Време за милост

37

През 1843 г. Даниъл Макнотън, психически нестабилен собственик на дървообработващо предприятие в Шотландия, бил убеден, че британският министър-председател Робърт Пийл и неговите хора, торите, го преследват. Той забелязал Пийл да се разхожда по една лондонска улица и го прострелял смъртоносно в тила. Обаче сбъркал, това не бил премиерът. Жертвата му всъщност била Едуард Дръмънд, частният секретар на Пийл и дългогодишен държавен чиновник. По време на процеса за убийство двете страни стигнали до споразумение, че Макнотън страда от делюзии и други психически проблеми. Съдебните заседатели отсъдили, че той е невинен поради невменяемост. Случаят му се прочул и създал стратегията на защита поради невменяемост, възприета в Англия, Канада, Австралия, Ирландия и повечето американски щати, включително Мисисипи.

Решението „Макнотън“ гласеше следното: „За да се изгради защита на основата на невменяемост, трябва недвусмислено да се докаже, че при извършване на деянието обвиняемият е действал с нездрав разсъдък поради умствено заболяване и не е съзнавал естеството и характера на стореното или ако е съзнавал какво върши, не е съзнавал, че то е неправилно“.

Десетилетия наред решението „Макнотън“ пораждаше разгорещени дебати сред правистите, биваше променяно и напълно отхвърляно в някои юрисдикции. През 1990 г. обаче то все още беше стандарт в повечето щати, включително в Мисисипи.

Джейк подаде писмено известие за гледане на делото в духа на решението „Макнотън“ и приложи досие, над което той, Порша и Лушън работиха цели две седмици. На 3 юли Дрю отново беше отведен в психиатричната клиника в Уитфийлд, за да го прегледат лекари, един от които щеше да бъде избран да свидетелства срещу него на процеса. Джейк изобщо не се съмняваше, че Лоуел Дайър ще намери психиатри, склонни да свидетелстват, че Дрю не е психичноболен и е съзнавал какво върши, когато е натиснал спусъка.

Защитата нямаше да твърди обратното. Засега нищо в психологическия профил на Дрю не говореше за психично заболяване. Джейк и Порша се бяха сдобили с копия от резюмираните решения на съда за непълнолетни, с датите на постъпването и освобождаването му, с архив на престоя му в изправителното заведение, с доклади от училищата и мнението на д-р Кристина Рукър в Тюпълоу и на д-р Сейди Уийвър в Уитфийлд. Като цяло те описваха психически, емоционално и умствено незрял тийнейджър, чийто първи шестнайсет години бяха шокиращо хаотични. Дрю беше травмиран и многократно заплашван от Стюарт Коуфър, а във въпросната нощ бил сигурен, че майка му е убита. Само че не беше психичноболен.

Джейк знаеше, че е възможно да намери и да наеме експерт, който да заяви обратното, но не желаеше битка в съдебната зала заради хипотеза за невменяемост, която не можеше да спечели. Ако опишеше Дрю като умопомрачен, от когото не може да се търси отговорност, това щеше да му направи лоша услуга пред съдебните заседатели. Затова възнамеряваше да поддържа решението „Макнотън“ през следващите няколко седмици, после да го зареже точно преди процеса. Досущ като партия шах — защо да не изпрати Лоуел Дайър за зелен хайвер?

Стан Аткавидж седеше на бюрото си, когато Джейк се появи и попита:

— Здрасти. Имаш ли една минута?

Стан искрено се зарадва, че го вижда. Беше се отбил у тях седмица преди това, веднага щом Карла позволи, и двамата изпиха по чаша лимонада на двора.

— Радвам се, че си на крак.

Седемнайсет дни след побоя Джейк беше възстановил почти напълно нормалното си ежедневие. Белезите му бяха съвсем малки и имаше едва забележими синини.

— И аз се радвам, че съм на крак — отговори Джейк и подаде на Стан някакви документи. — Малък подарък за теб от момчетата в Джаксън.

— Какво е това?

— Прекратяване на ипотеката ми. Напълно съм се разплатил със Секюрити Банк.

Стан погледна най-горния лист — на него имаше печат ЗАЛИЧЕНА.

— Поздравления — каза Стан изумено. — Коя е щастливата банка?

— Трета федерална в Тюпълоу.

— Чудесно. Какъв заем ти отпуснаха?

— Не е твоя работа, нали? Освен това ще преместя при тях всичките си сметки. Колкото и да са скромни.

— Стига, Джейк.

— Не, сериозно, те са много симпатични хора и не се налагаше да ги моля. Веднага оцениха стойността на прекрасния ми дом и са сигурни, че ще успея да плащам вноските. Много стимулиращо.

— Хайде, Джейк, знаеш, че ако зависеше от мен…

— Но вече не зависи. Остава ти да се тревожиш само за заема за съдебните разноски. Кажи на шефовете си да не се притесняват, скоро ще се разплатим.

— Разбира се. Не се съмнявам. Но не е нужно да местиш бизнеса си, Джейк. По дяволите, обслужваме сметките и заемите ти още от създаването на кантората.

— Съжалявам, Стан, но тази банка не успя да ми помогне, когато наистина имах нужда.

Стан хвърли документите на бюрото си и изпука кокалчетата на ръцете си.

— Добре, добре. Но си оставаме приятели, нали?

— Естествено.

В петък, на 6 юли, Джейк се събуди от кошмар, плувнал в пот. Все същият сън — как главата му е притисната към горещия асфалт, а един едър побойник обсипва лицето му с удари. Сърцето му биеше лудешки, дишането му бе затруднено, но все пак успя да се успокои, без да става и без да буди Карла. Погледна към часовника — 4:14. Бавно се овладя, дишането му се нормализира. Много дълго лежа неподвижно, страхуваше се да помръдне, защото мускулите още го боляха, и се взираше в черния таван, докато се опитваше да забрави кошмара.

Процесът беше след месец, а започнеше ли да мисли за него, край на спокойния сън. В пет сутринта успя предпазливо да се отвие и да провеси крака от леглото. Докато се изправяше, Карла се обади:

— Къде си мислиш, че отиваш?

— Имам нужда от кафе. Ти заспивай.

— Добре ли си?

— Защо да не съм? Всичко е наред, Карла, заспивай.

Джейк отиде в кухнята, свари си кафе и излезе на двора, където въздухът беше топъл и щеше да става по-топъл с всеки изминал час. Той все още беше потен и кафето не му помогна да се разхлади, но без него денят беше немислим. Имаше твърде много неща, над които да размишлява. Замисли се за Сесил Коуфър и за побоя, за почти неудържимото си желание да подаде жалба и да го съди за причинени щети, за да получи поне някаква справедливост и, разбира се, малко пари, колкото да покрие разходите около лечението си. Замисли се за Джанет и Ърл Коуфър и тяхната трагична загуба и като родител се опита да им съчувства. Само че греховете на сина им бяха причинили много мъка, неизмерима и нестихваща. Джейк не можеше да изпита състрадание към тях. Представи си как двамата седят в съдебната зала и получават удар след удар, докато той изправя сина им на съд, но не можеше да промени фактите. Замисли се за Дрю и за хиляден път се опита да дефинира справедливостта, но не беше по силите му. Убийството трябваше да бъде наказано, но беше възможно и да бъде оправдано. За тази цел обвиняемият трябваше да бъде изслушан, да пресъздаде ужаса на момента, да опише на съдебните заседатели неподправения страх, докато майка му е лежала в безсъзнание, а Коуфър е обикалял къщата и е търсел децата. Джейк беше почти убеден, че е способен да подготви добре клиента си, преди да го призове като свидетел.

Трябваше му горещ душ, за да отмие засъхналата пот и да облекчи болките си. Слезе в банята в сутерена, като се стараеше да не вдига шум. Когато се върна в кухнята, облечен в халата си, Карла стоеше до масата по пижама, пиеше кафе и го чакаше. Той я целуна по бузата и седна срещу нея.

— Тежка нощ, а? — попита тя.

— Сънувах кошмар.

— Как се чувстваш?

— По-добре от вчера. Ти как спа?

— Както обикновено. Джейк, искам утре да отидем в Оксфорд, само двамата. Можем да си направим пикник с Джоузи и Кийра и да ги попитаме за бебето.

Звучеше странно, все едно молеше за услуга, за съвет, за рецепта или дори за нещо по-осезаемо като книга, която иска да заеме. Очите ѝ се навлажниха и Джейк дълго се взира в тях.

— Значи си решила?

— Да. А ти?

— Не съм сигурен.

— Джейк, време е да вземеш решение, защото не мога да продължавам да се измъчвам. Или ще го направим, или ще забравим. Мисля за това всеки ден, всеки час и съм убедена, че така е правилно. Поглеждам напред, след година, след две, след пет, когато всичко това ще е зад гърба ни, когато Дрю ще е там, където е отредено да бъде, когато клюките са стихнали и хората са приели случилото се, когато тази бъркотия приключи, а ние ще имаме красиво момченце, което ще бъде наше завинаги. Някой ще го вземе, а аз искам то да отрасне в тази къща.

— Ако все още я притежаваме.

— Стига, моля те. Хайде да вземем решението довечера.

Само че решението вече бе взето и той го съзнаваше.

Точно в шест сутринта Джейк влезе в Кафето за пръв път от седмици. Дел го поздрави нахакано:

— О, добро утро, красавецо. Какви ги вършиш?

Джейк я прегърна и кимна на редовните клиенти. Седна на обичайното си място, където Бил Уест четеше вестника на Тюпълоу и пиеше кафе.

— Я гледай кой цъфна! Радвам се да те видя!

— Добро утро — поздрави Джейк.

— Чухме, че си пукнал — осведоми го Бил.

— Не вярвай на всичко, което чуваш. Носят се страшни клюки.

Бил се вторачи глуповато в него и отбеляза:

— Носът ти ми се струва поизкривен.

— Да го беше видял предишната седмица.

Дел му сипа кафе и попита:

— Обичайното ли?

— Че защо да го променям след десет години?

— Просто съм любезна.

— Откажи се, не ти отива. И кажи на готвачката да побърза, че умирам от глад.

— Май искаш пак да ти сритат задника.

— Ни най-малко, изобщо не искам.

През една маса се обади фермер на име Дънлап:

— Ей, Джейк, чухме, че си видял добре онези типове. Някаква представа кои са?

— От ЦРУ изпратиха хора да ми затворят устата.

— Сериозно? Кажи ни кои са и ще поръчам на Уилис да им даде да се разберат.

Уилис беше осемдесетгодишен, с един бял дроб и един крак.

— И още как! — потвърди той и почука с бастуна си. — Ще ги пипна копелетата!

— Благодаря, момчета, но нямам представа кои бяха.

— Друго чувам — възрази Дънлап.

— Е, ако си го чул тук, не е вярно.

Предишния ден Джейк беше дошъл в Кафето в края на деня, за да научи новините от Дел. Освен това два пъти беше приказвал с нея по телефона, докато болногледачката му го държеше като заложник у дома, затова знаеше какво говорят за него редовните посетители. Отначало били шокирани и гневни, после — загрижени. Всички били убедени, че случилото се е свързано с Коуфър, и подозрението им се потвърдило четири дни след нападението, когато плъзнал слухът, че нападателят е един от синовете на Ърл. На следващия ден тръгнала и клюката, че Джейк отказва да подаде жалба. Половината посетители му се възхищавали за това решение, другата половина искали възмездие.

Закуската му пристигна и разговорът се насочи към футбола. Бяха излезли предварителните прогнози за сезона и отборът на „Оул Мис“ се оказа по-напред, отколкото бяха очаквали. Това допадаше на едни и разочароваше други, а Джейк просто си отдъхна, че положението се нормализира. Трябваше да преживя препечената си филийка бавно, за да не се издаде, че челюстта все още го боли и че избягва да дъвче с временните коронки. Седмица преди това се хранеше с плодови шейкове през сламка.

Късно следобед Хари Рекс намина да го види.

— Чете ли правните обяви във вестника? — попита той.

Всеки адвокат в града преглеждаше седмичните правни обяви в местния вестник, за да провери кой е арестуван, кой е подал молба за развод или за фалит и на чия земя ще бъде наложена възбрана. Обявите бяха най-отзад, при евтините съобщения с много ситен шрифт.

Джейк изоставаше с четенето и отговори:

— Не съм. Какво става?

— Погледни. Легализират наследството на Коуфър. Починал е, без да остави завещание, затова земята му трябва да се прехвърли на наследниците.

— Благодаря, ще погледна.

Хари Рекс четеше правните обяви с лупа, за да бъде в крак с новините и клюките. Джейк обикновено просто ги преглеждаше отгоре-отгоре, но не беше пропуснал имота на Стюарт Коуфър. Окръжната управа беше оценила къщата и десетте му акра на 115 000 долара, без ипотека и без запори. Правото на собственост беше свободно и неоспорвано, а всички евентуални кредитори разполагаха с деветдесет дни от 2 юли нататък да заявят претенциите си към наследството. Коуфър беше мъртъв повече от три месеца и Джейк се питаше защо процедурата се е забавила толкова, макар да не беше необичайно. Щатските закони не упоменаваха срок за легализиране на наследство.

Обмисляше най-малко две възможни съдебни дела. Едното, заведено от името на Джоузи за разноските по лечението ѝ, които вече надхвърляха 20 000 долара, но съдебните изпълнители не можеха да я намерят. Второто можеше да бъде от името на Кийра за издръжка на детето. Джейк не забравяше и своето дело срещу Сесил Коуфър за побоя и последвалите медицински разходи, които обикновената му здравна застраховка покриваше само наполовина.

На този етап обаче нямаше никаква полза от дело срещу семейство Коуфър. Съчувствието му към тях се стопи на паркинга пред супермаркета, но те все пак бяха изстрадали достатъчно. Засега. Джейк щеше да изчака процеса на Дрю и отново да прецени положението. Не му трябваше още лоша реклама. Лушън да си гледа работата.