Време за милост

12

Единствената детска психоложка, която работеше за щата в Северен Мисисипи, беше твърде заета, за да отговаря на телефонни обаждания. По тази причина Джейк допускаше, че ако ѝ бъде отправена молба да зареже всичко и да хукне към ареста в Клантън, тя няма да реагира благосклонно. В окръг Форд нямаше психолози или психиатри с частна практика, нито в цялата Двайсет и втора съдебна област, затова Порша говори два часа по телефона, преди най-сетне да намери детски психолог в Оксфорд, на един час път на запад.

В сряда сутринта Джейк поговори с него за кратко, преди въпросният господин да се съгласи да прегледа Дрю след две седмици, при това в кабинета си, не в ареста. Не правел посещения по домовете. Двамата специалисти от Тюпълоу също, макар че едната, д-р Кристина Рукър, бързо омекна, когато разбра кой ще бъде евентуалният ѝ пациент. Беше чела за убийството на помощник-шерифа и беше заинтригувана от разговора с Джейк по телефона. Той ѝ описа състоянието на Дрю, вида и поведението му, почти кататоничното му състояние. Доктор Рукър се съгласи, че положението е спешно, и склони да прегледа Дрю още на следващия ден, четвъртък, в кабинета си в Тюпълоу, не в ареста в Клантън.

Лоуел Дайър възрази срещу излизането на Дрю от ареста по каквато и да е причина, Ози също. Съдия Нуз разглеждаше искания в окръжния съд на Полк в град Смитфийлд.

Джейк шофира четиресет и пет минути на юг, влезе в съдебната зала и изчака, докато някакви твърде многословни адвокати престанат да се чепкат и съдията се освободи за малко. В кабинета му отново описа състоянието на клиента си, обясни, че според д-р Рукър проблемът не търпи отлагане, и настоя за разрешение момчето да излезе от ареста за преглед. Според него нямаше никаква опасност за сигурността на Дрю или от евентуално бягство. Та хлапето едва бе в състояние да се храни. Накрая Джейк успя да убеди Нуз, че правосъдието ще възтържествува много по-ефективно, ако обвиняемият незабавно получи лекарска помощ.

— Освен това хонорарът ѝ е петстотин долара — добави той на излизане.

— За двучасова консултация?

— Така каза. Обещах ѝ, че щатът ще го покрие, защото вие и аз сега сме техни служители, нали? Което ме подсеща за моя хонорар.

— Ще го обсъдим по-късно, Джейк. Чакат ме адвокати.

— Благодаря, господин съдия. Ще се обадя на Лоуел и на Ози, те ще се ядосат, ще ругаят и сигурно ще дотърчат да ви плачат на рамото.

— Такава ми е работата. Те не ме тревожат.

— Ще съобщя на Ози, че сте наредили да закара хлапето в Тюпълоу. Много ще му хареса.

— Както решиш.

— И ще подам искане за преместване на делото в съда за непълнолетни.

— Моля те да почакаш до обвинителния акт.

— Добре.

— И не отделяй много време за изготвяне на искането.

— Защото и вие не смятате да му отделите много време ли?

— Точно така, Джейк.

— Е, благодаря ви за откровеността.

В осем часа сутринта в четвъртък надзирателят отведе Дрю Гамбъл в тясна тъмна стая и му обясни, че е време да се изкъпе. Досега момчето беше отказвало да го направи и се нуждаеше от сериозна баня. Дадоха му сапун и кърпа и му поръчаха да побърза, защото в ареста имаше право само на пет минути под душа, освен това го предупредиха, че топлата вода, ако изобщо я има, ще тече само през първите две минути. Дрю затвори вратата, съблече се и изхвърли отвън мръсните си дрехи, които надзирателят взе и отнесе в пералното помещение. Когато Дрю приключи, го снабдиха с най-малкия размер оранжев гащеризон, който намериха, и чифт износени гумени чехли, също оранжеви, и го заведоха обратно в килията, където той отказа поднесената му чиния яйца с бекон. Предпочете да хрупа фъстъци и да пие безалкохолно. Както обикновено, не отговаряше на надзирателите, когато те го заговаряха. Отначало бяха допуснали, че упорито им демонстрира отношение, но после установиха, че мозъкът му функционира на съвсем базово ниво. Единият от надзирателите прошепна на друг: „Вътре мъждука нещо, ама главата му е почти празна“.

Джейк пристигна малко преди девет с две дузини пресни понички, които раздаде на служителите в опит да отбележи няколко точки пред старите си приятели, които вече го смятаха за враг. Няколко души си взеха, но повечето понички останаха в кутията. Когато остана насаме с Дрю в килията, той предложи понички и на него. Този път, за огромна изненада на Джейк, момчето изяде две. Почерпил сили от погълнатата захар, Дрю попита:

— Днес май ще се случва нещо, нали, Джейк?

— Да. Ще пътуваш до Тюпълоу, за да те прегледа една лекарка.

— Болен ли съм?

— Тя ще прецени. Ще ти зададе много въпроси за теб и семейството ти, къде си живял, такива неща, а ти отговаряй добросъвестно и казвай само истината.

— Психо, така ли?

Думата стъписа Джейк.

— Психиатърка.

— Да, ясно, психо. Няма да ми е за пръв път.

— Кога друг път са те преглеждали?

— Когато ме прибраха в изправителния и трябваше веднъж седмично да ходя на психо. Само си загубихме времето.

— Но аз два пъти те попитах дали си бил в съда за непълнолетни и ти каза, че не си.

— Извинявай, не помня да си ме питал.

— Защо си ходил в изправителен дом?

Дрю отхапа пак от поничката и се замисли над въпроса.

— Ти си моят адвокат, нали така?

— За пети пореден ден идвам в ареста да говоря с теб. Само адвокатът ти би го направил, нали?

— Много искам да видя мама.

Джейк въздъхна дълбоко и мобилизира цялото си търпение — правеше го при всяко посещение.

— Вчера оперираха майка ти, наместиха ѝ челюстта и сега се възстановява. В момента не можеш да я видиш, но на нея със сигурност ще ѝ позволят да те посети.

— Мислех, че е мъртва.

— Знам, Дрю. — Джейк чу гласове в коридора и погледна часовника си. — Слушай внимателно. Шерифът ще те закара в Тюпълоу. Ще седиш на задната седалка, най-вероятно сам, и няма да говориш с никого в колата, ясно?

— Ти няма ли да дойдеш?

— Ще карам зад вас и ще присъствам на разговора ти с лекарката. Просто не говори с шерифа или помощник-шерифите. Разбра ли?

— А те ще ми говорят ли?

— Едва ли.

Вратата се отвори и в килията влетя Ози, следван от Мос Тейтъм. Джейк се изправи и поздрави лаконично: „Добро утро, господа“, но те само кимнаха. Мос откачи белезниците от колана си и нареди на Дрю:

— Стани.

— Непременно ли трябва да е с белезници? — попита Джейк. — Никъде няма да избяга.

— Вършим си работата, Джейк, точно като теб — отговори Ози.

Голям умник.

— Защо да не е с цивилни дрехи? Ози, момчето отива на психиатричен преглед, оранжевият гащеризон едва ли ще е от полза.

— Не се меси, Джейк.

— Нищо подобно! Веднага ще се обадя на съдия Нуз.

— Направи го.

— Той няма други цивилни дрехи — обясни надзирателят. — Неговите са в пералнята.

Джейк прикова с поглед надзирателя.

— Не позволявате на децата да имат дрехи ли?

— Той не е дете, Джейк — намеси се Ози. — Доколкото ми е известно, ще се явява пред областния съд.

— Изгорили са всичките му дрехи — ненужно уточни Мос. — Заедно с дрехите на майка му и на сестра му.

Дрю потрепери. Джейк погледна към него, после се вторачи в Мос Тейтъм и каза:

— Необходимо ли беше?

— Ти попита дали няма и други дрехи. Ами няма.

— Да тръгваме — каза Ози.

От всяка служба изтичаше информация и на Ози му се беше случвало да си има неприятности. Последното, от което имаше нужда, беше да го снимат за първа страница на някой вестник как измъква обвинения в убийство младеж, за да го заведе при психиатър. Колата го чакаше зад ареста, Луни и Суейзи пазеха и бяха готови да стрелят, забележат ли някой репортер. Потеглиха безпроблемно и Джейк бързо ги последва със своя сааб. Почти не виждаше русата глава на Дрю на задната седалка.

Кабинетът на д-р Рукър беше един от десетината в офис сграда недалече от центъра на Тюпълоу. Както го бяха инструктирали, Ози зави зад нея, където го посрещнаха две патрулки от шерифството на окръг Лий. Той паркира, остави Мос Тейтъм да пази арестанта и влезе заедно с местните помощник-шерифи да огледа помещението. Джейк остана в колата си и зачака. Какво друго можеше да направи? Докато пътуваше, се свърза с Порша, която беше звънила в болницата, за да провери как е Джоузи Гамбъл. Не беше научила нищо и очакваше една медицинска сестра да ѝ се обади с повече информация.

Мъчително измина половин час. Най-накрая Мос Тейтъм излезе от колата и запали цигара, а Джейк отиде при него да си поговорят. Хвърли поглед към задната седалка и видя, че Дрю е легнал и е свил колене към гърдите си.

Джейк кимна към него и попита:

— Той каза ли нещо?

— Нито дума, нищичко, но ние не сме го разпитвали, разбира се. Като болно кутре е, Джейк.

— Какво искаш да кажеш?

— Чувал ли си го как си тананика? Просто седи със затворени очи и все едно скимти и тананика едновременно. Отнася се нанякъде.

— Чувал съм го.

Мос издуха нагоре облак цигарен дим и премести тежестта си от левия на десния крак.

— Възможно ли е да се отърве поради невменяемост, Джейк?

— Това ли се говори?

— Ами да. Хората смятат, че ще го измъкнеш, както измъкна Карл Лий — каза, че бил невменяем.

— Е, хората винаги говорят разни работи, нали, Мос?

— Така е, ама няма да е редно. — Мос се прокашля и погнусено се изплю до калника на колата. — Всички ще се възмутят, а не ми се иска да обвиняват теб.

— Аз го представлявам само временно, Мос. Нуз обеща да намери друг адвокат, ако се стигне до процес.

— Натам ли върви?

— Не знам. Просто движа нещата до връчването на обвинителния акт и ако насрочат дата за процес, аз изчезвам.

— Радвам се да го чуя. Играта сигурно ще загрубее, преди да приключи.

— Вече е загрубяла.

Ози се върна с помощник-шерифите. Поговори с Мос, който отвори задната врата на колата и подкани Дрю да излезе. Бързо го въведоха в сградата, следвани от Джейк.

Доктор Рукър ги очакваше в малка приемна и се представи на Джейк. Бяха разговаряли по телефона няколко пъти, затова запознанството им беше кратко. Тя беше висока и слаба, с рижа коса, вероятно боядисана, и носеше ексцентрични очила с цветни рамки, кацнали на върха на носа ѝ. Беше петдесетинагодишна, по-възрастна от мъжете, които очевидно изобщо не я смущаваха. Това беше нейна територия, тук командваше тя.

След като Ози се увери, че обвиняемият не представлява заплаха, той се извини и каза, че двамата с Мос ще чакат в коридора. Ясно беше, че на д-р Рукър не ѝ допада присъствието на въоръжени хора в тихата ѝ малка приемна, но обстоятелствата я принудиха да се държи любезно. Не всеки ден разговаряше с дете, заподозряно в предумишлено убийство.

Дрю изглеждаше още по-дребен в широкия гащеризон. Гумените му чехли също бяха с няколко размера по-големи и стърчаха нелепо от стъпалата му, които не стигаха до пода, когато той седна и скръсти ръце в скута си. Наведе брадичка и забоде очи в мокета, твърде уплашен, за да регистрира присъствието на околните.

— Дрю, това е доктор Рукър — каза Джейк. — Тя ще ти помогне.

Дрю кимна едва-едва на психиатърката и отново закова поглед в мокета.

— Аз ще остана съвсем за кратко, после ще изляза. Моля те да я слушаш внимателно и да отговаряш на въпросите ѝ. Тя е на наша страна, Дрю. Разбираш ли?

Той кимна и вдигна очи към стената над Джейк, сякаш беше чул нещо, което никак не му допадаше. От гърлото му се изтръгна бавно и печално стенание, но нито дума. Тръпки побиваха Джейк от мънкането му, но все пак предпочиташе отново да го чуе. Доктор Рукър трябваше също да го чуе и да го прецени, ако е възможно.

— На колко години си, Дрю? — попита тя.

— На шестнайсет.

— Кога е рожденият ти ден?

— На десети февруари.

— Значи е бил миналия месец. Празнува ли?

— Не.

— А имаше ли торта?

— Не.

— Приятелите ти в училище знаеха ли, че тогава е рожденият ти ден?

— Май не.

— Как се казва майка ти?

— Джоузи.

— Имаш и сестра, нали?

— Да. Кийра.

— А имаш ли други близки?

Дрю поклати глава.

— Нямаш ли баби и дядовци, лели и чичовци, братовчеди?

Той отново поклати глава.

— А баща ти?

Очите му неочаквано се насълзиха и Дрю ги изтри с оранжевия си ръкав.

— Не го познавам.

— Никога ли не си знаел кой е?

— Не.

Доктор Рукър прецени, че ръстът на момчето е около метър и половина, а теглото му — под петдесет килограма. Не забелязваше признаци за развитие на мускулатурата. Гласът му беше тънък, тих, все още детински. Нямаше лицево окосмяване, нито акне, нищо, което да показва, че е започнал средният стадий на пубертета.

Дрю затвори очи отново и започна да се поклаща леко — привеждаше се от кръста, после се накланяше назад.

Тя докосна коляното му и попита:

— Дрю, страхуваш ли се от нещо в момента?

Той започна да издава същите неспирни звуци, които напомняха на тихо стенание. Двамата възрастни го послушаха, спогледаха се, после д-р Рукър попита:

— Дрю, защо издаваш тези звуци?

Мънкането си остана единствената му реакция. Лекарката отдръпна ръка, погледна часовника си и се отпусна на мястото си, готова да чака. Измина минута, две. След може би пет тя кимна на Джейк и той тихо излезе от стаята.

Болницата не беше далече. Джейк намери госпожа Гамбъл на втория етаж в стая, която тя сякаш делеше с мъртвец, но се оказа старец, който току-що е получил нов бъбрек. На деветдесет и шест!?

Кийра се беше снабдила с малко походно легло и го беше сместила до леглото на майка си. Бяха тук от две нощи и следобед щяха да ги изпишат. Все още не беше решено къде ще отидат.

Джоузи изглеждаше ужасно — лицето ѝ беше отекло, но тя беше в добро разположение на духа и твърдеше, че не изпитва болка. Операцията беше успешна, костите бяха наместени и тя щеше да се нуждае от преглед чак след седмица.

Джейк седна на стол пред леглата им и ги попита искат ли да поговорят. Какво друго да правят, преди да ги изпишат? Дружелюбна медицинска сестра му донесе чаша кафе и дръпна завесата, за да не ги чува мъртвешки неподвижният старец. Разговаряха приглушено, докато Джейк обясняваше къде се намира Дрю и какво се случва. За кратко Джоузи се обнадежди, че ще може да го види, защото синът ѝ е съвсем наблизо, но после си даде сметка, че и двамата не са в състояние за посещения. Шерифът нямаше да позволи.

— Не съм сигурен колко време ще бъда ваш адвокат — каза Джейк. — Както вече ви обясних, съдията ме назначи временно за предварителните процедури. Възнамерява впоследствие да ангажира друг адвокат.

— Защо не може да бъдете вие? — попита Джоузи. Произнасяше думите бавно и с усилие, но достатъчно ясно, за да води разговор.

— Засега съм аз. После ще видим.

Обади се и Кийра, която беше много стеснителна и трудно гледаше хората в очите:

— Господин Калисън от нашата църква каза, че вие сте най-добрият адвокат в окръга и че сме извадили голям късмет с вас.

Джейк не беше очаквал клиентите му да го притиснат в ъгъла и да го принудят да обяснява защо не ги иска. Не можеше да признае пред тях колко опасно е делото на Дрю и че той се притеснява за репутацията си. Навярно щеше да живее в Клантън до края на живота си и искаше да може да печели прилично. Докато семейство Гамбъл сигурно щяха да заминат някъде след броени месеци. Само че как да обясни това на хора, които се намираха в болница, нямаха дом, дрехи и пари и бяха изправени пред ужасяващата вероятност от смъртна присъда за техния син и брат? В момента Джейк беше единствената им закрила. Хората от църквата щяха да им носят храна и утеха, но това беше временно.

Опита се да се измъкне с думите:

— Господин Калисън е много любезен, но добри адвокати има много. Съдията сигурно ще избере колега с опит в делата с непълнолетни.

Джейк се почувства виновен заради глупостите, които изръси. Делото не беше за съда за непълнолетни, освен това в Северен Мисисипи адвокатите с опит в процесите за углавни престъпления се брояха на пръсти. Той прекрасно знаеше, че всички те ще се покрият през следващите няколко дни. Никой не искаше да поема дело за убийство на служител на закона в малък град. Хари Рекс имаше право. Този случай вече им вредеше, а положението щеше да се влошава.

Въоръжен с бележника си, Джейк съумя да отклони разговора от себе си и да го насочи към тяхната история. Без да си навира носа в миналото на Джоузи, той попита за предишни адреси, предишни къщи и градове, където е живяло семейството. Как са се озовали в окръг Форд? Къде са живели преди това? А още по-преди?

Понякога Кийра си спомняше подробностите, друг път се отнасяше и като че ли губеше интерес към разговора. Ту участваше оживено, ту млъкваше уплашено. Беше красиво момиче, високо за възрастта си, с изразителни кафяви очи и дълга тъмна коса. Изобщо не приличаше на брат си и никой не би допуснал, че е с две години по-малка от него.

Колкото повече разпитваше Джейк, толкова повече се убеждаваше, че момичето също е травмирано. Може би не от Стюарт Коуфър, а от други хора през годините. Тя беше живяла с роднини, при две приемни семейства, в сиропиталище, във фургон, в каравана, под един надлез, в приют за бездомни. Колкото по-надълбоко навлизаше Джейк в историята на семейството, толкова по-печална ставаше тя и след един час той се изтощи.

Сбогува се с обещанието да наглежда Дрю и да ги посети отново възможно най-скоро.