Време за милост

16

Дългият ден започна на разсъмване, когато фаровете на Чарлс Макгари осветиха задната стена на неговата малка провинциална църква. В кухнята светеше, явно Джоузи и Кийра бяха станали и бяха готови за път. Свещеникът ги посрещна на вратата, поздравиха се набързо, защото по пътя щяха да разполагат с часове за разговор, и той заключи след тях. Кийра сви дългите си крака на задната седалка на малката кола, а Джоузи седна отпред. Чарлс посочи дигиталния часовник на таблото и каза:

— Шест и четиресет и пет. Запомнете кога тръгваме. Би трябвало да стигнем след три часа.

Съпругата му Мег смяташе да пътува с тях, но колата наистина беше твърде малка за четирима души на дълъг път. Пък и възрастната жена, обещала да гледа детето им, се беше разболяла.

— Мег ви изпрати сандвичи с наденички — каза свещеникът. — В чантата отзад са.

— Гади ми се — обади се Кийра.

— Не ѝ е добре — поясни Джоузи.

— Ще повърна, мамо — каза момичето.

— Сериозно ли? — попита свещеникът.

— Бързо спрете!

Не бяха изминали и осемстотин метра, църквата все още се виждаше отзад. Чарлс натисна спирачките и спря на банкета. Джоузи отвори задната врата и измъкна дъщеря си навън. Кийра повърна в канавката и продължи да се дави няколко минути, а Чарлс се озърташе за фарове и се опитваше да не слуша. Тя се разплака и се извини на майка си, после двете обсъдиха нещо. Върнаха се в колата и всички се умълчаха за дълго.

Накрая Джоузи се засмя престорено и каза:

— Открай време ѝ прилошава в кола. Не сте виждали такова нещо. Започва да ѝ се гади още преди да запаля двигателя.

— Добре ли си? — попита Чарлс през рамо.

— Добре съм — промърмори Кийра, затвори очи, отметна глава назад и скръсти ръце на корема си.

— Да пусна музика? — предложи той.

— Ами да — съгласи се Джоузи.

— Обичате ли госпъл?

Немного, помисли си тя.

— Какво ще кажеш, Кийра, искаш ли да послушаме госпъл?

— Не.

Чарлс пусна радиото и го настрои на станция с кънтри музика. Излязоха на южната магистрала. В седем часа казаха прогнозата за времето, а после съобщиха новината, потвърдена от областния прокурор Лоуел Дайър, че голямото жури на окръг Форд ще заседава по-късно през деня, за да изготви график на делата. Да, щели да обсъждат и убийството на Стюарт Коуфър. Чарлс се пресегна и изключи радиото.

На Кийра ѝ прилоша отново на няколко километра южно от Клантън, този път на магистрала с натоварено сутрешно движение. Чарлс спря и Кийра изхвърча навън, за да не повърне в колата. Когато се върна, Джоузи каза:

— Сигурно е от миризмата на сандвичите. Може ли да ги преместим в багажника?

На Чарлс му се искаше да изяде един сандвич за закуска, но реши да не рискува. Откопча колана, взе чантата от задната седалка, отвори багажника и прибра вътре закуската. Мег беше станала в пет и половина, за да изпържи наденичките и да размрази хлебчетата.

Когато отново потеглиха, Чарлс поглеждаше през минута в огледалото. Кийра беше пребледняла, челото ѝ беше влажно. Беше затворила очи, сякаш се опитваше да подремне.

Джоузи долови неловката атмосфера и разбра, че Чарлс се тревожи за дъщеря ѝ. Опита се да насочи разговора в друга посока.

— Снощи говорихме с Дрю. Благодаря, че ни позволихте да използваме телефона в църквата.

— Няма проблем. Как е той?

— Не знам. Трудно ми е да преценя. На по-хубаво място е, има малка стая с още един младеж — седемнайсетгодишно добро момче, поне засега. Дрю казва, че лекарите са внимателни и загрижени за него. Дават му някакво лекарство, антидепресант, и той се чувства по-добре. Вчера се е срещнал с двама лекари, които му задавали най-различни въпроси.

— Имаш ли представа колко дълго ще го държат там?

— Не. Още не са обсъждали това. Но той предпочита да остане там, вместо да се върне в ареста. Джейк не вижда шанс да го пуснат на свобода. Никой съдия в щата нямало да определи гаранция за такъв случай.

— Сигурен съм, че той знае за какво говори.

— Много ни харесва Джейк. Вие добре ли го познавате?

— Не. Джоузи, не забравяй, че аз съм отскоро тук точно като теб. Отраснал съм в окръг Лий.

— А, да, вярно. Да ви кажа, голяма утеха е, че човек като Джейк ни е адвокат. Трябва ли да му плащаме?

— Мисля, че не. Нали е назначен от съда?

Тя кимна и изломоти нещо, сякаш неочаквано си беше спомнила друга история. Кийра се сви на кълбо на задната седалка и задряма. След няколко километра Джоузи се обърна да я погледне и прошепна:

— Ей, добре ли си, миличка?

Кийра не отговори.

Мина цял час, докато ги регистрират и ги насочат към една сграда, после към друга, където пък ги отведоха в чакалня с двама въоръжени охранители. Едната беше жена с бележник в ръка. Тя се приближи към Чарлс откъм задната част на помещението. Усмихна се малко насила и попита:

— Идвате при Дрю Гамбъл ли?

Чарлс посочи към Кийра и Джоузи и отговори:

— Те идват. Те са роднините му.

— Последвайте ме, моля.

Всяка врата избръмчаваше и се отваряше, а колкото по-навътре в лабиринта навлизаха, толкова по-широки и чисти ставаха коридорите. Спряха пред метална врата и служителката от охраната каза:

— Съжалявам, но допускаме само членове на семейството.

— Добре — каза Чарлс.

Той почти не познаваше момчето и не изгаряше от желание да прекара следващия час с него. Джоузи и Кийра влязоха и завариха Дрю в тясна стая без прозорци. Тримата се вкопчиха в неистова прегръдка и се разплакаха. Чарлс ги гледаше от прага и изпита огромна жалост. Служителката излезе, затвори вратата и каза:

— Лекарката иска да разговаря с вас.

— Разбира се. — Какво друго да отговори?

Психиатърката стоеше на вратата на малък и разхвърлян кабинет в друго крило на сградата. Представи се като д-р Сейди Уийвър и обясни, че само ползва кабинета на колега. Влязоха вътре и затвориха вратата.

— Вие ли сте техният пастор? — попита тя направо. Създаваше впечатлението на крайно зает човек.

— Да, да кажем. Официално те не принадлежат към моята църква, но ние един вид ги осиновихме. Нямат къде другаде да отидат, нямат роднини наблизо.

— Вчера прекарахме няколко часа с Дрю. Струва ми се, че семейството е преживяло трудни времена. Той не познава баща си. Говорих с адвоката им, господин Бриганс, и с доктор Кристина Рукър в Тюпълоу. Тя се е срещнала с Дрю миналия четвъртък и е помолила съда да го изпрати тук за психиатрична оценка. Така че съм запозната с предисторията. Къде живеят близките му?

— В нашата църква. На сигурно място са и им носим храна.

— Бог да ви благослови. Явно сте се погрижили за майката и момичето. Разбира се, аз се тревожа повече за Дрю. Ще прекараме с него, с майка му и сестра му днешния следобед и утре сутринта. Допускам, че вие сте ги докарали.

— Да.

— За колко време можете да ги оставите тук?

— Нямам други планове, ще се съобразя с вас.

— Чудесно. Елате да ги вземете утре.

— Добре. Колко време ще стои тук Дрю?

— Трудно ми е да преценя. По-скоро седмици, отколкото месеци. По правило тук пациентите се чувстват по-добре, отколкото в окръжния арест.

— Ясно. Задръжте го възможно най-дълго. В окръг Форд е доста напрегнато.

— Разбирам.

Чарлс излезе от сградата и се качи в колата си. Премина през пропускателните пунктове и по обед вече пътуваше на север. Купи си безалкохолно от едно магазинче, извади сандвичите от багажника и се наслади на самотен обяд на фона на госпъл музика.

Голямото жури на окръг Форд се събираше два пъти месечно. Обикновено графикът им беше рутинен — дребни наркоарести, кражби на коли, едно-две намушквания с нож по клубове и кръчми. Последното убийство беше като в Дивия запад: престрелка след погребение на чернокож, по време на което две враждуващи семейства бяха открили огън. Имаше един убит, но бе невъзможно да се определи кой по кого е стрелял. Голямото жури обвини най-вероятния извършител в непредумишлено убийство, но делото още се бавеше, защото никой нямаше желание да го придвижва. Човекът беше освободен под гаранция.

Голямото жури имаше осемнайсет членове, все регистрирани в окръга гласоподаватели, назначени от съдия Нуз преди два месеца. Събираха се в малка съдебна зала през няколко врати от основната и заседанията им бяха поверителни. Без зрители, без репортери, без обичайната скучаеща групичка, закопняла за драматизъм.

Обикновено през първия месец честта да бъдеш член на голямото жури беше повод за хвалби, но след няколко заседания работата ставаше монотонна. Запознаваха се само с едната страна на историята, представена им от служителите на закона, и почти никога нямаха разногласия. Засега винаги издаваха обвинителните актове, които искаха от тях. Независимо дали го съзнаваха или не, членовете на журито бързо се бяха превърнали в обикновен гумен печат за полицията и прокуратурата.

Извънредните заседания не бяха обичайни и когато се събраха във вторник следобед, на 3 април, всеки от шестнайсетте присъстващи членове знаеше точно защо е призован. Двама отсъстваха, но и без тях имаха кворум.

Лоуел Дайър ги приветства отново в залата и им благодари, че са дошли, все едно имаха избор. Обясни им, че трябва да вземат важно решение. Запозна ги с основните подробности около убийството на Коуфър и помоли шерифа да заеме свидетелското място в края на масата. Ози се закле да казва истината и поде разказа си: време и дата, участници, обаждането на спешния телефон, сцената, която е заварил помощник-шериф Мос Тейтъм при пристигането си. Описа спалнята и окървавения матрак, после им раздаде увеличени цветни снимки на Стюарт с наполовина отнесена от изстрела глава. Няколко души от журито погледнаха, потръпнаха и се извърнаха. Служебният пистолет лежеше до тялото. Причината за смъртта беше съвсем очевидна. Единствен изстрел в главата почти от упор.

— Момчето било в дневната и казало на помощник-шериф Тейтъм, че Стюарт Коуфър е в спалнята си и че според него е мъртъв. Тейтъм отишъл в спалнята, видял тялото и попитал момчето, Дрю, какво се е случило, но не получил отговор. Момичето, Кийра, било в кухнята, и когато Тейтъм му задал същия въпрос, то отговорило: „Дрю го застреля“. Случаят бил пределно ясен.

Дайър крачеше напред-назад и сега спря, за да каже:

— Благодаря ви. Някакви въпроси?

Настана тишина, докато членовете на голямото жури усещаха върху плещите си бремето на страшното престъпление. Накрая госпожица Табита Грийн от Карауей вдигна ръка и попита Ози:

— На колко години са тези деца?

— Момчето е на шестнайсет, а сестрата на четиринайсет.

— И са били вкъщи сами?

— Не. Майка им е била с тях.

— А коя е тя?

— Казва се Джоузи Гамбъл.

— Каква е връзката ѝ с убития?

— Била му е приятелка.

— Извинете, шерифе, но вие не ни разкривате всички факти. Имам чувството, че ви тегля думите с ченгел от устата, и ставам подозрителна.

Госпожица Табита се озърна, докато говореше, търсейки подкрепа. Засега не получаваше никаква.

Ози стрелна с очи Дайър, който сякаш се нуждаеше от помощ, и каза:

— Джоузи Гамбъл е майката. Тя и децата живеели със Стюарт Коуфър около година.

— Благодаря ви. А къде е била госпожа Гамбъл по време на стрелбата?

— В кухнята.

— Какво е правела?

— Според техните показания е била в безсъзнание. Когато Стюарт Коуфър се прибрал онази нощ, двамата се скарали, Джоузи пострадала и припаднала.

— Той я е пребил до безсъзнание, така ли?

— Изглежда, така се е случило.

— А защо не ни казахте това, шерифе? Какво се опитвате да скриете от нас?

— Нищо. Стюарт Коуфър е бил прострелян и убит от Дрю Гамбъл. Това е простата истина и ние сме тук, за да го обвиним в престъплението.

— Разбрахме, но не сме деца от детската градина. Искате да обвиним човек в предумишлено убийство, което ще означава да го изпратим в газовата камера. Не намирате ли за редно да сме запознати с всички факти?

— Да, предполагам.

— Ние не предполагаме, шерифе. Това се е случило в два часа през нощта в неделя. Основателно може да се допусне, че Стюарт Коуфър не е бил трезвен, когато се е прибрал у дома и е пребил приятелката си, нали?

Ози започна да се върти неловко и вече изглеждаше страшно гузен. Отново погледна към Дайър и каза:

— Да, основателно е да се допусне.

На помощ на госпожица Табита се притече господин Норман Брюър, пенсиониран бръснар, който живееше в старата част на Клантън.

— Колко пиян е бил? — попита той.

Опасен въпрос. Ако човекът беше попитал: „Пиян ли е бил?“, Ози би могъл просто да отговори: „Да“, и да избегне подробностите.

— Доста — отговори той.

— Значи се е прибрал у дома доста пиян, както казвате, ударил я е, тя е припаднала, после заподозреният го е застрелял. Това ли се е случило, шерифе?

— В основни линии, да.

— В основни линии ли? Нещо неправилно ли съм схванал?

— Не, господине.

— Той малтретирал ли е децата?

— Те не са подали своевременно оплакване.

— В какво състояние е бил Коуфър, когато е бил застрелян?

— Смятаме, че е лежал в леглото си и е спял. Няма признаци да се е борил с Дрю.

— Къде е бил пистолетът?

— Не знаем точно.

Господин Ричард Бланд от Лейк Вилидж се обади:

— Е, шерифе, изглежда, че господин Коуфър е лежал мъртвопиян в леглото си и дори не се е събудил, когато момчето е стреляло, така ли?

— Не знаем дали Стю е спял, или е бил буден в момента на стрелбата.

Посоката на разговора не допадна на Дайър, затова той се намеси:

— Бих искал да ви напомня, че състоянието и на убития, и на обвиняемия не е проблем, който засяга голямото жури. Твърденията за самозащита, за невменяемост или за каквото и да било друго следва да бъдат изказани от адвокатите на защитата, но тях ще ги разглеждат съдебните заседатели. Не вие.

— Доколкото чувам, вече говорят за невменяемост — отбеляза господин Бланд.

— Може би, но в тази стая няма значение какво се говори на улицата — назидателно изтъкна Дайър. — Ние разглеждаме фактите. Има ли други въпроси?

— Досега имали ли сте дело за предумишлено убийство, господин Дайър? — попита Табита. — На нас със сигурност ни е първото.

— Не съм, за щастие.

— Изглежда съвсем рутинно — отбеляза тя. — Като всички други случаи, които разглеждаме тук. Представят ни някои факти, само най-основните, ограничават обсъждането и ние гласуваме. Просто подпечатваме всичко, което поискате. Само че има още нещо. Това е първата стъпка от съдебно дело, което може да изпрати един човек, едно дете, в „Парчман“, където да чака изпълнението на смъртната си присъда. На мен ми се струва твърде прибързано. Някой друг да смята така?

Тя се озърна, но не намери голяма подкрепа.

— Разбирам, госпожице Грийн. Какво друго бихте искали да узнаете? Случаят е недвусмислен. Видяхте мъртвото тяло. Разполагаме с оръжието на убийството. Освен жертвата в къщата, на местопрестъплението, е имало още трима души. Единият е бил в безсъзнание. Другият е бил шестнайсетгодишно момче, чийто отпечатъци са намерени по оръжието на убийството. Третият човек, сестра му, е казала на помощник-шериф Тейтъм, че брат ѝ е застрелял Стюарт Коуфър. Това е. Просто и ясно.

Госпожица Табита въздъхна дълбоко и се облегна на стола си. Дайър изчака и им предостави време за размисъл. Накрая каза:

— Благодаря ви, шерифе.

Без да каже и дума, Ози напусна стаята.

Бени Хам погледна към госпожица Табита от отсрещната страна на масата и попита:

— Какъв е проблемът? Има много доказателства. Какво още ти трябва?

— О, нищо. Просто ми се струва прекалено бързо.

— Госпожице Табита, уверявам ви, че ще има предостатъчно време за разискване на всички проблеми по делото — каза Дайър. — След като внеса обвинителния акт в съда, прокуратурата ще разследва и ще се подготви за съдебен процес. Защитата ще направи същото. Съдия Нуз ще настоява за бързо производство, затова много скоро вие и всички други от голямото жури ще може да дойдете в главната съдебна зала и да следите хода на процеса.

— Да гласуваме — предложи Бени Хам.

— Хайде — съгласи се друг.

— О, гласувам за отправяне на обвинение — каза госпожица Табита. — Струва ми се чиста формалност. Нали ме разбирате?

Всички шестнайсет членове на голямото жури гласуваха единодушно.