40. Флиртуване

Ламоя непрекъснато се забъркваше в неприятности. Имаше склонност към това, а защо те винаги, ама винаги, бяха свързани с жени — и то привлекателни — му беше непонятно, освен ако приемеше, че някои мъже просто не бяха късметлии.

Синди Мартин щеше веднага да заинтригува сержанта, дори и да не беше идентифицирана от телефонната компания „Лоукал Юзидж Дитейлс“ или ЛЮД, като личността, с която бе разговаряла Мери-Ан Уокър в 23 часа и 3 минути в нощта на своята смърт — последното обаждане за деня от апартамента на Лени Нийл. Джон бе прочел няколко пъти доклада за нейния разпит. Един детектив от отдел „Престъпления срещу личността“ на име Луис Гилгоу й бе задавал въпроси в продължение на близо час и това бе само един от десетте й разпита. Сега Ламоя трябваше да я разпита наново, защото Болд му бе заповядал да го направи, все още убеден, че предложението на Уокър да „помогне“ за Хебрингър и Рандолф го правеше изключително важен за това разследване, както и за разследването на убийството на сестра му.

Сержантът щеше да я забележи не заради нейния бюст — прекрасен пример за високо разположени гърди над стройна талия, не заради невинното й лице на фермерско момиче, не заради отнесения й поглед към отсрещния край на сравнително празния бар, а заради модните й предпочитания. Мартин беше от онези жени, които продължаваха да се обличат и да носят косата си така, както го бяха правили в гимназията. В резултат на това тя все още изглеждаше на същата възраст. Ако Ламоя трябваше да си избере еротичен модел от каталог, със сигурност щеше да се спре на Синди Мартин — миловидно русокосо фермерско момиче с ръце на мъж и с пронизващия поглед на наемен убиец.

— Здравейте — каза сержантът, като се настани на един стол до бара и хвърли поглед към огледалото, за да провери как му стои сакото от еленова кожа.

— Здрасти.

— Вие сте Синди?

— А вие сте ченгето, което ми се обади.

— За Феръл Уокър — напомни й той.

— Както казах на колегата ви, просто съм излизала няколко пъти с него.

— Излизали сте с него? — повтори Ламоя. Не си спомняше да е чел подобно нещо в доклада. Как е могъл Гилгоу да пропусне това? — Мислех, че сте познавали Мери-Ан Уокър.

— Да, така е.

— Но сте излизали с Феръл.

— Не за дълго. Нищо сериозно.

— Опитвам се да го открия.

— Вече го казахте по телефона. — Очите им се срещнаха, нейните бяха студени и сиво-сини, и той бе сигурен, че могат да уплашат някого, когато е ядосана. Или да го накарат да изпита нещо друго.

— Излизали ли сте с него наскоро?

— Преди две години.

Едва сега сержантът разбра защо Гилгоу бе пропуснал тази важна информация. Тук ставаше въпрос за Феръл Уокър — рибарят, Феръл Уокър, който все още не е бил пропаднал, чийто баща не е бил умрял и чиято сестра все още не е била зарязала семейния бизнес. Той попита:

— В продължение на седмица, на месец, на няколко месеца или…? — Не можеше да си представи това момиче с някой толкова недостоен. Да се изчукаш с някой, който ти е симпатичен, беше едно — самият Ламоя го бе правил неколкократно, — но да се обвържеш с него?

— Или какво? — отговори тя.

— Хитруша — каза неволно той.

Блондинката го напусна и се насочи към един брадат клиент, който се нуждаеше от още една халба „Пилснър“.

Сержантът си помисли за едно питие, но това бе сериозно нарушение на правилата. Такива бяха и двете таблетки, откраднати от Матюс, въпреки че ги беше прехвърлил в чистия си чифт дънки и те си стояха там, в джобчето за монети, а от удоволствието го делеше само дебелината на плата.

Когато се върна, Мартин каза:

— От време на време. Тогава той ловеше риба, така че връзката ни не беше съвсем сериозна. Беше забавно, защото вършехме разни неща с Мери-Ан, това е всичко. Просто между нас нямаше химия, нали разбирате? — Тя се наведе към него с двата чифта фарове — очите й и онези неща под ватираната й блуза — и предизвика достатъчно електричество, за да изпече един пейсмейкър36. А Ламоя разбра защо зад бара имаше табела, която предупреждаваше за здравословните рискове, свързани с употребата на микровълнови печки. Вероятно мъжете се бяха навъртали тук като мухи, преди да поставят табелата.

— Е, ако между вас е нямало химия — чу се да казва той, — вината не е била ваша. — Не бе сигурен какво го караше да казва подобни неща, но ето че го правеше. Не беше сигурен за много неща. Но това не му пречеше нощем да спи спокойно.

— Така каза и другото ченге. Вие двамата сте по-симпатични от него.

— Когато не сме на работа, сме още по-симпатични. — „Откъде, по дяволите, му хрумна това?“

— Изобщо не се съмнявам. — Тя погледна към часовника. — Свършвам в дванайсет.

Оставаха по-малко от двайсет минути.

— Карах нощни дежурства през целия март. А през последните няколко дни работих по двайсет и четири часа и спях по седем. Това се отразява ужасно върху социалния живот на човек.

— Съмнявам се, че страдате прекалено много — каза блондинката, като се обърна към бутилките, за да налее на един клиент водка с лед, и се престара в усилието си да стигне въпросното шише. Тя видя в огледалото, че Ламоя оглеждаше преимуществата й.

— Запишете ме в списъка си — извика й той хапливо. — С това последното направо ме разбихте.

Мартин се ухили. Сетне захапа долната си устна.

— Аз съм свободна жена.

— И аз — каза сержантът. — Предполага се, че трябва да живея по същия начин.

Тя наля водката, върна бутилката на мястото й със значително по-слабо усилие и отнесе чашата. Изглежда й дадоха бакшиш от два долара за питие от четири — може би гимнастиката в края на краищата не е била предназначена за него. Жената си познаваше клиентите.

— Уокър каза на един колега, че Лени Нийл е държал Мери-Ан натъпкана с наркотици. Че е правил с нея неща, които един мъж не бива да прави. Лоши неща — допълни той.

— Звучи ми като Феръл. Вижте какво, Мери-Ан беше голямо момиче. Колкото до Лени Нийл — знаете репутацията му, ако разбирате какво имам предвид. Той можеше да се държи ужасно с една жена, така е. Но познаваше ужасно добре жените.

— Схванах.

— Тя знаеше какво да очаква. Можеше да си тръгне.

— Мислите ли?

— Естествено, че можеше. Само че той, предполагам, й бе влязъл под кожата. — Мартин отново се облегна върху барплота. — Някои мъже правят това.

— Жените не обичат да злоупотребяват с тях, защото са пристрастени към секса — каза сержантът. — А защото се страхуват какви ще са последствията, ако избягат.

— И вие вярвате на тези глупости?

— Така пише в учебниците — заяви той, опитвайки се да си възвърне изгубените позиции. Не знаеше дали искаше да си ги възвърне заради самия себе си или за да може да продължи с разпита й. Тази несигурност го обезпокои. След възстановяването му това беше неизследвана територия. Дори опасна. Част от объркването му се дължеше на двете таблетки в джобчето му за монети. Другата го гледаше в очите.

Мартин избухна в сърдечен смях:

— Ама и вас си ви бива.

— Така разправят.

На барманката й бе трудно да повярва, че бе изрекъл това. На него също.

Десет минути до полунощ. Трябваше да вземе някакво решение.

Ламоя каза:

— Извадила е лош късмет.

— Вярно ли е, че го е извършил Лени?

— Все още работим по тази версия. Вие какво мислите?

— Аз? — Въпросът, изглежда, я смути. — Независимо от обстоятелствата, не. Според това, което четох за случилото се… ако е носила повече дрехи… нещо такова… бих казала, че чисто и просто е нямала късмет. Била е на погрешното място в погрешното време. Този град не е същият като отпреди десет години, нали? Вие трябва да виждате това по-лесно от нас останалите. Едно съвсем различно място. Но по бикини и тениска… не знам. Тя би се облякла така само ако се кани да си ляга, а ако се е канела да си ляга, значи е бил Лени, така че бих казала, че сте прибрали правилния човек.

— Не сме го прибрали — обади се сержантът.

Това я обърка.

— Мислех, че разглеждането на делото вече се е състояло.

— Състоя се. — Той си даде сметка, че хората като Синди Мартин, които са били близки с Мери-Ан, са следили отблизо събитията, и за пореден път се удиви от ролята на медиите.

— И? Във вестника пишеше, че делото ще се гледа отново.

— Може би няма.

— Без майтап?

— Без майтап. Зависи какво ще изровим.

— Къде се вмества Феръл във всичко това?

— Тайна — пошегува се Ламоя, омаловажавайки нещата. Той излъга: — Уокър е важен свидетел. Трябва да се уверим, че сме намерили човек, на когото можем да се доверим.

— Феръл е окей.

— Просто окей? Може би това не е достатъчно.

— В балета — ходили ли сте някога на балет? — казват, че сте изгубили опорната точка. Сводът на стъпалото просто не може да издържа повече, вие губите опорна точка и на практика спирате да танцувате. След инцидента… този с бащата на Мери-Ан, не с нея… Феръл изгуби опорната си точка. Изгуби мен. Изгуби Мери-Ан заради Нийл. В рамките на една година изгуби всичко останало. Баща им държеше тези хлапета заедно. Непрекъснато съсипваше корабчето… риболова… съсипваше ги и двамата. Той, разбира се, пиеше твърде много. Но ги държеше заедно. Да се удави по такъв начин. Това вероятно е можело да се предвиди, но то съсипа Феръл повече, отколкото Мери-Ан. Баща и син, предполагам. Представете си.

— Никога не съм чувал този израз за „опорната точка“. — Ламоя не бе чувал по-голямата част от това, но не смяташе, че е необходимо тя да го знае.

— Да, не ми приличате на човек, който ходи на балет.

— Мога да се адаптирам — каза той, карайки я да се усмихне отново.

— Защо ли се съмнявам в това?

— Той казва… имам предвид Феръл… че Нийл е бил доста брутален към Мери-Ан. На няколко пъти я е вкарвал в спешното отделение.

— Не знам нищо по този въпрос. От думите й останах с впечатлението, че е пострадала на корабчето. Докато двамата с Феръл се опитвали да продължат рибарлъка без баща им. На ваше място не бих била толкова убедена в това.

— Чували сме много истории за Лени Нийл и жените му.

— Вижте какво, той не е принц. Лени има лош нрав, в това няма никакво съмнение. Ако Лени е бил на метадрин37… не, благодаря. От тази дрога направо откача. Двамата с Мери-Ан на практика бяха женени. Забелязвала ли съм я да върви вдървено, сякаш всичко я боли? Естествено. Но ви повтарям, тя ми каза, че е пострадала по време на риболов и аз й повярвах. На тези корабчета не работят много момичета, а тези, които работят на тях, не издържат дълго.

— Бих изпил една „Сам Адамс“, ако ви е останала. — Ламоя си помисли отново за таблетките; за това, колко лесно щеше да е да ги глътне.

Мартин му напълни една халба бира. Той й плати с банкнота от пет долара и й остави два като бакшиш. Не му се пиеше, просто искаше да заплати престоя си в заведението. Тя каза:

— Стан ще ме смени зад бара. Можем да се преместим в едно от сепаретата. — Погледът, който му хвърли, прогони тъмнината от сумрачното помещение.

Минаха десет минути, преди да се присъедини към него. Донесе му риба и картофки, като заяви, че й се виждал гладен. Предложи му оцет за рибата и кетчуп за картофките.

— Разкажете ми за този инцидент — помоли я сержантът.

— Какво да ви разкажа? Господин Уокър беше пияница. В този бизнес — тя огледа тъмния бар, — човек се научава да забелязва такива неща, повярвайте ми. Когато бях по-малка, не знаех това, но повярвайте ми, старият Уокър беше луд по ментовата ракия. — Тя разтърси глава като мокро куче, за да покаже презрението си. — Направо ми се повръща от нея.

— И как умря?

— Паднал през борда в собствената си мрежа. Случват се такива гадости, какво да ви кажа?

— И Феръл пое грижата за корабчето?

— Смъртта на стареца едва не го съсипа. Аз и той… вече бяхме разделени, но Феръл дойде да ми хленчи и аз му дадох пари, само и само да се отърва от него. — Погледът й стана отнесен. — Да ви кажа честно, когато чух, че Мери-Ан е скочила, фактът, че се е качила върху един мост ми се стори по-невероятен от това, че е скочила от него. Това семейство изстрада достатъчно. След като майка им умря, двамата с Феръл преживяха много. Старецът, който прекарваше времето си или на корабчето, или в бара, изобщо не беше добър към тях. А те бяха толкова млади и всичко останало. Не ме учудва, че Феръл е превъртял след загубата й, защото със сестра му бяха такъв невероятен екип. Превъртял е, нали? Така чух.

Ламоя беше чел вестникарските статии по случая — и трите. Уокър беше споменат в тях само като единствения жив роднина.

— Защо ми казвате това? — попита той.

— Така се говори на доковете. Не отишъл на работа. Уволнили го. По дяволите… преживял е по-голямата част от зимата на улицата. Живял е като прасе, доколкото чух. Срамота.

— Имате ли някаква идея къде мога да го намеря?

— Това ли е причината за целия този разговор?

— Отчасти — отговори сержантът, без да откъсва поглед от нея.

— А каква е другата причина?

Притеснявал ли ви е някога? Правел ли е нещо извратено — например да наднича през прозорците ви?

— Феръл?

Ламоя забеляза учудването й.

— Смятате ли, че е следял Мери-Ан и Нийл?

— Това е друга история.

— Разкажете ми я.

— Просто казвам, че… да, той се караше на Мери-Ан, че ходи с Нийл. Разбира се. Та кой брат не би се карал?

— Как й се караше?

— Вижте, той беше закъсал, нали? Разорен. Без пукнат цент. И от време на време молеше Мери-Ан за пари. Знам това, защото тя ми го каза. И тя, разбира се, му помагаше винаги, когато имаше възможност. Сигурно е било ужасно досадно да се навърта непрекъснато около квартирата на Лени и да се опитва да върне Мери-Ан на корабчето. Но тя просто не беше родена за такъв живот. През всичките онези години беше живяла там, защото в противен случай баща й щеше да я смачка от бой. Тъп алкохолик. Напусна корабчето при първа възможност, но това нарани Феръл и той правеше всичко възможно, за да я върне там.

— Значи е бил изпълнен с негодувание към Нийл?

Барманката го изгледа многозначително.

— Ало?

Сега Ламоя видя Уокър в нова светлина и това го смути. Знаеше, че Матюс трябва да чуе историята около смъртта на бащата и последиците от нея върху двете му деца. Несъмнено Феръл Уокър бе носил основната тежест за прехраната на семейството, като се имаше предвид алкохолизма на баща му, и той се бе пречупил под тази тежест след смъртта бащата, а подобни истории бяха често срещано явление. Сержантът реши, че загубата на бащата е бутон, който Матюс би могла да натисне.

Синди Мартин си играеше с косата си, боядисана в ужасен оттенък на жълтото.

Джон видя, че разговорът й беше повлиял.

— Добре ли сте? — попита я той.

— Да… Не. Не съвсем. Мислите ли, че съм го съсипала, като съм го зарязала?

— По-скоро ми се струва, че го е съсипало неговото семейство.

— Храната не ви ли харесва?

Сержантът не бе изял почти нищо.

— Просто не съм много гладен. Иначе е вкусно. Много вкусно. — Той натъпка в устата си една хапка. Твърде лицемерно.

Тя погледна часовника си.

— Смяната ми свърши.

— Свърши значи.

— Искате ли да продължим този разговор на някое по-малко задимено място?

— Къде например? — Погледите им се срещнаха. Ламоя флиртуваше с нея, а дори не знаеше защо. Той се почувства като задник. Каза си, че не му трябва да спи с тази жена. Не искаше да се връща към старите си навици. В такива случаи имаше чувството, че е програмиран. Помисли си отново за таблетките. Те бяха част от програмата. Помагаха му да се отпусне, да бъде себе си.

— Имам няколко снимки на Мери-Ан. От онова време. Ще ви бъдат ли от полза?

— А на бащата? — Сержантът си мислеше за спусъка, който Матюс би могла да използва. Мислеше си за ватираната блуза, простряна на пода заедно с нейната собственичка.

— Може и него да го има. Не съм сигурна.

— Имам кола — каза той.

— Аз съм само на няколко пресечки оттук.

Ламоя кимна, въпреки че не трябваше. Някои навици се унищожаваха трудно.

* * *

Докато вървяха към дома й, вятърът фучеше по доковете от алуминий и стомана. На два пъти сержантът бръкна в джобчето си за монети и докосна двете капсули. Можеше да ги преглътне на сухо. В главата му се въртяха дузина картини на подпухналия старец на Уокър, уловен в собствената си мрежа. Таблетките щяха да забавят всички мисли, щяха да премахнат болката, донесена от вятъра.

Знаеше, че ако ги изпие, ще преспи с барманката. Две злини, които бяха за добро, щом в уравнението участваха хапчетата. Ако искаше да спи с една жена, щеше да го направи — тогава защо мислите му непрекъснато се връщаха към Матюс? В него се надигна юношески импулс да прогони тези мисли. Ако изпиеше достатъчно алкохол в комбинация с таблетките, може би щеше да ги забрави. Нямаше да му е за първи път. Той си напомни, че можеше да прави секс, колкото си пожелае. Не беше обвързан с никого.

Синди Мартин живееше на горния етаж на къща в колониален Новоанглийски стил, претърпяла известни промени. Докато барманката отключваше вратата на върха на едно стълбище, добавено, когато етажите са били разделени на апартаменти, Ламоя извади хапчетата върху дланта си, погледна ги и ги хвърли във високата трева.

Той й се извини, като заяви, че не може да остане. Трябвало да се връща. Беше я наранил, приемайки и после отказвайки предложението й. И двамата се престориха, че не е така. Тя каза, че се надява да не е разбрал погрешно поканата й. Сержантът я целуна — хубава, солидна целувка, която Мартин щеше да запомни — и рече, че не трябва да смесва работата с удоволствията, в противен случай ще го уволнят. Това беше неубедително извинение, но тя го прие мълчаливо.

— Колкото до Феръл — каза жената, когато Ламоя й обърна гръб, за да си тръгне, — той е рибар, не забравяйте това.

— Тоест? — Сержантът откри, че гледаше към подножието на стълбището и се опитваше да види къде бе хвърлил таблетките. И си даде сметка, че обмисляше отново възможността да легне с тази жена. Боже, как се нуждаеше от тях.

— Те са търпеливи — отговори Мартин. — Ловят риба в продължение на три, четири, пет дни, а после, дори и да не са уловили нищо, се връщат там и пробват отново. Той е правил това през целия си живот. Никога няма да срещнеш по-търпелив човек от мъж, който се прехранва с риболов. Те са свикнали да чакат това, което искат.

— А какво иска Уокър?

Тя поклати глава.

— Освен да си върне Мери-Ан? Не знам.

Никакви добри новини за Дафни Матюс. Двамата с психоложката го бяха очаквали, но фактът, че го чуваше от устата на тази жена, направи това още по-реално за него.

— Много ми помогнахте.

— Можех да ви помогна още повече — направи последен опит барманката. — Имате си някого, нали?

Имаше ли си? Помисли си, че тя може би се опитваше да спаси гордостта си, и каза:

— Да.

— Личи ви.

Това изявление измъчваше Ламоя по целия път към мансардата му.

Загрузка...