Време за милост

8

Госпожа Уитакър и госпожа Хъф се представиха на Джейн и Порша в чакалнята на третия етаж и ги попитаха дали искат нещо за хапване. Църквата „Добрият пастир“ беше окупирала болницата. Ниските масички и первазите бяха отрупани с храна, очакваха да пристигне и още. Госпожа Хъф обясни, че жените от църквата работят на смени: бдят над Джоузи Гамбъл в стаята малко по-надолу по коридора, пред която пазеше отегчен помощник-шериф, седнал в люлеещ стол. Докато госпожа Хъф говореше, госпожа Уитакър сложи в картонени чинийки две дебели парчета торта с карамел и ги поднесе на Порша и Джейк. И тъй като бе невъзможно да откажеш торта, те започнаха да похапват малки парченца с пластмасовите вилици, докато госпожа Хъф ги осведомяваше за последните резултати от изследванията на Джоузи без капка уважение към неприкосновеността на личния живот.

Когато най-сетне получи възможност да се обади, Джейк им съобщи, че е назначен от съда за защитник на Дрю. Жените се впечатлиха и му предложиха кафе. Джейк представи Порша като своя правна асистентка, но стана ясно, че жените не са наясно какво точно означава това. Госпожа Уитакър посочи, че племенникът ѝ е адвокат в Арканзас, и за да не остане по-назад, госпожа Хъф отбеляза, че брат ѝ веднъж бил член на голямото жури.

Тортата беше много вкусна, затова Джейк помоли за второ, по-малко парче и прие чаша кафе. Когато си погледна часовника, госпожа Уитакър го осведоми, че вратата на Джоузи е затворена, защото лекарите я преглеждат. Нямало да продължи дълго, увери го тя като същински познавач на болничните практики.

Двете жени явно нямаха никакво намерение да млъкнат, затова Джейк седна и започна да им задава въпроси за семейство Гамбъл. Госпожа Уитакър издебна съперницата си и обясни, че през последните няколко месеца майката и децата идвали в божия храм „Добрият пастир“. Един от църковните настоятели, господин Хърман Вест, се запознал с Джоузи в автомивката в Клантън, където тя работела, и я заговорил, както имал навика да прави. Обичал да се запознава с нови хора и да ги кани в църквата. Господин Вест, ако наистина бил той, дал името на Джоузи на пастора им, отец Чарлс, който отишъл да я посети. Говорело се, че посещението не минало добре, защото мъжът в къщата, помощник-шериф Стюарт Коуфър, Бог да го прости, се отнесъл много грубо към свещеника.

Освен това станало ясно, че Джоузи живее с него, без да са свързани в свещен брак, в явен грях, който те добавили към молитвения си списък.

Въпреки това Джоузи и децата продължили да идват в неделя сутрин. Църквата с гордост приемала нови членове. Това била една от причините паството да нарасне почти двойно след пристигането на отец Чарлс. Всички били едно голямо и щастливо семейство.

В този момент се намеси госпожа Хъф, която искаше да сподели нещо. Кийра, вече на четиринайсет, по онова време била тринайсетгодишна, а госпожа Хъф преподавала на момичетата в неделното училище. Когато тя и останалите членове на паството научили за страхотиите, преживени от Джоузи и децата, те истински ги приобщили. Госпожа Хъф проявявала специално внимание към Кийра, която отначало била изключително стеснителна и необщителна. Приблизително веднъж месечно госпожа Хъф канела ученичките си у дома на пица, сладолед и гледане на филм на ужасите с преспиване и успяла да придума и Кийра да се присъедини. Другите момичета били чудесни, някои я познавали от училище, но тя въпреки това трудно се отпуснала.

Порша беше оставила тортата и си водеше бележки. Когато госпожа Хъф спря, за да си поеме дъх, тя побърза да попита:

— Бихте ли ни обяснили какво имате предвид, като казвате, че семейството е преживяло страхотии?

Тези две жени бяха готови да кажат всичко, но сега се спогледаха — явно смятаха, че ще е по-добре да си замълчат по този въпрос.

— Като по-малки децата били разделени. Не съм сигурна как и защо, но според мен Джоузи, милата тя, се е забъркала в някакви неприятности и е влязла в затвора. Децата били изпратени на различни места. Нещо такова.

— Учителката на Дрю спомена, че класът ѝ пишел писма на момчета и момичета от сиропиталищата, а Дрю казал, че и той е прекарал известно време в сиропиталище и не се срамува да говори за това. Явно е по-открит от сестра си.

— Имат ли роднини наблизо? — попита Джейк.

Двете жени поклатиха глави.

— Не съм сигурна нито как, нито защо Джоузи се е хванала с този Коуфър. Носи му се лоша слава.

— Защо? — попита Порша.

— До нас стигаха всякакви слухове за него. Въпреки че беше помощник-шериф, имаше и тъмна страна.

Джейк много искаше да научи повече за тъмната страна на Стюарт, но при тях дойде лекар. Жените гордо представиха Джейк и Порша като адвоката на семейството и неговата правна асистентка. Както обикновено става по болниците, в присъствието на адвокат лекарят охладня. Той ги увери, че пациентката се възстановява добре, макар че все още има болки. Щом отокът спаднел, щели да ѝ направят операция, за да наместят счупената челюст.

— Може ли да говори? — попита Джейк.

— Малко. Трудно ѝ е, но има желание.

— Ще ни позволите ли да я видим?

— Разбира се, но не я изморявайте.

Джейк и Порша побързаха да излязат от чакалнята, докато госпожите Уитакър и Хъф рекламираха пред лекаря ново поколение готварски тави и заговориха за обяд. Беше едва 10:20 ч.

Помощник-шерифът, който пазеше в коридора, беше Лайман Прайс, може би най-възрастният служител на Ози, поради което и най-неспособен да дебне наркодилъри и да преследва други престъпници. Възможността да убива време пред болничната стая беше идеална за стария Лайман. Той удостои Джейк с обичайния пресипнал поздрав без намек за неприязън заради историята с Коуфър.

Джейк почука на вратата, докато я отваряше, и се усмихна на Кийра, която седеше на стол и четеше момичешко списание. Джоузи лежеше по гръб, леко повдигната на възглавница. Джейк представи себе си и Порша и поздрави Кийра, която остави списанието и се изправи.

Джейк обясни, че няма да се задържат дълго, но ги осведоми, че снощи се е срещнал с Дрю и го е уверил, че ще посети майка му и ще провери дали е добре. Джоузи се вкопчи в ръката му, стисна я силно и през превръзката промърмори нещо като:

— Как е той?

— Добре е. Отиваме в ареста при него.

Кийра се приближи и седна на ръба на леглото. Очите ѝ бяха влажни. Джейк забеляза колко по-висока е от брат си, макар да беше с две години по-малка. Дрю можеше да мине за момче, което още не е влязло в пубертета. Кийра обаче беше физически зряла за възрастта си.

— Колко ще остане в ареста? — попита Джоузи.

— Доста дълго. Ще прекара там седмици, дори месеци, няма начин да го измъкна. Ще бъде обвинен в убийство и му предстои съдебен процес, а това отнема много време.

Кийра се наведе над майка си с кърпичка в ръка и избърса бузите ѝ, после и своите. Настана дълга пауза, запълнена от пиукането на монитор и смеха на медицинските сестри в коридора. Джейк се сепна и изведнъж му се прииска да си тръгне. Стисна ръката на Джоузи, наведе се към нея и обеща:

— Пак ще дойда. Сега отиваме да видим как е Дрю.

Тя се опита да кимне, но я заболя и се намръщи. Джейк се отдръпна, подаде на Кийра своя визитка и прошепна:

— Ето номера ми.

На вратата се обърна да хвърли последен поглед и видя двете, вкопчени в прегръдка, разплакани и ужасени от неизвестното бъдеще.

Беше покъртителна картина, която той никога нямаше да забрави. Две жени, изправени пред страха и пред гнева на системата, майка и дъщеря, които не бяха извършили нищо нередно, но страдаха дълбоко. Нямаха избор, нямаше и кой да ги защити. Никой, освен Джейк. Един глас му подсказа, че те и Дрю ще присъстват в живота му много години.

Главният прокурор на Двайсет и втора съдебна област, включваща окръзите Полк, Форд, Тайлър, Милбърн и Ван Бюрън, беше Лоуел Дайър от още по-малкото градче Гретна, на шейсетина километра северно от Клантън. Три години по-рано Дайър беше победил на изборите великия Руфъс Бъкли, областен прокурор три мандата, за когото мнозина смятаха, че ще бъде следващият губернатор или поне ще се опита да стане. Щатът за пръв път виждаше такава публичност, тържественост, парадност и арогантна показност като тези, с които Бъкли отправяше обвиненията срещу Карл Лий Хейли пет години по-рано и убеждаваше съдебните заседатели да му присъдят смъртно наказание. Джейк успя да ги убеди в противното и Бъкли преживя най-тежкото си поражение. След това гласоподавателите му устроиха второ поражение и той се прибра с подвита опашка в родния си град Смитфийлд, където отвори малка кантора. Джейк и буквално всички други адвокати от областта мълчаливо се бяха надявали да спечели Лоуел Дайър, който се беше доказал като стабилен професионалист в една доста монотонна работа.

Понеделничната сутрин беше всичко друго, но не и монотонна. Късно вечерта в неделя съдия Нуз се беше обадил на Дайър по повод случая с Коуфър. Ози му беше звъннал рано сутринта в понеделник и в девет часа Дайър се срещна със заместника си Д. Р. Мъсгроув, за да обсъдят вариантите. Още от самото начало нямаше почти никакво съмнение, че щатът ще настоява за обвинение в предумишлено убийство и ще поиска смъртно наказание. Служител на закона беше убит най-хладнокръвно в собственото му легло със собственото му оръжие. Убиецът беше направил самопризнания, беше задържан и макар едва на шестнайсет години, бе достатъчно голям да има представа за добро и зло и да осъзнава действията си. В света на Дайър Библията учеше „око за око“ и „зъб за зъб“, а Бог твърдеше, че отмъщението е негово. Или нещо подобно. Не бяха важни точните библейски слова, защото смъртното наказание се ползваше с подкрепата на голяма част от населението, особено на онези, които си правеха труда да гласуват. Проучванията на общественото мнение не бяха от особено значение в провинциалния Юг, защото нагласата на хората така и не се беше променила. Когато Дайър се кандидатира за поста, той няколко пъти заяви по време на агитацията си, че проблемът с газовата камера е само недостатъчно честото ѝ използване. Твърдението му се хареса на тълпата, поне на бялата тълпа. А в църквите на чернокожите той избягваше да обсъжда въпроса за смъртното наказание.

Според действащите закони убийството не попадаше в юрисдикцията за непълнолетните, ако обвиняемият бе навършил тринайсет. Дванайсетгодишен младеж нямаше да бъде съден в областен съд, където се гледаха всички наказателни дела. Мисисипи беше щатът с най-нисък възрастов праг. В повечето щати обвиняемият трябваше да е най-малко на шестнайсет години, за да бъде съден като възрастен. На север няколко щата бяха качили възрастта до осемнайсет, но на юг — не.

Трагичните обстоятелства бяха укротили ентусиазма на Дайър, но той въпреки това тайно се радваше, че ще участва в толкова важно дело. През трите години на поста не беше отправял обвинение в углавно престъпление, а като прокурор, който смяташе, че с всеки изминал ден става все по-строг, той се дразнеше, че практиката му е толкова безлична. Нямаше да има почти никаква работа, ако не се занимаваше с производството и търговията с наркотици и акциите около хазарта, провеждани от федералните с местна помощ. Беше съдил един пияница в окръг Полк за причиняване на смърт при пътнотранспортно произшествие и го беше пъхнал на топло за двайсет години. Беше спечелил делата за два банкови обира в окръг Милбърн срещу един и същ обвиняем, но въпросният тип беше офейкал и още не го бяха пипнали. Сигурно продължаваше да обира банки.

Преди убийството на помощник-шерифа Лоуел Дайър бе посветил времето си почти изцяло на екип от прокурори, които се опитваха да се борят с плъзналия като чума кокаин. След убийството на Коуфър обаче той неочаквано се оказа във вихъра на събитията. За разлика от предшественика си Руфъс Бъкли, който вече щеше да е свикал най-малко две пресконференции, Дайър се постара да избегне репортерите в понеделник сутринта и се залови за работа. Отново поговори с Ози и Нуз, звънна и на Джейк Бриганс, но беше препратен към гласова поща. От уважение се обади и на Ърл Коуфър, изказа му съболезнованията си и му обеща справедливостта да възтържествува. Изпрати следователя си в Клантън да започне да проучва.

Чу се и с патолога в щатската лаборатория. Аутопсията показала, че Коуфър е умрял от един-единствен куршум в главата, проникнал през лявото слепоочие и излязъл през дясното ухо. Нищо забележително, освен факта, че нивото на алкохол в кръвта му било три цяло и шест промила. Три цяло и шест! Три и половина пъти повече от един промил, когато според законите на щата си пиян зад волана. Коуфър беше висок около метър и осемдесет и пет и тежеше към деветдесет килограма. Мъж с такъв ръст, при това пиян, би срещал затруднения от всякакъв характер — да ходи, да шофира и дори да диша.

Юрист от малко градче с петнайсетгодишен опит, Дайър дори не беше чувал за случай с толкова висок процент алкохолно съдържание. Изрази удивлението си и помоли патолога отново да провери алкохолното съдържание на кръвта. Дайър щеше да прегледа доклада от аутопсията веднага щом го получи, и щеше да го предаде на защитата в указания срок. Нямаше да бъде възможно да прикрият факта, че Стюарт Коуфър е бил жестоко пиян, когато е умрял.

Идеален набор от факти нямаше. Всяко обвинение, както и всяка защита, имаха своите слаби места по отношение на доказателствата. Много въпроси възникваха обаче, когато един помощник-шериф е толкова пиян в два часа сутринта, затова броени часове след като получи делото мечта за един прокурор, Лоуел Дайър изпита първото си съмнение.

Джейк остави Порша на площада и подкара към ареста. Там беше по-оживено от обикновено, а на него никак не му се искаше да го зяпат на влизане. Но докато паркираше на улицата, си каза: какво толкова? Възможно е да защитаваш убиеца на едно ченге и въпреки това ченгетата да те обичат.

Ако го намразеха за това, че върши работата, която никой не желаеше, но все някой трябваше да свърши, това не биваше да го засяга. Той влезе в помещението, където помощник-шерифите обичаха да убиват време с клюки и литри кафе, и поздрави Маршъл Пратър и Мос Тейтъм. Двамата му кимнаха мрачно от немай-къде и след броени секунди Джейк установи, че фронтовата линия вече е прокарана.

— Ози тук ли е? — попита той Тейтъм, който сви рамене, все едно нямаше представа.

Джейк отмина и спря до бюрото на Дорийн. Тя беше секретарката на Ози и пазеше вратата на кабинета му като същински доберман. Освен това носеше униформа и оръжие въпреки всеизвестния факт, че няма полицейска подготовка и законът не ѝ разрешава да извършва арести. Хората допускаха, че тя умее да си служи с пистолет, и никой не дръзваше да я предизвика.

— Той има среща — хладно го осведоми тя.

— Обадих му се преди половин час и се уговорихме да се видим в десет и половина — каза Джейк възможно най-учтиво. — В момента е десет и половина.

— Ще му звънна, Джейк, но тази сутрин е голяма лудница.

— Благодаря.

Той застана до прозореца към пряката. Отвъд нея се виждаха първите няколко служебни сгради от южната страна на площада. Куполът на съда се извисяваше над постройките и над внушителните дъбове, които бяха на по двеста години. Докато стоеше там, Джейк усети, че обичайните разговори и закачки зад гърба му са стихнали. Помощник-шерифите бяха тук, но сред тях вече беше и адвокатът на убиеца.

— Джейк — провикна се Ози, докато отваряше вратата на кабинета си.

Вътре двамата стари приятели застанаха един срещу друг от двете страни на голямото бюро и се спогледаха.

— Вече получихме две телефонни заплахи в кантората, а някой се обадил в училището на Карла и питал за нея — каза Джейк. — Не си казал името, разбира се. Такива хора никога не го правят.

— Научих за обаждането в училището. Какво да направя, Джейк? Да предупредя хората да не звънят в кантората ти, така ли?

— Говорил ли си с Ърл Коуфър?

— Да, два пъти. Вчера във фермата му и тази сутрин по телефона. Опитваме се да уточним някои подробности около погребението, Джейк. Нали не възразяваш?

— Не говоря за погребението, Ози. Би ли помолил най-учтиво господин Коуфър да каже на хората си, които и да са те, по дяволите, да ни оставят на мира?

— Сигурен ли си, че са близките?

— Кой друг? Доколкото разбрах, те са доста луди глави. Разбираемо е, че са разстроени от убийството. Кой друг може да бъде? Просто прекрати заплахите, Ози.

— Мисля, че и ти си разстроен, Джейк. Може би е добре първо да се успокоиш. Никой не е пострадал, освен Стюарт Коуфър. — Ози бавно се отпусна на стола си. Кимна и Джейк също седна. — Запиши обажданията и ми донеси записите — поръча той. — Ще направя каквото мога. Искаш ли пак охрана?

— Не. Дойде ни до гуша. Лично ще стрелям.

— Джейк, наистина не смятам, че имаш основание за тревога. Близките на Стю са разстроени, но не са луди. След погребението нещата вероятно ще се уталожат. А и ти ще се отървеш от случая, нали?

— Не знам. Надявам се. Днес проверявал ли си как е момчето?

— Говорих с надзирателя. Съвсем се е затворило.

— Яло ли е нещо?

— Малко чипс и кока-кола.

— Ози, не съм специалист, но според мен момчето е травмирано и се нуждае от помощ. Напълно възможно е да преживява нервен срив.

— Извинявай, Джейк, но не му съчувствам.

— Разбирам. Ще се видя с Нуз утре сутринта преди гражданските му дела и смятам да го помоля да изпрати Дрю на изследвания в клиниката в Уитфийлд. Нуждая се от помощта ти.

— От моята помощ ли?

— Да. Нуз ти се възхищава и ако ти също си на мнение, че хлапето има нужда от професионална помощ, той ще се съгласи. Дрю е в твоята юрисдикция и в момента ти си запознат със състоянието му по-добре от всеки друг. Доведи и надзирателя в кабинета на Нуз. Неофициално. Няма да се налага да свидетелствате. При непълнолетните правилата са различни.

Ози се изсмя саркастично и отмести поглед.

— Нека ти обясня нещо. Независимо на колко години е, това хлапе е убило мой помощник-шериф, чието погребение, опело или както там наричате тези неща вие, белите, още не е организирано, а аз седя тук с адвоката на защитата, който ме моли да помогна на заподозрения. Правилно ли схващам, Джейк?

— Моля те да постъпиш както е редно, Ози. Само толкова.

— Отговорът ми е „не“. Не съм виждал хлапето, откакто го доведохме. Прекалено си настъпателен, Джейк. Забави темпото.

Ози го гледаше гневно иззад бюрото си, докато изричаше това предупреждение, и Джейк схвана посланието. Изправи се и каза:

— Добре, отивам да се видя с клиента си.

Джейк занесе на Дрю кутийка безалкохолно и пакетче фъстъци и няколко минути по-късно успя да подмами момчето да се покаже изпод одеялата. То седна на ръба на леглото и отвори напитката.

— Днес сутринта видях майка ти — осведоми го Джейк. — Справя се страхотно. Кийра е при нея в болницата, а хора от църквата се грижат за тях.

Без да откъсва поглед от краката си, Дрю кимна. Русата му коса беше станала на клечки, мръсна и сплъстена, а тялото му се нуждаеше от здраво търкане с гъба. Още не го бяха облекли в оранжев гащеризон — за предпочитане беше пред измачканите евтини дрехи, които носеше.

Дрю продължи да кима и попита:

— От коя църква?

— Мисля, че се казва „Добрият пастир“. Свещеникът е Чарлс Макгари. Познаваш ли го?

— Май да. Стю не даваше да ходим на църква. Той наистина ли е мъртъв?

— Мъртъв е, Дрю.

— Аз ли съм го застрелял?

— Така изглежда. Не помниш ли?

— Някой път помня, друг път не. Понякога ми се струва, че сънувам, разбираш ли? Ето, в момента например. Ти наистина ли си тук и говориш с мен? Как се казваш?

— Джейк. Запознахме се снощи, когато се отбих. Помниш ли?

Последва дълго мълчание. Дрю отпи от кутийката и се помъчи да отвори фъстъците. Не успя, затова Джейк взе пакетчето, разкъса го и му го подаде.

— Не е сън, Дрю — увери го той. — Аз съм твоят адвокат. Запознах се с майка ти и сестра ти и вече официално представлявам семейството ти. Важно е да ми имаш доверие и да говориш с мен.

— За какво?

— За какво ли? Ами например за къщата, в която си живял с Кийра, майка ти и Стюарт Коуфър. Откога живеете там?

Отново последва мълчание, докато момчето се взираше в пода, сякаш не беше чуло нищо от казаното.

— От колко време, Дрю? Откога живеете у Стюарт Коуфър?

— Не помня. Наистина ли е мъртъв?

— Да.

Безалкохолното се изплъзна от ръката му, тупна на пода и до стъпалата на Джейк бликна пяна. Кутийката се търкулна, после спря, но от нея продължи да тече безалкохолно. Дрю изобщо не реагира, а Джейк се постара да не обръща внимание на плъзналата към обувките му локва. Момчето затвори очи и замънка със затворена уста — едва чуто и измъчено стенание. Устните му започнаха да помръдват, сякаш си мърмореше под носа. След малко Джейк понечи да каже нещо и да го прекъсне, но се възпря и реши да почака. Дрю приличаше на монах в дълбок транс или на психичноболен, чиято мисъл блуждае в мрака.

Всъщност беше наранено дете, което се нуждаеше от помощ, а Джейк не можеше да му я окаже.