Изкуството на заблудата

67. Куче в пясъка

Болд и Бабкок стигнаха до мястото на срутването само няколко минути, след като то се бе случило, а радиостанцията на лейтенанта се върна чудотворно към живот секунди, преди да ги залее вълна от прах, появила се от отсрещния край на тунела. Диспечерът обяви всеобща тревога — под развалините имало погребан полицай. После съобщи някакви координати. Бабкок погледна Джи Пи Ес41 устройството в ръката си и каза на Болд:

— Това сме ние.

Тогава те чуха някъде зад тях звук от удар на камък в камък. Някой копаеше!

Лу, който си помисли, че това е Матюс, се втурна към купчината отломки и започна да хвърля настрана всяко нещо, което успяваше да докопа. Бабкок му извика да спре, като го обвини, че едва не е погребал и тях под развалините, и го инструктира да премести внимателно по-големите отломки, които се намираха само в непосредствена близост до стената на тунела, като се старае да използва за прикритие голямата греда над главата му. Благодарение на нейното вещо ръководство лейтенантът спаси живота на Джон Ламоя.

Когато се добраха до него, сержантът ровеше като обезумял в погрешната посока — към центъра на срутването. Болд го сграбчи за краката и го издърпа навън. Ламоя започна да гълта жадно въздух, преви се надве и се разкашля. Замаян и дезориентиран, той продължи да рови трескаво — като куче в пясък.

Лейтенантът го хвана за краката и го издърпа отново назад, като този път успя да го накара да престане да копае.

— Джон! Дафни! — извика му той.

— Видях я — отговори Ламоя и се върна към хаотичното си ровене. — Видях я! — Сержантът обърна изкаляното си лице към Болд и изкрещя обезумяло: — Помогни ми! — После отново се зарови в отломките, трогателен в решителността си.

Един мъжки глас каза по радиостанцията:

— Полицай със значка девет-двадесет е десет-четиридесет и пет-А, на път към Харбървю. — Лу го чу. 10–45 А означаваше — състоянието на пациента е добро.

Ламоя също чу това и най-накрая престана да рови. Лейтенантът го хвана за глезените, за да се опита да го извади от отломките. Те се спогледаха на светлината на фенерчето на Бабкок. Не беше необходимо да изразяват чувствата си на глас — и двамата обичаха една и съща жена.

— Девет-двайсет. — Сержантът си пое дъх и белите му зъби проблеснаха в усмивка. — Нейната значка.

— Да — каза Лу. — Чух.