Време за милост

23

От тримата надзиратели, които идваха в килията, за да му носят храна и да му дават разпореждания, да го проверяват, да гасят светлините и от време на време да му казват по някоя блага дума, господин Зак беше любимецът на Дрю, защото изглеждаше искрено загрижен за него. Гласът му никога не звучеше рязко като на другите. Сержант Бюфорд беше най-неприятен. Веднъж каза на Дрю, че трябва да е признателен за окръжния арест, защото отделението на смъртниците било ужасно място, а точно там отивали всички убийци на полицаи.

Господин Зак пристигна рано с поднос храна — бъркани яйца и препечена филийка. Остави го до леглото, после донесе и пазарска торба.

— Свещеникът ти праща това — обясни той. — Дрехи, истински дрехи, да се поиздокараш.

— Защо?

— Защото днес отиваш в съда. Адвокатът не ти ли каза?

— Може би, но не помня. Защо отивам в съда?

— Да пукна, ако знам. Аз отговарям само за ареста. Кога за последно си се къпал?

— Не знам, не помня.

— Май преди два дни. Бива. Не миришеш много.

— Водата е ледена. Не искам да се къпя.

— Тогава се наяж и се облечи. Ще те вземат в осем и половина.

Когато надзирателят излезе, Дрю отхапа от филийката, но не докосна яйцата. Те винаги бяха студени. Отвори торбата и извади джинси, дебела карирана риза, чифт бели чорапи, ожулени бели маратонки — всичките втора ръка, но миришеха на прах за пране. Той смъкна оранжевия гащеризон и облече дрехите. Бяха му горе-долу по мярка, приятно му беше отново да е с нормално облекло. Имаше още един комплект в кашона под леглото си, където държеше и другите си съкровища.

Извади пликче солени фъстъци, което му беше донесъл адвокатът, и ги изяде бавно, един по един. Майка му го беше инструктирала да чете по един час всяка сутрин. Беше му донесла две книги: една история на щата, която беше чел за училище и намираше за невероятно скучна. Другата беше роман от Чарлс Дикенс, изпратен от учителката по литература чрез свещеника. Дрю не проявяваше интерес и към романа.

Господин Зак се върна да вземе подноса и каза:

— Не си си изял яйцата.

Дрю не му обърна внимание, а се изтегна на долното легло да подремне. Няколко минути по-късно вратата се отвори с трясък и един дебел помощник-шериф изръмжа:

— Ставай, хлапе.

Дрю се изправи, Маршъл Пратър му щракна белезниците, дръпна го за лакътя и го изведе от килията, после тръгнаха по коридора и излязоха през задната врата, където зад волана на патрулката ги чакаше Дуейн Луни. Пратър натика Дрю на задната седалка и потеглиха. Съвсем скоро спряха пред задния вход на съда, където ги чакаха двама мъже с фотоапарати. Пратър издърпа Дрю от колата малко по-внимателно и се постара той да е с лице към обективите. После влязоха в сградата и се заизкачваха по тъмно и тясно стълбище.

Джейк седеше от едната страна на масата, Лоуел Дайър от другата. Съдия Нуз беше начело, а между устните му стърчеше незапалена лула. И тримата бяха намръщени и видимо недоволни. Всеки по различна причина.

Нуз остави някакви документи на масата и разтри очи. Джейк се дразнеше, че изобщо е тук. Ставаше дума за първото изслушване на няколко нови арестанти и Джейк се опита да избегне явяването на Дрю. Съдията обаче искаше да покаже, че си върши работата, че контролира престъпниците и ги държи зад решетките. Очакваше се да има много хора и Джейк смяташе, че Нуз просто полага усилия да се представи добре пред избирателите си.

Разбира се, самият Джейк не се тревожеше за никакви избиратели и се беше примирил, че ще изглежда зле независимо от развоя на събитията. Щеше да седи до обвиняемия, да го съветва, да говори от негово име и тъй нататък. Безспорната и очевидна вина на Дрю Гамбъл щеше да се прехвърли и върху адвоката му.

— Господин съдия, трябва да наема психиатър за клиента си — каза Джейк. — Щатът не може да очаква аз да платя за него.

— Той току-що се върна от Уитфийлд. Там не го ли прегледаха специалисти?

— Прегледаха го, те обаче работят за щата, а щатът го съди. Трябва ни частен психиатър.

— На мен със сигурност ми трябва — промърмори Дайър.

— Значи нещата вървят към пледиране на невменяемост.

— Вероятно, но как да взема решение, без да се консултирам с наш психиатър? Сигурен съм, че Лоуел ще докара в съда няколко лекари от Уитфийлд, които ще кажат, че момчето напълно е съзнавало какво върши, когато е натиснало спусъка.

Дайър сви рамене и кимна в знак на съгласие.

Нуз се озадачи и каза:

— Да поговорим за това по-късно. Искам да обсъдим сроковете и да определим поне приблизителна дата за процеса. Наближава лятото, а тогава графикът ни обикновено се натоварва. Джейк, какво мислиш?

О, много неща. Първо, главната му свидетелка беше бременна, но все още се прикриваше добре. Не беше длъжен да осведомява никого за това. Щатът най-вероятно щеше пръв да призове Кийра да свидетелства. След дълги разговори с Порша и Лушън той беше решил, че по-разумната стратегия е да настоява за съдебен процес в края на лятото, когато бременността на момичето щеше да ѝ личи, докато свидетелства. Усложняващият фактор беше заплахата за аборт. Джоузи работеше на две места за минимална надница и имаше кола. Нищо не ѝ пречеше да откара дъщеря си в Мемфис, за да направи аборт. Темата беше толкова наболяла, че дори не я обсъждаха.

И второ, малкият Дрю Гамбъл най-сетне започваше да расте. Джейк го наблюдаваше внимателно, майка му също и двамата забелязаха ситните пъпки по бузите му и нежния мъх над горната му устна. Гласът му също се променяше. Той ядеше повече и според надзирателите беше наддал около два килограма.

Джейк искаше на мястото на обвиняемия в съдебната зала да седи дете, а не поизраснал тийнейджър, който се старае да изглежда по-голям.

— Колкото по-рано, толкова по-добре. Може би в края на лятото.

— Лоуел?

— Не ни е нужна голяма подготовка, господин съдия. Няма много свидетели. Би трябвало да сме готови след два месеца.

Нуз прегледа графика си и каза:

— Да кажем, понеделник, шести август, и ще си отделим цялата седмица.

След три месеца. Кийра щеше да е в осмия месец. Джейк не можеше да си представи каква драма ще настъпи в съдебната зала, когато тя заяви под клетва, че е бременна от Коуфър, който я е изнасилвал многократно.

Отвратителен процес!

Дрю беше закопчан с белезници за дървен стол в малка килия заедно с още двама престъпници, чернокожи мъже, които се забавляваха с възрастта и ръста на новия си събрат. Собствените им престъпления изглеждаха незначителни.

— Ей, значи ти си гръмнал оня помощник-шериф, а? — попита единият.

Дрю беше предупреден от адвоката си да не казва нищо, обаче се чувстваше в безопасност в присъствието на други мъже с белезници.

— Точно така.

— Със собствения му пистолет?

— Само него намерих.

— Много те е вбесил, значи.

— Биеше майка ми. Мислех, че е мъртва.

— Ще те изпържат на електрическия стол.

— Не, мисля, че ще те пъхнат в газовата камера — уточни другият.

Дрю сви рамене, не беше сигурен. Вратата се отвори и приставът обяви:

— Боуи.

Единият мъж се изправи, приставът го хвана за лакътя и го отведе. Когато вратата се затвори и в стаята отново стана тъмно, Дрю попита:

— А ти защо си тук?

— Откраднах кола. Ще ми се да бях застрелял ченге.

Малки групи адвокати се навъртаха из съдебната зала, докато подготвяха обвиняемите. Някои наистина имаха работа там, други просто бяха част от редовното присъствие и не пропускаха представление. Говореше се, че хлапето най-сетне ще се появи в съда, и новината ги беше привлякла, както труп — лешояди.

Джейк излезе от кабинета на Нуз и се смая от броя на хората, дошли на предварителни изслушвания, които нямаха почти никакво значение по пътя към справедливостта. Джоузи и Кийра бяха седнали плътно една до друга на първия ред заедно с Чарлс и Мег Макгари. И четиримата изглеждаха уплашени. От другата страна на пътеката седяха семейство Коуфър и техни приятели, до един гневни. Дюма Лий душеше наоколо заедно с още един репортер.

Съдия Нуз призова Дрю Алън Гамбъл и господин Пийт излезе да го доведе. Двамата се появиха от една странична врата до ложата на съдебните заседатели и спряха, докато приставът махне белезниците на момчето. Дрю се огледа, изумен от голямата зала и от хората, вперили любопитни погледи в него. Забеляза майка си и сестра си, но беше толкова зашеметен, че дори не им се усмихна. Господин Пийт го заведе пред масата, където го посрещна Джейк и двамата вдигнаха поглед към съдията.

Джейк беше висок метър и осемдесет и три. Господин Пийт беше около метър и осемдесет и пет — и двамата бяха поне с трийсетина сантиметра по-високи от обвиняемия.

Нуз погледна надолу и попита:

— Вие ли сте Дрю Алън Гамбъл?

Дрю кимна, а може би и измънка нещо.

— Говорете по-силно, моля — почти кресна Нуз по микрофона.

Джейк погледна към клиента си.

— Да, господине.

— И ви представлява адвокат Джейк Бриганс, така ли?

— Да, господине.

— Обвинен сте от голямото жури на окръг Форд в убийството на помощник-шериф Стюарт Коуфър, така ли е?

Според предубеденото мнение на Джейк Нуз се държеше прекалено театрално пред публиката. По дяволите, първото явяване в съда можеше да приключи само с един подпис.

— Да, господине.

— Имате ли копие от обвинителния акт?

— Да, господине.

— Разбирате ли обвиненията?

— Да, господине.

Докато Нуз разлистваше някакви документи, на Джейк му идеше да се провикне: „Стига, господин съдия, как няма да разбира обвиненията? Вече повече от месец е в ареста“. Усещаше погледите на хората, забодени в гърба на хубавото му синьо сако, и съзнаваше, че на този ден, 8 май, той неофициално се превръща в най-мразения адвокат в града.

— Как пледирате: виновен или невинен? — попита съдията.

— Невинен.

— Добре, ще останете в ареста до съдебния процес за убийството на Стюарт Коуфър. Нещо друго, господин Бриганс?

Нещо друго ли? По дяволите, нямаше нужда от това.

— Не, господин съдия.

— Отведете го.

Джоузи се стараеше да се владее. Джейк се върна на масата на защитата и хвърли върху нея безполезния си бележник. Погледна към пастор Макгари, после впери поглед в шайката на Коуфър.

Две седмици по-рано Дайър осведоми Джейк, че с неговия следовател искат да се срещнат с Джоузи и Кийра, за да им зададат някои въпроси. Много професионален ход, защото всъщност той се нуждаеше от позволението на Джейк само за да разговаря с обвиняемия. Джейк представляваше Дрю, не семейството му и ако от прокуратурата или полицията искаха да поговорят с потенциален свидетел, със сигурност можеха да го направят.

За разлика от гражданските дела, където всички свидетели се оповестяваха предварително и показанията им се уточняваха преди процеса, при наказателните дела нито една от страните не беше длъжна да разкрива нищо. В обикновено бракоразводно дело на теория се знаеше за всеки похарчен от съпрузите долар. Само че при дело за предумишлено убийство, когато на карта беше заложен човешки живот, защитата нямаше право да знае какво ще кажат свидетелите на обвинението, нито какви ще бъдат становищата на вещите лица.

Джейк се съгласи на среща в кантората си и покани Ози и инспектор Рейди. Искаше стаята да е пълна, за да може Кийра и Джоузи да преживеят напрежението от това да разказват за случилото се пред публика.

Нуз прекъсна за обяд в единайсет и половина. Джейк и Порша отведоха Джоузи и Кийра в кантората отсреща, следвани от Дайър и неговия следовател. Събраха се отново в главната заседателна зала, където Бев беше оставила кафе и кексчета. Джейк настани всички, а Джоузи сложи начело на масата, сякаш е на свидетелското място.

Лоуел Дайър се държеше сърдечно и вежливо и най-напред ѝ благодари. Разполагаше с пълния доклад на инспектор Рейди и беше запознат с историята ѝ. Джоузи се стараеше да отговаря кратко.

Предишния ден Джейк беше обучавал майката и дъщерята цели два часа в църквата. Дори им връчи писмени инструкции, които да запомнят, с ценни съвети като: „Отговаряйте кратко. Не казвайте нищо, за което не ви питат. Ако не знаете, не гадайте. Не се колебайте да помолите господин Дайър да повтори въпроса. Говорете възможно най-малко за физическия тормоз (това ще го запазим за процеса). И най-важното: не забравяйте, че той е врагът и се опитва да издейства смъртна присъда за Дрю“.

Джоузи беше калена от живота и се държа твърдо. Отговори на въпросите без никакви емоции и спомена за побоите съвсем бегло.

След това дойде редът на Кийра. По молба на Джейк тя носеше джинси и тясна блуза. Никой не би заподозрял, че четиринайсетгодишното момиче е бременно в четвъртия месец. Джейк охотно се съгласи на срещата, защото искаше Лоуел Дайър да има възможност да прецени свидетелката, преди да започне да ѝ личи. На нейния списък с инструкции Порша беше написала с дебели черни букви: „Не споменавай бременността си. Не споменавай изнасилванията. Ако те попитат била ли си малтретирана, просто се разплачи и не казвай нищо. Джейк ще се намеси“.

Гласът ѝ пресекна още в началото и Дайър не я притисна. Кийра беше уплашено и крехко дете, което тайно носеше дете в утробата си, и изглеждаше неспособна да продължи под напора на силните чувства.

Джейк се намръщи и се обади:

— Може би друг път.

— Разбира се.