Изкуството на заблудата

50. Без Прейър

Когато Болд и Матюс започнаха разпита на Вандърхорст, Ламоя затвори телефона с треперещи ръце. Една муха кацна на стената на кабинета му и той остана загледан в нея, докато тя се почистваше, потривайки крачета като картоиграч, който загрява дланите си преди голямата игра. Като детектив, Джон преследваше фактите един по един, с други думи вървеше по дирята от трохите — клише, което отразяваше изключително точно действията му в момента.

Дългоочакваният доклад на Нейтан Прейър лежеше на бюрото му — един зле написан преразказ на събитията, по време на които заместник-шерифът беше съставил акт за превишена скорост на Мери-Ан Уокър една седмица преди смъртта й, както и алибито му за нощта, в която бе умряла жената — едно нощно дежурство, през което, по собствените му признания, той си бе дал почивка, наричана от полицаите „свободно време“, през критичния интервал от двадесет и три часа до полунощ.

Ламоя позвъни на Матюс, която се намираше на горния етаж, за да сподели с нея важната информация, която току-що бе получил от управителя на закусвалнята „Макдоналдс“, намираща се до летището. Понеже се бе надявал, че тя може да се включи в разпита на управителя или поне да отбележи неговия напредък, сержантът изпита разочарование, когато се включи гласовата й поща. Изхождайки от най-важното — Прейър скоро щеше да приключи дежурството си, — той реши да действа без нея.

Докато пътуваше през града, Джон се обади на Джанис Майер, компютърна специалистка от криминалната лаборатория, и поиска от нея невъзможното. Джанис не знаеше паролата. Той бе разчитал именно на това.

Благодарение на компютърната технология бе успял да определи местонахождението на Прейър. Окръжната шерифска служба следеше движението на всяка от патрулните си коли. Вместо да помоли диспечера на ОШС да се свърже по радиостанцията със заместник-шерифа или да изпрати текстово съобщение на мобилния информационен терминал на патрулката му, Ламоя поиска от него да му съобщи местонахождението на мъжа или назначението му. Като служител на Сиатълското полицейско управление, сержантът нямаше власт да извика Прейър на разпит, но не виждаше нищо лошо в това да посети заместник-шерифа с касетофон в джоба. Въоръжен с благословията на прокуратурата и с информацията, че кола 89 в момента се намираше между Медисън и Мериън и се движеше на юг по Бродуей, следвайки един лесно предвидим дежурен маршрут, Ламоя паркира джетата си пред един магазин за рамки на Бродуей, отиде на автобусната спирка и започна да се оглежда за патрулната кола. След няколко минути я забеляза, включи касетофона на запис и излезе на улицата, вдигайки палец като стопаджия. Искаше срещата му с Прейър да изглежда колкото се може по-случайна и безобидна.

Заместник-шерифът спря патрулката до тротоара, отключи предната врата и сержантът се качи вътре.

— Какво искаш, по дяволите? — попита Прейър, като включи сигналната зелена лампа на колата и потегли. Ламоя чу, че ключалката на вратата изщрака отново и за първи път изпита безпокойство.

— Не съм длъжен да правя това — започна Джон. — Дори не знам защо си създавам главоболия заради теб.

Заместник-шерифът изгледа с пламнал поглед спътника си, вдигна глава и подмина мълчаливо няколко пресечки. После каза:

— Така ли?

— Така — отговори сержантът.

— Тогава ще те попитам отново: Какво искаш, по дяволите?

— В онзи „Макдоналдс“, който използва като алиби за нощта, в която Мери-Ан Уокър е била хвърлена от моста Аврора, през същата нощ е имало пожар — подпалил се е един фритюрник. — На лицето на Прейър се изписа ужас. — Противопожарната команда е получила обаждането в девет и петдесет и четири вечерта. Пожарникарите са пристигнали на мястото в десет часа и седем минути. Което означава, че когато си отишъл там, заведението не е работело. — По шосето изсвистяха мокри гуми. Движението по Бродуей беше натоварено по всяко време на денонощието. — По дяволите, ние сме длъжни да проверим всичко — алиби, свидетели и така нататък — и ти знаеш това, Прейър, тъпо лайно такова. Ако не друго, поне е трябвало да провериш алибито си.

— Мамка му.

Още пет пресечки прелетяха край прозорците като хаос от мокри цветове. Тази част на Бродуей гъмжеше от колежани. Ламоя с удивление осъзна, че всяка година те му изглеждаха все по-млади.

Най-накрая заместник-шерифът каза тихо:

— Нямаше начин да се разбера с някой от вас. И знаеш ли защо? Защото дойдохте на масата за разпити предубедени към мен.

— О, я стига.

— Ако ви бях казал истината, щях да си изгубя значката.

— Нищо чудно.

— Правиш си шеги с това, така ли?

— Аз и Попай: „Аз съм това, което съм.“

— Майната ти.

— Как мислиш, защо съм тук, Нейт? Ако исках да те арестувам, щях да се обърна към шефовете си или към прокуратурата. Трябва ли да искам да те арестувам за това убийство, Нейтан? Или първо би трябвало да изслушам твоята версия за случилото се? — Нямаше значение, че вече бе разговарял с Хил и че тя би трябвало вече да се е обадила на прокурора; нямаше значение, че ако бяха завлекли Прейър в Кутията, той щеше да се позове на правото си на адвокат и да си затвори устата. Ламоя се надяваше отчаяно, че като правеше това в уюта и безопасността на патрулката на заместник-шерифа, като му предлагаше втори шанс, Прейър можеше да не забележи плаващите пясъци, в които можеха да нагазят сега.

„Дотук добре.“

Нейтан се отклони от маршрута си, спусна се надолу по хълма към града, спря пред Египетската шатра и остави мотора да работи на празни обороти. Той погледна към сержанта и Ламоя видя напрежението в очите на мъжа, който се опитваше да прецени хладнокръвно думите му. Джон откри, че гледаше към дръжката на вратата. Заместник-шерифът каза:

— Тя и аз… малко се сближихме.

Сержантът внезапно стана неспокоен. Кой беше притиснат в ъгъла и кой кого планираше да изненада? Прейър беше дяволски едър. Ламоя не искаше да влиза в конфликт с него.

Нейтан продължи:

— Тя и аз… добре, да кажем просто, че изпихме заедно по чаша кафе… и тя се оказа едно ужасно объркано хлапе.

— Да не би да ми казваш, че ти си хвърлил Мери-Ан Уокър от моста? — попита Джон, като продължаваше да се опитва да звучи така, сякаш разговаряха под душовете в съблекалнята.

— Не, не — рече заместник-шерифът и подкрепи думите си с мазна усмивка. — Просто се сближихме малко.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм. Но аз бях заинтригуван от нея, окей? И тя беше заинтригувана от мен, казвам ти. Ти най-добре знаеш за какво говоря.

— Сигурно. — Ламоя изпита леко отвращение към себе си.

— Случва се на всички ни, когато сме на работа.

— Така е — отвърна сержантът и се опита да надене приятелска усмивка на лицето си, понеже усети, че изражението му бе леко резервирано.

— Та всичко, което ти казвам… е, че може би малко се увлякох по нея. Съди ме, ако искаш! Тя беше красива, ужасно сексапилна и толкова уязвима, докато ридаеше и се оплакваше от грубото копеле, с което живеела. И аз… аз си помислих, че мога да се покатеря по лозата, да вляза през прозореца, да хвана нейния Опасен Дан, докато я бие, и да му разкатая фамилията — мога да го направя, стига да пожелая, прав ли съм?

— Абсолютно — отговори сержантът, усещайки киселини в стомаха си.

— Точно така — каза самоуверено Прейър. — И какво трябваше да ви кажа — че онази нощ използвах „свободното си време“, за да се мотая пред апартамента на онзи лайнар, питайки се как да спася една дама в беда? Как щях да изглеждам в очите ви? Разбираш ли какво имам предвид?

— Разбира се.

— Следиш ли мисълта ми?

— Съвсем ясно.

— Тя имаше проблеми с онзи тип и аз реших да се погрижа за него.

— Просто като фасул — рече Ламоя. — И аз щях да реша същото.

— Обръщаш тези сладурани по гръб и те те заливат със сладостта си. Казвам ти. Гърнето с меда е твое. Един поглед в очите им и разбираш кои са така напращели, че се канят да се пръснат, кои харесват униформата, независимо кой я носи, кои ще те издухат. Разбираш го, нали?

— Абсолютно.

— Като в някаква шибана агенция за запознанства.

— Значи ти си бил там онази нощ — притисна го сержантът, чудейки се докъде можеше да го доведе това. Хрумна му да избяга от колата, докато все още имаше два крака и две ръце. После си спомни за подутото тяло, което се носеше по лице в черната вода, и се отпусна върху седалката си.

— Навъртах се отзад, да. Петнайсет, двайсет минути.

— Сериозно?

— Окей… честно казано, висях там и предишните няколко нощи в изчакване на подходящ момент. Онази нощ обаче не стоях дълго. — Заместник-шерифът стисна здраво волана. Кормилното устройство изскърцваше силно под капака на колата дори при най-лекото завъртане на волана. Но Прейър сякаш не чуваше това.

— Ако ще търсим решение — обади се Ламоя, — ще ни трябва цялата информация.

Нейтан кимна. Той бе започнал своя разказ и знаеше, че трябва да го довърши.

— Окей, та значи специално онази нощ, онази събота, тъкмо паркирах колата пред блока и ги сварих да се прибират.

— Колко беше часът?

— Малко след десет. Помислих си: „Ще я оставя да види патрулката, като мина покрай тях с включени фарове.“ Тя направо зяпна от изненада, казвам ти. Но поне сега знаеше, че съм там. Знаеше, че ако й потрябва помощ, може да я получи. Останах да чакам в колата зад блока. В десет и четиридесет и пет, или може би единайсет часа, тя се появи на противопожарната стълба и запали цигара. Аз реших, че ми сигнализира, разбираш ли? Така че слязох от патрулката. Адреналинът ми скочи — помислих си, че е време за шоу. Но когато тръгнах да заобикалям колата, тя изведнъж се обърна към мен и аз видях, че говори по телефона, по проклетия телефон! Тогава, едва ли не секунди по-късно, видях онзи тип да се катери по стълбата към нея и застинах. Кой, по дяволите, бе този? Той трябва да бе висял наоколо също като мен. И проклет да съм, ако онзи мръсник не й махна с ръка, докато се изкачваше нагоре, а тя му махна в отговор. Той седна няколко стъпала под нея — на нивото на чатала й, окей? — и двамата започнаха да си бъбрят, а аз се махнах оттам.

— Видял си онзи тип?

— Да съм го видял? Нищо подобно. Нямаше начин. Видях го само като силует. Но си тръгнах. Рандевуто й не беше с мен, така че се махнах. Не исках да видят патрулката, докато се измъквам оттам. И те не я видяха, което беше добре. — Той направи пауза. — Беше добре, докато във вторник вечерта не я намериха под онзи мост и аз се оказах затънал до шия в лайната. — Обърна лице към сержанта. — Какво ще кажеш, мога ли да изляза чист от тях?

Ламоя си позволи известен скептицизъм.

— Така ли предпочиташ да наричаш това?

— Това е, което се случи, Ламоя. Кълна се в Бог. Но помисли си само. Какво трябваше да сторя? Нямаше как… имам предвид, че нямаше начин да ви разкажа всичко това там, на моста. Без майтап? — Прейър изимитира сам себе си: — „Хей, Ламоя, впрочем по-миналата нощ се навъртах около тази сладурана. Наблюдавах я как пуши по бикини на противопожарната стълба.“ А после, по-късно, какво трябваше да кажа: „Впрочем, може да съм забравил да спомена…“?

— Нямаше да прозвучи много убедително.

— Така е. И тези момичета. Вече ми се носи слава. Знаеш каква. Ако нещо подобно излезе на бял свят… — Той погледна към сержанта. — Разбираш ли, Джон? — Употребата на малкото име на Ламоя явно малко го затрудни. — Това не бива да излиза на бял свят.

Докато Нейтан осъзнаваше последствията от своето признание, Ламоя пресмяташе колко време щеше да му е необходимо, за да избяга от предната седалка — вратите бяха заключени и щеше да се наложи да направи нещо по въпроса.

— Искам да кажа… относно това, че ти помагам… това, разбира се, ме обърква. Аз съм длъжен да помагам и знам какъв е дългът ми. — Сега Прейър говореше на себе си и този факт разтревожи сержанта още повече. — Трябваше да разкажа това по-рано, окей? Съгласен съм. Но ти можеш да видиш нещата от моята гледна точка.

— Разбира се, че мога. — Не прозвуча много убедително, дори и на самия него.

— Ако подобно нещо се разчуе, с мен е свършено. Ще продавам билети за паркинга на някой търговски център. Дай ми някакъв шибан шанс.

— Определено има възможност да излезеш чист — успокои го Ламоя.

— Ако кажеш на някой от кого си получил тази информация, с мен е свършено. Разбираш, нали?

— О, да. Ние сме добри в това.

— Колко добри?

— Нека уточним нещо — каза сержантът. — Видял си онзи другия на противопожарната стълба, но не си успял да го разгледаш хубаво.

— Дигнах си чукалата оттам, вече ти казах. — Заместник-шерифът млъкна, обмисляйки това. — Смяташ, че е бил братът, онзи мръсник, дето тормози Дафни.

Ламоя не каза нищо. Не му хареса, че Прейър нарече Матюс на малко име. В момента се почувства настроен невероятно покровителствено към нея.

Нейтан заяви:

— Нямам нищо против да кажа, че съм видял него, ако се нуждаеш от това, ако то помогне на сегашното ви положение. Стига да успеем да сключим някаква сделка. Може би си наясно, че мотаенето ми там директно ме въвлича в това.

Чуваше ли се този клоун? Джон си имаше работа с патологичен лъжец, мъж, който би казал всичко на една жена, за да си легне с нея, всичко на едно ченге, за да запази досието си чисто. Сержантът рече:

— Ето какво е мнението ми, Нейт: имаш известен шанс за измъкване, но трябва се потрудиш.

— Шанс за измъкване — съгласи се заместник-шерифът, като кимна леко. — И аз се опитвам да ти кажа същото.

— Ще се наложи да разкажеш всичко това отново.

— Не и официално, не. Мамка му, няма начин. Забрави. Ако ме извикаш отново в стаята за разпити, ще постъпя като сержант Шулц. Ще видиш грозния ми полицейски задник. Аз? Да правя свирки на разни тежкари, как ли пък не.

Дясната ръка на Ламоя напипа бутона, с който се заключваше вратата — постара се движението му да остане незабелязано. Въздухът изведнъж му се стори с няколко десетки градуса по-горещ. Натисна бутона и изщракването му прозвуча като изстрел от пистолет със заглушител.

— Нали знаеш, Нейт, подобни лайна довършват и най-добрите.

— Вкарай ме там и ще се сдобия с лоша форма на ларингит.

— Сиатълското полицейско управление и Окръжната шерифска служба, говорим за две различни неща — напомни му сержантът. — Едната ръка не винаги мие другата. Ще те третираме като информатор и ще запазим личността ти в тайна. — Това бе невъзможно, но Прейър си мислеше, че знае повече за детективската работа, отколкото знаеше в действителност.

Иззвъня мобилен телефон. Ламоя посегна към своя, но осъзна, че звънеше телефонът на Нейтан. Едрият мъж отговори на обаждането.

— По дяволите, какво казваш! — Очите му се насочиха към Джон и за момент сержантът си помисли, че говореха за него. Беше ли избързала Шийла Хил със своето обаждане? Беше ли предупреден току-що Прейър, че го разследват заради нещо, което бяха открили в кочаните му с квитанции отпреди почти две години? — Може би, а може би не. — Той приключи разговора и се загледа в Ламоя с крайчеца на окото си, сякаш се канеше да каже нещо. После погледна през предното стъкло на патрулката към красивия хоризонт. На сержанта му се прииска да можеше да се наслади на момента.

Нейтан каза:

— Срещата ни приключи. Трябва да се връщам.

Джон усети, че облекчението отпусна мускулите му и че отново можеше да се движи. През последните няколко секунди бе седял като вкаменен на седалката си.

— Ще се справим с това, Нейт. И то без особени затруднения.

— Просто запомни какво ти казах: направи ми услуга и аз ще ти я върна. Но ако се опиташ да ме измамиш, паметта ми ще отиде на кино.

— Ясно. — Ламоя успя да отвори вратата и да се добере до сигурността на тротоара. Пръстите му напипаха касетофона, който издуваше джоба на сакото му.

— Мога да те закарам до управлението, на път ми е.

— Не е необходимо.

— Както искаш.

Сержантът затвори вратата. Когато Прейър се вля в трафика, левият му палец изключи касетофона. Валеше. Но като всеки друг в този град, Джон не забеляза това.

Двадесет и няколко минути по-късно Ламоя, който бе тръгнал по най-прекия път обратно към Обществена безопасност и се бе задъхал от бързането си надолу по хълма, потропа по отворената врата на Матюс, очаквайки да завари психоложката, седнала зад бюрото й. Колкото и да бе иронично, Дафни разбираше Прейър по-добре от всеки друг и щеше да полудее, когато чуеше записа на касетата. Раменете на сержанта увиснаха разочаровано и той отиде в стаята на секретарките.

— Матюс да не би да е на някаква среща? Къде мога да я открия?

— В почивка е — отговори му най-близката секретарка, като погледна към графика на стената.

— Какво казваш? — попита той със значително по-висок глас.

— Взе си „свободно време“, сержант.

— Тя е с микрофон. Под наблюдение е — каза Ламоя, въпреки че не беше съвсем сигурен. Не искаше Дафни да се разхожда незащитена по улиците.

Раздразнената секретарка отвърна:

— Тогава какъв е проблемът да я намерите? — Тя промърмори нещо под носа си за това, че той все пак е детектив и жената до нея се ухили на коментара.

Сержантът каза твърдо:

— Обади се тук-там и я намери. Ще чакам на мобилния си телефон. — Той тръгна към асансьора, но го пренебрегна и хукна надолу по стълбите. Когато стигна на петия етаж, номерът на мобилния й телефон вече звънеше в ухото му. Свърза се с гласовата й поща. Защо не отговаряше?

Ламоя се обади от кабинета си на диспечера на отдел „Специални операции“. Там не бяха чували Матюс да е напускала сградата.

— Провери ли дамската тоалетна? — попита диспечерът.

Сержантът измърмори нещо на мъжа, неспособен да говори разбираемо. Тя не беше в тоалетната — беше сигурен в това. Нещо или някой я бяха накарали да излезе от сградата и той трябваше на всяка цена да разбере какво става. Обади се на Болд, пусна съобщение на пейджъра на дежурните детективи да му се обадят. Позвъни в лабораторията, в кабинета на съдебния лекар. На всеки, за когото се сети.

Джон бе плувнал в студена пот. Очите му смъдяха, дланите му бяха влажни.

Какво му ставаше, по дяволите?