете седяха на верандата, пушеха, ругаеха тихо и говореха за отмъщение.

Паството на Библейската църква „Добрият пастир“ се събираше в живописна бяла сграда с висока камбанария и идеално поддържано гробище. Тя беше на сто и шейсет години, построена от методисти, които после я бяха предали на баптистите, но те се разпръснали и я изоставили празна за трийсет години. Основател на църковната общност на „Добрият пастир“ беше независима група, на която не ѝ допадаше да носи „етикета“ на някое вероизповедание, нито пък одобряваше яростния фундаментализъм и политическите пристрастия, залели Юга през 70-те години на XX в. Църковната общност със стотина членове беше купила сградата от банката, беше я обновила изключително грижливо и беше посрещнала охотно нови последователи, отегчени от преобладаващата догма. И жените можеха да членуват в настоятелството — немислима крайност, която породи слуховете, че „Добрият пастир“ всъщност е култ. Чернокожи и всякакви малцинства бяха добре дошли, дори ако посещаваха и други църкви.

Във въпросната неделя посетителите бяха малко повече, защото членовете на паството искаха да научат най-новите подробности около убийството. След като пастор Макгари съобщи, че обвиняемият на практика е един от тях и че майка му Джоузи е в болницата със сериозна травма след жесток побой, паството се сплоти неимоверно в желанието си да закриля пострадалото семейство. Кийра, все още с джинсите и маратонките, които носеше в нощта на страшното изпитание, седеше в малката стая на неделното училище заедно с другите момичета и се мъчеше да проумее положението, в което се намираше. Майка ѝ лежеше в болницата, брат ѝ беше в затвора, а на нея вече ѝ бяха обяснили, че не може да се върне в къщата за вещите си. Кийра се мъчеше да преглътне сълзите, но не успяваше. По време на службата седеше на първия ред между съпругата на свещеника, която я държеше за ръка, и едно момиче от нейното училище. Накрая спря да плаче, но в главата ѝ цареше хаос. Изправи се за химните — стари песни, които чуваше за пръв път, — затвори очи и се постара да се моли заедно с пастор Чарлс. Слушаше проповедта му, но нищо не чуваше. Не беше яла от много часове, но отказа предложената храна. Изобщо не си представяше как ще отиде на училище на следващия ден и реши, че няма да допусне да я принудят.

Единственото желание на Кийра беше да е до леглото на майка си в болницата, а брат ѝ да седи срещу нея и двамата да се държат за ръце.