55. Тъмнина, моя стара приятелко…

Пространството — някакъв стар тунел — бе влажно, тъмно и тясно. Бяха стигнали там сравнително бързо, като минаха няколко пресечки, следвайки на север градския канал за поройни дъждовни води. Уокър бе отместил голяма решетка, монтирана в стената на канала, и я бе накарал да мине през отвора, който тя преграждаше. Сега Матюс вървеше приведена, като понякога газеше през лепкава кал, друг път през дълбока до глезените студена вода. Във въздуха миришеше на пръст, глина и едва доловимо — на море. Тя почти не обръщаше внимание на хлъзгавите предмети по пътя си, което й подсказваше красноречиво за крещящата нужда да открие начин да излезе от това положение, защото при нормални обстоятелства щеше да залита от погнуса при всеки допир с гъстите паяжини и невидимите предмети, които се хлъзгаха край голите й глезени.

Феръл продължаваше да върви зад нея, като я подкарваше с резки мушкания с пръстите в кръста, които отначало бе взела за ръгвания с ножа. Отдавна бе загубила чувството си за ориентация. Малкото му фенерче осигуряваше единствената светлина — тя стигаше колкото треперливата й сянка да пробягва, дълга и тънка, по пръстенните стени на тунела.

Някъде зад тях на повърхността лежеше Маргарет с разпорен корем и Гейнс, в безсъзнание. Винаги спазваща разпоредбите, Боби навярно се бе обадила на 510 за подкрепление, преди да влезе в сградата. Според Матюс сега подкреплението вече бе пристигнало на местопрестъплението. Сигурно се бяха посъветвали с Лу. И Джон е бил информиран. В момента в Обществена безопасност цареше овладяна професионално паника и в центъра на всичко това бе тя самата. Трябваше да лавира с Уокър, за да печели време. Трябваше да излезе на повърхността. Притежаваше уменията за постигането и на двете си цели, нужно бе единствено да остане спокойна и съсредоточена. В ситуации като тази умът на човек бе склонен да скача почти произволно от мисъл на мисъл и тя, като професионалист, бе напълно наясно с това. Необходима й бе отправна точка. Трябваше да мисли ясно и праволинейно.

Подът на тунела постепенно стана сух — бяха стигнали на твърда почва. Отначало Матюс си помисли, че хрускането под краката й бе от чакъл или камъни. Попадаше на такива участъци почти на всеки двадесет метра; не можеше да се предвиди кога и колко често. После си даде сметка, че шумът под стъпките й приличаше повече на хрущене, отколкото на скриптенето на чакъл. Пръстеният под внезапно заискри с отблясъците на хиляди скъпоценни камъни и тя осъзна, че вървяха по натрошени стъкла, и по-точно върху счупени бутилки — Тунелът на контрабандистите.

Без ни най-малка представа накъде я водеха, сега поне знаеше къде се намира и това малко зрънце знание й даде сили, вдъхна й кураж да започне да пречупва малко по малко своя похитител.

— Това донякъде е забавно — каза високо и енергично. Когато светлината на фенерчето се отклони от нея, пусна златната си обица на пръстения под. „Още една следа“ — помисли си с надежда.

Уокър се спъна зад нея и Матюс мислено отбеляза една точка в своя полза. Първата спечелена точка. Дано да не бъдеше и последната.

Загрузка...