Време за милост

41

Призованите за съдебни заседатели пристигнаха пред сградата на стария съд в осем и половина, където ги посрещнаха новинарските микробуси в ярки цветове: един от канал в Тюпълоу, един от филиал в Джаксън, един от Мемфис. Екипите разполагаха камерите и прожекторите толкова близо до входната врата, колкото им позволяваха шерифите. Градчето Честър за пръв път се чувстваше толкова важно.

Съдебните заседатели, всеки с призовка в ръка, за да докаже причината за присъствието си, бяха посрещани на входа от служител, който проверяваше документите им, отмяташе ги в дългия списък и ги упътваше да се качат по стълбите до залата на втория етаж, където да получат напътствия. Тя беше заключена и охранявана от униформени мъже, които ги помолиха да изчакат няколко минути. Скоро в коридорите се струпа народ, докато напрегнатите и любопитни хора, призовани за съдебни заседатели, се суетяха и си шепнеха. В призовките не пишеше за какво дело става дума, но се ширеха какви ли не подозрения. Скоро плъзна слухът, че става дума за дело за убийство на помощник-шериф в окръг Форд.

Нахлупил шапка с козирка с емблемата на фирма за селскостопански машини, облечен като обикновен провинциалист от планинските области и стиснал в ръка лист хартия, който можеше да мине за призовка, Хари Рекс се смеси с местните и даде ухо на разговорите им. Не познаваше абсолютно никого тук и никой от призованите за съдебни заседатели не го беше виждал, но въпреки това адвокатът беше нащрек да не би в коридора да се появи Дайър или негов служител. Заговори се с една жена, която призна, че няма време за съда, защото трябва да си бъде у дома и да се грижи за болната си майка. Дочу по-възрастен мъж да споменава, че не изпитва никакви скрупули по отношение на смъртното наказание. Попита млада жена дали е вярно, че става дума за убийството на помощник-шериф в Клантън през март. Тя отговори, че не знае, но изглеждаше ужасена от вероятността да ѝ се наложи да участва в издаването на присъда по толкова трагичен случай. Навалицата се сгъстяваше, а Хари Рекс престана да говори и просто слушаше в очакване на някоя изпусната дума, която да разкрие важна информация, нещо, което да не бъде допуснато в съдебната зала по време на избора на журито.

Към призованите се присъединиха и зрители, а когато Хари Рекс видя да пристига семейство Коуфър, се шмугна в тоалетната и свали шапката си.

В девет без петнайсет вратата се отвори и един служител покани хората от списъка да влязат и да се настанят на пейките отляво. Те тръгнаха по пътеката и заоглеждаха огромната прясно боядисана зала, чийто праг малцина от тях бяха прекрачвали. Друг служител ги насочи към лявата половина. Дясната щеше да остане празна още известно време.

Нуз явно беше наредил климатиците да работят през целия уикенд, защото беше доста прохладно. На шести август се очакваше температурата да достигне трийсет и пет градуса, но в ремонтираната зала беше приятно.

Джейк, Порша и Либи стояха прави около масата на защитата и обсъждаха шепнешком важни подробности, докато оглеждаха кандидатите. На метри от тях Лоуел Дайър и Д. Р. Мъсгроув си говореха със своя следовател Джери Снук, докато съдебните служители и приставите сновяха пред съдийската маса.

Дайър се приближи и каза на Джейк:

— Предполагам, че госпожа Гамбъл и дъщеря ѝ са тук.

— Ще дойдат, Лоуел, вече ти дадох дума.

— Връчи ли им призовките?

— Да.

— Искам да поговоря с Кийра по някое време днес сутринта.

— Няма проблем.

Дайър беше нервен и напрегнат преди първия си голям съдебен процес. Джейк се стараеше да изглежда като опитен ветеран, но макар да имаше повече стаж в съдебната зала от опонента си, стомахът му беше на топка. Дайър може и да нямаше колекция от големи присъди, но въпреки това разполагаше с всички предимства на обвинението: надмощието на доброто над злото, на силите на реда над престъпността, а също и солидни ресурси. За разлика от защитата.

Ози шофираше измитата патрулка, която докара Дрю на задната седалка. Заради медиите колата паркира пред съда, където шерифът и Мос с мрачни и делови лица отвориха задната врата и измъкнаха отвътре обвиняемия за убийство с белезници на китките и верига на глезените, но облечен доста прилично. Стиснаха го за слабите ръце и го поведоха по обичайния начин към входа на съда, докато фотоапаратите щракаха и камерите бръмчаха. Вътре го замъкнаха към вратата на една от многобройните пристройки и бързо намериха заседателната зала на настоятелството на окръг Ван Бюрън. Местен помощник-шериф им отвори и съобщи на Ози:

— Подсигурил съм стаята, шерифе.

Помещението нямаше прозорци и климатизацията едва се усещаше. Наредиха на Дрю да седне на стол, а Ози и Мос излязоха и затвориха вратата.

Щяха да минат три часа, преди отново да я отворят.

В девет и петнайсет призованите за съдебни заседатели вече бяха насядали от едната страна на залата, а другата все още беше празна, защото зрителите чакаха в коридора. Приставът призова за ред и нареди на всички да станат. Направиха го и почитаемият Омар Нуз се появи от вратата зад съдийската маса. Защитата и обвинението се настаниха на масите си, служителите заеха своите места.

Нуз влезе в залата и се приближи до преградата, а дългата му черна тога се развяваше отзад. Джейк, който седеше съвсем наблизо, прошепна на Либи:

— О, не, номерът с развятата тога!

Тя го изгледа неразбиращо.

Понякога, особено преди избори, съдиите имаха навика да слизат при обикновените хора, при гласоподавателите, и да ги поздравяват не от съдийския си трон, а стъпили на пода на съдебната зала като тях, само че от другата страна на преградата.

Нуз се представи на съгражданите си, приветства ги дружелюбно и им благодари, че са дошли. Като че ли имаха друг избор. Поговори няколко минути колко важна е тяхната роля за правилното функциониране на съдебната система. Без да навлиза в подробности, описа естеството на делото и обясни, че голяма част от деня ще премине в избор на жури. Погледна един лист и каза:

— Съобщиха ми, че трима от призованите не са се явили. Господин Робърт Джайлс, господин Хенри Грант и госпожа Инес Боуен. Те са получили призовки, но не са благоволили да дойдат днес сутринта. Ще помоля шерифа да ги открие.

Той впери мрачен поглед в шерифа, седнал близо до ложата на журито, и кимна, все едно арестът беше един от вариантите в случая.

— И така, можем да избираме между деветдесет и четирима кандидати, а първата ни задача е да видим кой може да бъде освободен. Ако сте на или над шейсет и пет години, законите на щата позволяват да не бъдете съдебен заседател. Има ли желаещи за отвод?

Нуз и секретарката му вече бяха изключили възрастните хора, подбрани от избирателните списъци, но сред присъстващите в залата имаше осем души между шейсет и пет и седемдесет години. Нуз знаеше от опит, че не всички ще пожелаят да бъдат освободени.

Мъж на предния ред скочи и размаха ръка.

— Кой сте вие?

— Харлан Уинзлоу. Аз съм на шейсет и осем и си имам друга работа.

— Свободен сте, господине.

Уинзлоу почти хукна по пътеката. Живееше във вътрешността на окръга и на калника на пикапа си имаше стикер на Националната стрелкова организация. Джейк с удоволствие зачерта името му. По-добре без него.

Още трима помолиха да бъдат освободени и напуснаха залата. Останаха деветдесет.

— Сега да разгледаме кандидатите със здравословни проблеми. Ако имате документ от лекаря си, моля, излезте отпред.

Пейките заскърцаха, докато няколко от призованите се изправяха и излизаха на пътеката. Общо единайсет души. Първият, тромав млад мъж, беше болестно дебел и сякаш всеки момент щеше да припадне. Подаде документ, който съдията прочете внимателно, усмихна се и каза:

— Свободен сте, господин Лари Симс.

Мъжът се заклатушка към вратата.

Докато Нуз методично преглеждаше документите на хората със здравословни проблеми, адвокатите разлистваха своите листове, зачертаваха имена и преценяваха останалите кандидати.

Двама от единайсетте, представили документ от лекар, бяха пълна загадка за Джейк, затова той се зарадва, че напускат. След четиресет досадни минути всичките единайсет излязоха. Останаха седемдесет и девет кандидати.

— И така, всички вие сте годни да отговаряте на въпросите по време на избора. Ще ви викаме на случаен принцип. Чуете ли името си, моля, заемете място от тази страна, като започнете от първия ред.

Съдията посочи към празните пейки от лявата си страна. Приближи се служител и подаде на съдията малка картонена кутия, която той остави върху масата на защитата.

Тази лотария беше най-решаващата част от процеса на избор. Най-вероятно беше окончателните дванайсет членове на журито да бъдат от първите четиресет имена, изтеглени от кутията.

Прокурорите и адвокатите бързо преместиха столовете си от другата страна на масите, с лице към кандидатите и с гръб към съдийското място. Нуз извади сгънато листче и прочете високо:

— Господин Марк Мейлър.

Един мъж се изправи неуверено и тръгна да излиза на пътеката.

Мейлър. Бял, на четиресет и осем, дългогодишен учител по математика в единствената гимназия в окръга. Беше следвал в Университета на Южен Мисисипи. Все още беше женен за съпругата си, имаха три деца, най-малкото от които живееше при тях. Мейлър носеше хубаво сако и беше един от малкото кандидати с вратовръзка. Посещаваше Първа баптистка църква в Честър. Джейк го искаше.

Докато човекът се настаняваше на първия ред, Нуз оповести името на Рийба Дюлейни. Бяла жена на петдесет и пет години, домакиня, която живееше в града и свиреше на орган в Методистката църква. Тя седна до Марк Мейлър.

Трети беше Дон Коубън, фермер на шейсет години, чийто син беше полицай в Тюпълоу. Джейк щеше да го отхвърли по конкретна причина, а ако не успееше, щеше да изхаби едното си безусловно отхвърляне, за да се отърве от него.

Четвърта беше Мей Тагарт, първата призована чернокожа. Тя беше на четиресет и четири години и работеше в автокъща на „Форд“. Всички от екипа на защитата, включително Хари Рекс и Лушън, бяха на мнение, че чернокожите са за предпочитане, защото едва ли ще съчувстват много на бял помощник-шериф. Само че Дайър можеше да ги отхвърли, без да бъде обвинен в расизъм, защото и подсъдимият, и жертвата бяха бели.

След като стоя на крак цял час, съдия Нуз усети болки в кръста. Когато първият ред се запълни с потенциални съдебни заседатели, той се оттегли зад масата си и се отпусна на удобния си тапициран стол.

Джейк оглеждаше първите десетима. Двама определено би взел, трима — категорично не. За другите щяха да умуват по-късно. Нуз бръкна в кутията и извади първото име на човек, който щеше да седне на втория ред.

Карла влезе в сградата на съда в десет часа и завари фоайето пълно с униформени мъже. Поздрави Мос Тейтъм и Майк Несбит, разпозна още няколко души от шерифството. Джейк беше призовал всички служители на Ози.

Тя се отдалечи от тях и се запъти към първия етаж на една пристройка, където се намираше данъчната служба на окръга. Вътре на пластмасови столове седяха Джоузи и Кийра, изключително притеснени. Зарадваха се да видят приятелско лице и прегърнаха Карла. Последваха я извън сградата към колата ѝ. Когато се качиха в нея, тя попита:

— Говорили ли сте с Джейк днес сутринта?

— С никого не сме говорили — отвърна Джоузи. — Какво става?

— Избират съдебните заседатели. Това сигурно ще продължи цял ден. Искате ли да отидем за кафе?

— Може ли да напускаме съда?

— Разбира се, Джейк каза, че няма проблем. Да сте срещали господин Дайър или някой от неговите хора?

Джоузи поклати глава. Потеглиха и няколко минути по-късно колата спря на главната улица в Честър.

— Закусвали ли сте? — попита Карла.

— Аз умирам от глад — изтърси Кийра. — Много съжалявам.

— Джейк каза, че това е единственото кафене в града. Да вървим.

На тротоара Карла за пръв път огледа хубаво Кийра. Беше облечена със семпла памучна рокля, опъната на талията — бременността ѝ личеше доста. Все пак лекият и пухкав широк елек щеше да прикрие корема ѝ, ако се закопчаеше.

Едва ли Джейк беше избрал дрехата, но Карла не се съмняваше, че е обсъждал с Джоузи облеклото им.

В съдебната зала наближаващото пладне се усещаше по-осезателно откъдето и да било другаде. След три напрегнати часа всички гледаха нетърпеливо часовника и мечтаеха за обедна почивка. Нуз беше разположил седемдесет и деветимата кандидати на първите осем реда и беше изслушал молбите за освобождаване на трима от тях. Едната жена гледаше ежедневно внучето си. Другата беше на шейсет и две, но изглеждаше с двайсет години по-възрастна и се грижеше за съпруга си на смъртното му легло. Третият беше мъж със сако и вратовръзка, който твърдеше, че има опасност да загуби работата си.

Нуз слушаше замислено, но изглеждаше невъзмутим. Оповести, че ще прецени доводите им по време на обедната почивка. Отдавна се беше научил да не удовлетворява подобни молби пред всички кандидати. Ако проявеше прекомерно съчувствие, не след дълго и много други щяха да вдигнат ръка и да се извинят с най-различни проблеми.

Щеше тихомълком да освободи тримата следобед.

Екипът на защитата заедно с Хари Рекс отиде в кантората на Морис Финли на главната улица — тяхната щабквартира, докато трае процесът. Финли беше поръчал сандвичи и безалкохолно и всички се нахраниха бързо.

Родни Коут, братовчедът на Гуен Хейли, беше под номер двайсет и седем. Карл Лий сигурно се бе срещнал с него и двамата бяха обсъдили делото. Джейк все още беше обсебен от факта, че Коут е присъствал в съдебната зала по време на процеса срещу Хейли. Не знаеше обаче дали Уили Хейстингс е съобщил на Ози за тази връзка. Няколко пъти през изминалата сутрин Джейк срещна погледа на Коут, който му се стори внимателен, но неангажиран. Пък и какво точно се очакваше да направи? Да намигне на Джейк ли? Да го насърчи с вирнати палци?

Финли, който бе завърши право в „Оул Мис“ две години преди Джейк, избърса устата си с хартиена салфетка и каза гордо:

— Госпожи и господа, имаме таен коз.

— Харесва ми — възкликна Хари Рекс.

— Да чуем — подкани го Джейк.

— Както ме помоли ти, Джейк, изпратих списъка с кандидат съдебните заседатели на десетина приятели адвокати в съседните окръзи — обичайно проучване, което никога не дава резултат, но всички го правим. Току-виж, извадиш късмет с едно-две имена. Е, провървя ни. Съдебен заседател номер петнайсет е Дела Фанчър, бяла жена на четиресет години, която живее във ферма близо до границата с окръг Полк с втория или третия си съпруг. Имат две деца и изглеждат стабилни, но на практика за тях не се знае нищо. Мой приятел… Джейк, познаваш ли Скип Солтър от Фултън?

— Не.

— Както и да е. Скип прегледа списъка и по някаква причина името на Дела Фанчър привлече вниманието му. Дела не е често срещано име, поне тук, затова го заинтригувало, той проверил старо досие и звъннал тук-там. Когато се запознал с нея преди петнайсетина години, тя била Дела Макбрайд, омъжена за Дейвид Макбрайд, от когото отчаяно искала да избяга. Скип подал молбата ѝ за развод, а когато един помощник-шериф връчил призовка на господин Макбрайд, той здравата я пребил, при това не за пръв път. Лежала в болница. Бракоразводното дело било грозна картина — нямало бог знае какви пари, които да делят, но съпругът буйствал, заплашвал и оскърбявал. Издадена била ограничителна заповед, но той я следял до службата и я тормозел. Накрая Скип издействал развода и жената избягала. Установила се тук и започнала нов живот.

— Учудвам се, че се е регистрирала като гласоподавателка — каза Джейк.

— Това може да се окаже адски важно — обади се Хари Рекс. — Истинска жертва на домашно насилие сред съдебните заседатели.

— Може би — каза Джейк, видимо изумен от чутото. — Но тя още не е в журито. Дайте да поразсъждаваме. Всички кандидати ще бъдат обстойно разпитвани — от мен, от Дайър, вероятно дори от Нуз. Сигурно ще отнеме целия следобед. В даден момент ще се появят въпроси, свързани с домашното насилие. Аз поне възнамерявам да навляза в темата, ако другите не го направят. Ако Дела вдигне ръка и разкаже историята си, ще бъде отхвърлена основателно и ще напусне. Аз ще възразя, разбира се, но тя със сигурност няма да влезе в журито. Ако не се обади обаче? Ако си замълчи, допускайки, че никой в този окръг не е запознат с миналото ѝ?

— Ще означава, че тя има скрити подбуди, сметки за разчистване. Както искаш го наречи — обади се Морис.

— Извинете, но кога кандидатите ще научат повече за делото? — попита Либи.

— Сега, следобед, Когато започнем второто заседание — отговори Джейк.

— Значи Дела ще знае още преди да започнат въпросите, че има обвинения в домашно насилие.

— Да.

Четиримата адвокати обмисляха различни сценарии — всички предпочитаха да поразсъждават мълчаливо. После Порша се обади:

— Тя не е ли длъжна да предупреди?

Четиримата кимнаха.

— Длъжна е — отговори Джейк, — но не е престъпление да си замълчи. Не можеш да принуждаваш хората да разкриват тайните и предубежденията си по време на избора на съдебно жури.

— Струва ми се нередно.

— Нередно е, но рядко се случва съдебен заседател да бъде изобличен след процеса. Не забравяй, Порша, че жената може да има и други мотиви. Да се крие от миналото си и да не иска хората тук да научат за него. Нужна е смелост, за да признае човек, че е бил жертва на домашно насилие. Кураж. Ако тя не се обади обаче, значи иска да изпълни дълга си като член на журито и точно тук става интересно. Възможно ли е присъствието ѝ да ни се отрази неблагоприятно?

— Няма начин — отсече Либи. — Ако иска да бъде съдебна заседателка по това дело, значи няма да изпитва нито капка състрадание към Стюарт Коуфър.

Възцари се ново продължително мълчание, докато те обмисляха евентуалните последици. Накрая Джейк каза:

— Е, ще разберем чак когато настъпи моментът. Жената може просто да скочи от мястото си и при първа възможност да избяга от съдебната зала.

— Съмнявам се — каза Либи. — Срещнах погледа ѝ няколко пъти. Обзалагам се, че е на наша страна.