Изкуството на заблудата

53. На пет минути път от благополучието

Марио — ако изобщо имаше такъв — бе открил един наистина евтин имот, който все пак бе на учудващо кратко разстояние от центъра на града и му даваше възможност да доставя пици там. Сградата изглеждаше по-стара от Господ. Кварталът, добре познат на полицейските патрули като предпочитано място за дейността на бандите — район на складове и предприятия от леката промишленост — бе в упадък повече от десетилетие, откакто хардуерът бе загубил битката със софтуера за местната икономика. Тухлените постройки и напуканият асфалт приютяваха ръждясалите скелети на стари коли. На пет минути път от благополучието.

Пицарията разполагаше с щанд за приходящи клиенти, двама готвачи, четирима разносвачи и чифт огромни фурни. От тонколоните се лееше алтернативен рок, достигащ опасни децибели. Растафарианецът39, който приемаше поръчка по телефона, вдигна пръст — знак, че ей сега ще дойде при нея. Като затвори, той извика нещо към мършава, накичена с безброй обици, около двадесетгодишна девойка в другия край на малкото помещение. Бялото момче до нея, което се изживяваше като гангстер — целите му ръце бяха покрити с морави татуировки, изобразяващи паяжини и бодлива тел, — ръсеше, слава богу с домакински ръкавици на ръцете, един блат с резенчета гъби.

Матюс отвори със замах полицейската си карта:

— Има ли горе бременна млада жена?

— Може и да има — отговори растафарианецът. Не бе имал време да проучи обстойно полицейската й карта, така че я впечатли, като добави: — Какво прави един лейтенант на улицата?

— Вие ли сте собственикът?

— Ами. Просто управител. Вие от жилищната полиция ли сте? — За него това си беше просто шега.

— Маргарет — каза Матюс. — Името й е Маргарет.

— Така ли?

— Тук съм, за да й помогна.

— Обзалагам се, че е така.

— Кога за последен път са идвали на проверка от градската хигиенно-санитарна служба?

— Втора стая — отговори той. — Намира се вляво.

— А какво ще кажете за заместник-шерифа?

— За кого?

— Колата му е на една пряка оттук.

— Значи е на посещение при някой от чародеите в квартала. Нищо ново.

Матюс се взря изучаващо в лицето му и откри, че му вярва. Помисли си, че Прейър би трябвало да има пръст в положението на Маргарет — било като неин приятел, било като враг. Психоложката обаче не гореше от желание да се сблъска с него. Той имаше опит в спотайването и тя не бе забравила това.

— Кой обитава другите стаи горе? — попита Дафни.

Ямаецът я изгледа подозрително.

— С кого ще се сблъскам в коридора? — натърти Матюс.

— Никой няма да стреля по вас, ако това имате предвид.

— Точно това имах предвид.

Тя извади двайсетачка от чантата си, сложи я на щанда и каза:

— Задръжте рестото. — Това го накара да се усмихне, показвайки редките си зъби. Психоложката добави още една двайсетачка. — Има ля някой горе с Маргарет?

— Аз дори не знам, че тя е горе, лейди.

— А в сферата на възможното? — намекна тя.

— Слушайте, те мислят, че не знам, но има трички, които делят една стая, която едва стига за един човек. Млади жени.

Матюс извади пистолета от чантата си и го зареди. Всичко се свеждаше до демонстриране на сила по улиците. Човек или беше играч, или не. Бе разбрала тази психология, макар че не й достигаше кураж да я прилага.

— Не искам някой да ми досажда. Да ви дам ли минутка да уведомите някого, или не?

— Хората през цялото време сноват навън-навътре, лейтенант. — От начина, по който наблегна на чина й, разбра, че той бе наясно що за канцеларски плъх бе тя. — Направете каквото трябва — добави растафарианецът.

Входът за стълбището, което водеше до стаите, бе вляво от изхода на пицарията. Матюс погледна към отсрещната страна на улицата, където Гейнс бе паркирала колата. Според уговорката тя правеше всичко възможно да открие Прейър. Матюс прикри оръжието си, докато се качваше по тъмното мръсно стълбище, задушавайки се от смрадта на урина. В места като това — един пропаднал бордей — точно изненадите костваха живота на полицаите. Времето за реакция се оказваше по-дълго от мисловния процес. Дванадесетгодишни хлапета с водни пистолети биваха застреляни.

Коридорът на горния етаж бе безлюден и слабо осветен. Или нейният човек долу бе разчистил района, или бе извадила късмет. Оръжието не й изглеждаше най-подходящия начин за поздрав към Маргарет, но и нямаше да е добре да го сложи в чантата си. Тя отпусна до тялото си ръката, с която го държеше, и почука.

— Маргарет, аз съм — обяви високо. Съзнателно или не, не съобщи повече подробности.

Чу приближаващи се към вратата стъпки и изпита облекчение от факта, че момичето можеше да върви, а не бе простряно на леглото в процес на преждевременно раждане. Защото това бе последното й предположение: контракции. Маргарет всеки момент ще ражда.

— Момент. — Младежкият глас изпълни Матюс с чувство на благодарност. Реши да не изоставя девойката, да остане с нея, докато проблемът, какъвто и да бе той, не бъде разрешен.

Чу шума от дърпането на чифт резета. Усети, че стискаше по-здраво пистолета и се стегна в очакване да види момичето със зачервени очи, прежълтяло, с изтекли околоплодни води. Вратата на жилището се отвори. Маргарет беше плакала, лицето й бе на червени петна, носът й течеше, бузите й лъщяха от сълзите. Носеше скъсани чорапогащи и широка рокля от „Гудуил“. Цялата трепереше от треска, челото й бе оросено от пот. Или беше някакъв токсичен шок, или реакция от наркотик, който бе взела. Девойката не можа да намери сили да я погледне и стоеше със сведени очи. „Притеснена е“ — помисли си Матюс.

Обхвана я смесица от ужас, симпатия и основателно възмущение и отново си обеща да изведе нещата докрай. Хебрингър и Рандолф бяха мъртви, така че можеха да почакат. Това момиче все още имаше шанс.

— Всичко е наред — каза Матюс. Вратата се отвори изцяло. Тя надникна вътре, преди да влезе. Стаята беше празна. — Добре направи, че ми се обади.

— Не знам нищо за това.

Мрачната стая бе малко по-голяма от баня. Тънкият дюшек на желязното легло бе покрит с мръсни чаршафи. Ако в помещението живееха три жени, те трябваше да спят на това легло почти една върху друга. Кранът на мивката в ъгъла капеше и под него се бе наслоила зелена патина. Тоалетната сигурна бе в дъното на коридора. Вместо гардероб, в срещуположния ъгъл бе сложена напречно дървена пръчка, на която висяха няколко празни закачалки. Единственият прозорец бе голям едва колкото да се промушиш през него. В стаята миришеше на момичета, на плесен и пот, а над всичко това се носеше отвратителният дъх на доматен сос и нещо изгоряло.

Маргарет седна като парализирана на крайчеца на леглото и отново заплака.

— Съжалявам — изхлипа тя, повтаряйки го отново и отново.

Матюс свали предпазителя на пистолета и го прибра в дамската си чанта. После приседна до момичето и каза:

— Е… радвам се да видя, че имаш покрив над главата.

Чу стъпки да се приближават по коридора към вратата. Почувства, че я залива гореща вълна, сякаш хормоните й се бяха разбунтували. Маргарет вдигна поглед, направи усилие да овладее хлипането си, взря се в Матюс и дрезгаво прошепна:

— Той каза, че ще убие бебето.

— Кой…? — В този момент очите й попаднаха на миниатюрна, наскоро пробита дупчица в страничната стена на стаята. Белият прах от мазилката бе образувал на пода купчинка като малка пряспа сняг. Тя обърна глава към вратата. Не беше заключена! Забеляза пропуска си твърде късно. Сама си отговори на въпроса: рибарят. От управлението я бяха използвали като примамка за Уокър, но вместо това той я беше подмамил. Въпреки че преди това бе допускала тази възможност, двете минути с Маргарет я бяха прогонили от съзнанието й.

Феръл Уокър нахълта в стаята, като сграбчи грубо изотзад психоложката. Дафни хвана чантата си, но ножът му преряза кожената дръжка и тя падна на пода, а той я изрита настрани. Ножът й беше познат. Извитото му острие изглеждаше матово сиво от многото часове точене на ръка.

Внезапно вратата се затръшна и Маргарет се оказа здраво стисната в ръцете му с допрян под издутия й корем нож.

— Коя е приятелката във форда? — попита той — първите думи, които произнасяше. Уокър се наведе напред, притиснал бузата си до тази на момичето. — Тя те предаде — изсъска. — Също както предаде и мен. — Феръл срещна очите на Матюс, докато държеше девойката в задушаваща хватка, и ножът му неочаквано се озова допрян до нейния корем. Ако го използваше, тя щеше да бъде разрязана като узрял плод.

— Под наблюдение съм — каза Дафни. Правило номер едно: никога не лъжи в ситуация със заложник. Заради Боби Гейнс, която чуваше всяка нейна дума, добави припряно: — Махни този нож, Феръл.

Той се приближи заднишком до прозореца и предпазливо погледна навън.

— По дяволите! Отзови я! — Долу без съмнение Гейнс вече бе предприела съответните действия.

— Как да го направя, Феръл? — попита Матюс, хитрувайки. После посочи към вратата. — Трябва да изляза…

— ОТЗОВИ Я! — Той стисна още по-силно Маргарет и плъзна ножа по-надолу.

— Трябва ми чантата. Мобилният ми телефон — рече Дафни.

Уокър погледна към чантата на пода, после обратно към психоложката, към вратата на стаята, през прозореца.

Беше си мислила, че воайорите не убиват и че Феръл определено бе воайор от Подземието, човек, който се задоволява с тормоз по телефона, една съсипана от скръб душа, загубила пътя си. Едва сега забеляза петната, приличащи на прясна кръв, по маратонките и крачолите му. Едва в този момент осъзна, че бе грешила по отношение на него.

Уокър прекъсна мислите й:

— В такъв случай ще им дадем нещо, което да ги ангажира. — При тези думи прокара със замах ножа си през корема на Маргарет, като заглуши писъка й с лявата си ръка, и я пусна да се свлече на пода в локвата на невъобразимото.

Матюс изпищя и се втурна към него, но бе халосана в челото с дръжката на ножа и загуби съзнание. Когато с огромно усилие успя да дойде на себе си, усети, че той я държеше под мишниците и я влачеше по пода. Пурпурният вик на Маргарет заглъхна под прозореца, пръстите на дясната й ръка барабаняха като на машинописка в ексцентричен безкръвен спазъм.

— Ах, ти, копеле! — простена психоложката и повърна точно пред прага на вратата. Уокър я дръпна да се изправи на крака и я блъсна напред. Тя тръгна, залитайки, по коридора, следвана по петите от него. — Кръвта й ще изтече — каза, като се надяваше Гейнс да я чуе. — Накъде води този коридор? — Отново заради микрофона.

Феръл натисна върха на ножа в гърба й и тя почувства как той сряза кожата й.

— Каква е тази кръв по дрехите ти? — попита Дафни. — Да не си наранил Лени Нийл? — Надяваше се Гейнс да чуе това. Погледът й се замъгли, но се опита да бъде нащрек за появата на детективката, да е готова за движението, което щеше да й позволи да стреля. Със следващото си побутване Уокър попадна на издатината на металното записващо устройство, залепено с лейкопласт за гърба й. Ръката му рязко се плъзна край шията й, разкъса кабела, изтръгна микрофона и го размаза на пода с петата на десния си крак. Ризата на Ламоя, с която бе облечена, се разпра от мишницата до талията й.

Това не бе онзи Феръл Уокър, за когото го бе мислила. Психологът в нея търсеше симптомите, които бе пропуснала, източника на насилието, което той проявяваше. Уокър пак повтори, че го е предала. Правеше връзка между Мери-Ан и нея: и двете го бяха „изоставили“ заради някой друг — Ламоя в нейния случай. Прониза я страх, когато осъзна, че всъщност бе предупредила Ламоя и Болд точно за това, което се случваше — нейното отвличане. Значи ето какво било, нямаше нищо общо с онова, което си бе представяла.

Той отново я ръгна и тя се заклатушка напред с несигурни крачки.

Бяха на две стъпала от междинната площадка на стълбището, когато Гейнс се показа иззад завоя. Без да се колебае, сякаш го бе правил стотици пъти, Уокър тласна Матюс, така че тя загуби равновесие, претърколи се по стълбите и се блъсна в Боби като топка за боулинг в кегла. Детективката, която стискаше с две ръце пистолета по време на изкачването си, се прицели ниско и се извъртя, за да избегне Матюс, но се спъна и се строполи на площадката. Без да се интересува от пистолета, Феръл го ритна настрана и стовари крака си върху китките на Гейнс, първо върху дясната, после върху лявата. Отпусна се на едно коляно върху гърдите й, сграбчи я за косата и удари с все сила главата й в пода, така че тя изгуби съзнание. Това бе човек, който можеше да прикове дори сто и осемдесет килограмова извиваща се камбала40.

Той задърпа Матюс за ръцете, докато тя не се изправи и не закрачи сама на изтръпналите си крака. Преведе я през една врата, която водеше към задната страна на сградата. Там едно момче в бяла престилка, изцапана с доматен сос, се бе облегнало на тухлената стена и пушеше трева. Престилката му напомни на психоложката за първата й среща с Феръл. Сега й се струваше, че е била преди година. „Да се надяваме — помисли си тя, — че няма да се окаже преди цял един живот.“

— Чупката оттук! — изсъска му Уокър, без да се опитва да скрие, че я държи в плен.

Момчето измърмори едно „да ти го начукам“, навири цигарата си и се извърна надясно, обръщайки им гръб. Уличните нападения не бяха нещо ново за него.

Феръл я спря на ъгъла и надзърна към обикновено пустата улица. С грохот преминаха два товарни автомобила. Той скри окървавения нож с ловкостта на фехтовач, хвана Матюс здраво за ръката и каза:

— Движи се близо до мен или ще нахраниш раците! — После я задърпа през улицата.

Като възвърна стабилността си от раздвижването, тя се отърси от вцепенението, в което бе изпаднала от изкормването на Маргарет. Едно бе да разбираш от престъпление, а съвсем друго да бъдеш пряк свидетел на такова — извършеното от него направо я потресе. В кратките мигове, докато забързано пресякоха улицата и поеха по друга, осеяна с боклуци алея, Матюс разбра, че оцеляването й зависеше от способността й бързо и точно да определи психическото състояние на Уокър, мотивите и факторите, които го бяха превърнали от любезен опечален в непредсказуем маниакален убиец. Беше дръпнат някакъв спусък и тя вярваше, че за да остане жива, трябва да го идентифицира, да го изобличи и да го използва в своя полза.

Сякаш чул мислите й, Феръл се обърна към нея по средата на алеята и заяви с безумен поглед в очите:

— Не се притеснявай, това ще ти хареса.

Думите му я накараха да се притесни още повече.

Те спряха пред една улична шахта, покрита със стоманена плоча, на която бе написано СВИКС — Сиатълска водно канализационна служба. Уокър измъкна някакъв недодялан инструмент, направен от изкривено арматурно желязо, който бе скрил зад купчина влажни кашони. Железният прът бе огънат като огромен месарски ченгел. Той нареди на Матюс да седне на тротоара и тя се подчини, готова да се опита да избяга при първа възможност. Феръл мушна края на импровизираната щанга във вентилационния отвор на капака на шахтата и го повдигна. С метален звън капакът се стовари до зейналата дупка. Като се възползва от прикритието на шума, тя се пресегна, бръкна отзад в панталона си и откъсна малкото платнено етикетче, което указваше размера на дрехата. След това го пусна на тротоара. „Да им оставя следи“ — рече си наум. Реакциите й на ченге бяха започнали да вземат връх над личните й емоции.

Слаба надежда проблесна сред зловещия мрак, който сякаш я бе обгърнал в онзи момент. Оставяше го да победи, без да е имала такова намерение. Тогава каза:

— Ние намерихме стаята, Феръл. И телата. Знаем всичко за тях.

Видя как лицето му се сгърчи от разочарование — беше познала какъв бе подаръкът му, преди той да успее да го разопакова пред нея.

Уокър рязко й нареди да се изправи. Посочи към черната дупка на тротоара и рече:

— Първо дамите.