Изкуството на заблудата

12. Подаръкът

— Лейтенант, имаме пратка за вас на входа към Трето авеню.

Матюс, която не очакваше никакви пратки, каза:

— Ще бъдеш ли така добър да се разпишеш за нея и да ми я изпратиш горе, Пийт?

— Вече не мога да правя така, лейтенант, съжалявам. Нов правилник.

И тя беше чела тази наредба. „Колко досадно.“

— Тогава поне се разпиши за нея. Аз ще сляза да я взема.

— Човекът казва, че няма да даде пакета на никой, освен на вас.

— Тогава ще трябва да почака.

— Той чака, лейтенант. Звъня ви за трети път.

Психоложката беше присъствала на заседание и не беше проверявала за съобщения. Нищо чудно Пийт да казваше истината.

— Питай го какво представлява и от кого е.

Въпросите се чуха в слушалката. После Пийт каза, че ще й даде да говори с доставчика.

— Здравейте, лейтенант.

Гласът й беше познат, но й отне известно време да го идентифицира.

— Господин Уокър?

— Казах ви, че мога да ви помогна.

Матюс усети хладни тръпки. Във въображението й изникна образът на семейното куче, оставящо мъртва катерица на стълбището пред входната врата.

— Вече обсъдихме въпроса.

— Вие трябваше да кажете тези неща. Разбирам това… Разбирам начина, по който стават нещата.

— Не съм убедена, че разбирате. Какво има в пакета, господин Уокър? — Тя се опита да налучка. Какво бе донесъл ученикът на обожавания си учител? — Някаква риба? Прясна риба?

— Риба? Нося нещо нейно — каза тъжно той. — Доказателство, че онзи лайнар лъже, щом казва, че не е направил нищо на Мери-Ан.

— Господин Уокър… Феръл, незаконно е да се включвате в действащо разследване. Вече изяснихме този въпрос. — По тялото й преминаха нови тръпки. Това не беше първият случай, при който опечален роднина се намесваше в разследването, но на нея лично никога не й се бе случвало. Вместо да се зарадва на сътрудничеството, тя се почувства като хваната в капан.

— Имате си информатори, нали? Е, аз ви нося улика. Не се отнасяйте пренебрежително към нея, преди да сте я проверили.

— Ако ми оставите този пакет, господин Уокър, ще го взема по-късно.

— Няма начин. Трябва да ви видя или ще го отнеса с мен. Какво ви става? Искате ли да хванете този човек, или не?

— Трябва да оставите пакета, господин Уокър. Нищо не мога да направя по този въпрос. Пратките се преглеждат на рентген, проверяват се по електронен път — съществуват всевъзможни мерки за сигурност, които не мога да пренебрегна. Те отнемат няколко часа. Ще видя какво има вътре и ще ви се обадя.

— Няма начин. Ще ви почакам.

— Какво стана с двойното ви работно време?

— Нови споразумения.

— Господин Уокър…

— Ще ви почакам, независимо дали това ви харесва.

Тя чу, че младежът върна телефона на Пийт.

— Лейтенант? — обади се дрезгавият глас.

— Кажи му, че слизам. Започни проверката на пратката, окей? — Всъщност една такава проверка отнемаше само няколко минути. Матюс се зачуди дали не беше глупаво да показва на Уокър, че бе преувеличила. Майната му: ще приеме пратката, ще изведе Феръл оттам и ще го предупреди да не опитва това друг път.

След няколко минути тя мина покрай автомата за кафе в преддверието и се приближи до оживения контролно-пропускателен пункт при главния вход на сградата, гледащ към Трето авеню. Феръл Уокър я чакаше прав — там нямаше столове — от другата страна на двата метални детектора, вляво от шумната рентгенова машина. Носеше същото горнище от анцуг и същите сини дънки, с които беше облечен при срещата им по-рано през деня. Стори й се, че усеща онази миризма, въпреки че все още се намираше далеч от него.

Пийт, едър полицай в началото на петдесетте, който охраняваше предния вход от години, й посочи едно безформено кафяво кашонче от велпапе, оставено върху сгъваема маса. При входа шумът се усили заради въпросите на охраната, регистрирането, пиукането на металните детектори и стърженето на конвейера на рентгеновата машина, създаващо повишено напрежение във въздуха, което винаги предизвикваше у нея присвиване под лъжичката като при заплаха за насилие. Обикновено тя влизаше и излизаше от сградата през гаражния изход, където бе значително по-спокойно, защото се използваше само от полицаи. Но тук, в ухаещото на кафе фоайе с висок таван, застанала под мижавата светлина на разположените над главата й лампи с матови крушки, избрани заради по-малката им консумация на ток, Матюс се чувстваше по-скоро като турист на контролно-пропускателния пункт на някое чуждестранно летище.

Картонената кутия сякаш нарасна по размери и значимост. Дафни изгуби от поглед Уокър заради съоръженията за сигурност, но усети, че той все още стоеше там и я наблюдаваше.

— Пийт, бъди така добър и го пусни го да влезе.

Дежурният полицай даде знак на Уокър да мине през металния детектор, но младежът отказа.

Матюс се премести на място, откъдето можеше да вижда Феръл, и му каза:

— Можеш да го оставиш. На пластмасовата табла. Ще ти го върнат, когато си тръгваш.

Уокър я погледна скептично.

— Ще ти го върнат — повтори тя.

Младежът извади дългия рибарски нож от ръчно ушита кожена кания, затъкната в колана на панталоните му под анцуговото горнище. Изглеждаше впечатлен, че тя се е досетила, че го носи. Остави ножа на мръсния пластмасов поднос и Пийт го премести извън досега му с открито любопитство. Уокър мина през детектора за метали и полицаят размаха ръка пред лицето си, за да прогони вонята на риба, която се разнасяше от младежа.

Матюс и Феръл застанаха пред кашончето и тя го помоли да го отвори. Пийт пристъпи към тях, за да защити своя лейтенант.

— Вие я отворете — каза някак детински Уокър. Но в гласа му се прокрадна и нещо като заплаха.

— Щом сте тук, по-благоразумно е да я отворите вие, господин Уокър. Дадох ви възможност да си тръгнете. — Психоложката погледна часовника си, за да придаде автентичност на следващата си реплика. — Или ще направим това сега, или не, но аз нямам време да стоя тук и да го обсъждам. — Искаше да бъде сурова към него, за да разсее всякакви хрумвания от негова страна, че между тях се е породило лично приятелство. Знаеше отлично, че ако не внимава, Уокър ще се присламчи към нея, за да запълни празнотата, оставена от мъртвата му сестра. А тя изобщо не искаше да се случва подобно нещо.

— Беше зад контейнера за боклук в алеята зад апартамента му — каза младежът, като бръкна в кутията. Той извади оттам тъмносиньо горнище на анцук с щампован жълт надпис „Мичиган“. Матюс направи всичко възможно, за да сдържи реакцията си. Нийл бе споменал, че Мери-Ан може би е носила такова горнище. Това съвпадаше с част от неговите показания и тя изпита въодушевление от откритието. Уокър се опита да й го даде, но Дафни отказа и извика на охраняващите полицаи: „Ръкавици!“ Накара младежа да хване с два пръста горнището за раменете и да се постарае колкото се може по-малко да се допира до него. После изстреля следните въпроси:

— Колко дълго сте били в контакт с него? Можете ли да потвърдите, че е принадлежало на сестра ви? Кога и къде по-точно намерихте тази дреха?

Уокър й отговори решително, че го е сложил в това кашонче, за да й го даде; че е било на сестра му и че го е намерил зад контейнера за боклук по време на търсенето, което е провел същата тази сутрин след срещата им при съдебния лекар. Щом нахлузи ръкавиците, психоложката взе горнището и го завъртя, за да огледа тъмнокафявите точици, с които бе изпъстрено, и по-голямото идентично на цвят петно на бието му. Засъхнала кръв.

— Ще ми трябва торба за улики — обърна се Матюс към един от полицаите. Той пое в тръс към асансьорите.

— Постъпих добре, нали? — попита я изпитателно Феръл Уокър.

— Може да сте повредили важна улика. — Дафни нямаше да признае, че Уокър е направил нещо, което тя не беше; което не можеше да направи без съдебна заповед за претърсване жилището на Нийл. Без основателна причина — силна улика срещу Нийл — те все още не разполагаха с подобна заповед. Иронично, но горнището, макар и намерено на обществено място, както твърдеше Феръл, можеше да се окаже необходимата основателна причина.

— Казвам ви, той го е направил.

— Оставете изводите на мен. Участието ви в разследването трябва да спре дотук. Разбрахме ли се?

— Вие ми помогнахте и аз ви помогнах — каза леко обидено Уокър. — Ние си помагаме един на друг. — Неувереният му тон й разкри, че той проверяваше каква е ситуацията, какви са отношенията между тях. — Помагам ви както вие помагате на онези момичета.

Матюс затаи дъх: Той знаеше за доброволната й работа в приюта. Дали не я беше следил?

— Ще го отнесем оттук — каза твърдо тя. — Ще поддържам връзка с вас.

— Не и ако аз ви потърся пръв — отвърна младежът със същата наивна емоционалност, която беше демонстрирал по-рано през деня. Той се спря при Пийт и си взе ножа, въпреки че полицаят му нареди първо да мине през системата за сигурност. По-възрастният мъж каза:

— Незаконно е да носите под дрехите си оръжие.

— Аз съм информатор — отговори гордо Уокър.

Щом чу това изявление, Пийт се обърна за потвърждение към Матюс, която поклати с отвращение глава. Когато психоложката погледна отново към младежа, той беше изчезнал.