Изкуството на заблудата

17. Лика-прилика

Построеното на различни нива фоайе на хотел „Дабъл Ю“ се отличаваше с двойно стълбище, чиито две крила обграждаха малка площадка с ваза с цветя и водеха до черния лакиран плот на рецепцията, където млади хора в черни дрехи и с радиослушалки на главата посрещаха гостите с усмивка и умерено приветлив тон. Халогенните лампи бяха поставени толкова ниско, та се създаваше впечатлението, че администраторите изникваха от мъгла. От разположени на тавана говорители бумтеше хип-хоп.

Несъмнено територия на Ламоя. Той беше научил наизуст подходящите саркастични и цинични реплики.

— Мараба, готин — каза той на администратора, като показа значката си, за да не му задават излишни въпроси. — Първи април е утре. Това нещо е истинско. — Младежът с влажна на вид коса и сребърна обица на лявото ухо го изгледа с безизразно изражение. Искаше да накара сержанта да си мисли, че постоянно вижда такива значки. Но в действителност не беше така.

— Една гостенка на хотела, Облиц. Очаква ни.

Облечената в черно ръка — 40% кашмир — посочи.

— Има вътрешен телефон от…

— Попитах ли ви за вътрешен телефон? Тези радиослушалки все пак трябва да служат за нещо, прав ли съм? Гостенка на хотела, Облиц. — Джон се поколеба за миг. — Веднага.

Решителният му глас отекна между каменните стени. Няколко души от седящите във фоайето вдигнаха глави и се обърнаха.

Младежът раздвижи уста като риба на сухо.

Матюс прошепна в ухото на Ламоя:

— Много тактично.

— Не критикувай това, което не си опитвала.

— Ти наистина си безсрамен. Да не би целият свят да е за теб един пожарен кран, Джон?

Той я изгледа многозначително.

— Човек трябва да се прочуе в обществото.

Тя видя в далечината фигурата на един мъж, който влезе в хотела, погледна към рецепцията и излезе толкова бързо, колкото се беше появил. „Грешен адрес, грешен хотел?“ — зачуди се Матюс. Или това беше снощният мъж с ботушите пред прозореца на килера й? Били ли са изобщо тези ботуши пред прозореца й снощи? Параноята й я задушаваше.

— Стая деветстотин и единадесет — каза администраторът, като всячески се стараеше гласът му да прозвучи като на възрастен.

Психоложката се върна към настоящата им работа.

— Стая девет, едно, едно — повтори Ламоя, после, като наведе глава към Дафни, добави: — Колко усукано е това?

Тя отвърна:

— Думата, която търсиш, е иронична.

— Асансьорите са вдясно. — Мъжът-дете искаше да се отърве от тях.

— Студено — изръмжа сержантът, карайки младежа да застане нащрек.

Психоложката обясни:

— Първо искаме да прегледаме книгата ви за регистрации от последните три месеца.

Ламоя добави:

— И съответните фактури за сметките.

Тина Облиц носеше сив костюм, блещукаща сребриста блуза, колие от редки перли, сребърен часовник „Турние“ и черни лачени обувки. Тесните й тъмни очи не се откъсваха от Матюс. Вляво от телефона на бюрото лежеше малък симпатичен 9-милиметров полуавтоматичен пистолет в черен кожен кобур, проектиран да бъде носен под мишница. Кобурът беше изтъркан и с петна от пот, които показваха, че е бил носен с години. Върху черното лакирано бюро бяха оставени и задължителните лаптоп, мобилен телефон и джобен калкулатор.

— Нищо особено — каза жената, щом забеляза, че Ламоя разглеждаше пистолета. — Не искам никакви изненади. Ако желаете да го видите, разрешителното е в чантата ми.

— Глок?

— Глок седемнайсет — отговори тя.

Той бе чувал за модела, но никога не бе виждал такъв.

— Тежък ли е?

— Лек като перце. Полимерна ръкохватка. Магазин за десет патрона. Преди е бил за седемнайсет, но, разбира се, е бил по-тежък.

— Това не е скорошна придобивка към гардероба ви — заяви сержантът.

— Дали не съм се паникьосала, когато се е появил този воайор, и не съм изтичала да си купя оръжие? Не е така, детектив. Аз вярвам в правото на жената да се защитава сама. За седем години не съм стреляла нито веднъж, но пистолетът ми е послужил на няколко пъти. Никога не се разделям с него.

— Късметлия — вметна Ламоя.

— Посещавам стрелбището веднъж седмично. Знаете какво имам предвид.

— Сержант, не детектив. А това е лейтенант Матюс — поправи я той.

— Грешката е моя.

— Не, грешката ви е, че сте се опитали да оттеглите оплакването си за натрапника, което сте подали. Защо го направихте?

— Искате ли да седнете? — попита ги Облиц.

— Искам отговор — отговори сержантът. После се обърна към Матюс. — Ти искаш ли да седнеш?

Психоложката поклати отрицателно глава.

Той погледна пак към гостенката на хотела.

— Не, ще останем прави.

Тина Облиц приседна на малкия диван, извади цигара от луксозна табакера, която лежеше върху стъклената маса, запали я и вдиша жадно дима като наркоман, който не е вземал дозата си от години. Дробовете й го абсорбираха. Когато издиша, не излезе почти никакъв дим. На лицето й се изписа израз на задоволство, сякаш беше алкохоличка, гаврътнала току-що пълна чаша.

Тя каза:

— С другия детектив… вече обсъдихме това.

— Оплакването ви все още се пази в архива, госпожо Облиц, и като се има предвид, че работим по случай, който се нуждае от напредък, ще оценим високо вашето съдействие — каза Ламоя. — Обясних ви го по телефона. Мисля, че знаете, че сме тук именно заради това.

— Не съм се съгласявала да бъдете двама.

Матюс се намеси:

— Управлението изисква на всяко интервю или разпит, в които участва жена, да присъства и една жена полицай. — Когато каза това, гледайки гостенката на хотела, я загложди някаква мисъл, но излетя от главата й, защото Облиц заговори.

— И вие сте тази придружителка? — попита саркастично тя. — Надявам се да не ви обидя, но не приличате на такава.

— Не ме обиждате — отговори решително Дафни. Мина доста време, преди жената в сивия костюм да се смути и да отвърне поглед от нея. После попита: — Срещали ли сме се преди?

— Сигурни ли сте, че не искате да седнете? — При следващото дръпване въгленчето на цигарата стана почти бяло.

Неясната мисъл отново загложди Матюс, неуловима и досадна като комар в мрака.

Сержантът се обади:

— Смятаме, че опитът ви да оттеглите оплакването може да е бил предизвикан от опасението ви да не се компрометирате или че е бил направен опит да ви компрометират.

Облиц бе силно гримирана, но там, където се виждаше естествената й кожа, лицето й пребледня.

— Дали е така? — вметна тя.

Дафни се намеси:

— Воайорството ескалира в изнасилване. А изнасилването може да ескалира в убийство. Вече изгубихме две жени — изчезнали са в центъра на града. Колко още трябва да изчезнат, преди да решите да ни съдействате?

— По дяволите!

Ламоя й напомни:

— Споменах ви това по телефона… че сме в деликатна ситуация.

— Ние не сме жълт вестник — каза Матюс. — Противно на това, което може би си мислите, от полицейското управление не изтича всяка информация.

— Само по-важната — намеси се сержантът, — а, вярвате или не, сексуалният ви живот не фигурира никъде в тази скала на Рихтер.

— По дяволите. По дяволите. По дяволите.

Ламоя попита:

— Спомняте ли си нещо? Как изглеждаше той? Къде беше застанал? По какъв начин евентуално ви е набелязал?

— Не, всичко това ми е излетяло от ума.

И двете използваха сарказма за първа стъпка към премия разговор.

— Вие сте омъжена. — Матюс вече бе забелязала скъпите й пръстени, но Облиц, изглежда, се почувства задължена все пак да й ги покаже. — Били сте с друг мъж, а не със съпруга си.

— Точно така — отвърна рязко Облиц, — вие познавате света, лейтенант. Умът ви е остър като бръснач.

Психоложката сдържа гнева си:

— Господин Джордж Рамирез е платил хотелските ви разходи, в това число цената за три рум сървиса и целодневно ползване на филм за възрастни.

В отговор на изненаданото и измъчено изражение на жената Ламоя рече:

— Знаете ли какво казват? Че заглавията не се вписват във фактурата ви? Не е вярно. Записват се на ордера за поръчката: „Бедро от Сладката долина“, госпожо Облиц. Вашият приятел ви е придумал да се опитате да оттеглите подаденото при нас оплакване. Доколкото знаем, той ви е придумал за много неща, в това число за горещ шоколад и бита сметана — рум сървис поръчка номер три, в четири и седемнайсет следобед. Ваша си работа. Това не ни засяга. Но воайорът ни засяга, затова ще ви тормозим, госпожо Облиц, докато не научим всичко, което можете да ни кажете за него.

— Вие двамата сте си лика-прилика. — Облиц взе запалката си, щракна я и задържа бутончето за газта натиснато. Вдигна я между себе си и Ламоя и се втренчи в сержанта през жълтия пламък. После върна запалката на мястото й. Междувременно бе успяла да запали друга цигара. Димът се изви на спирали.

— Нямаме намерение да ви търсим отговорност заради сексуалните ви предпочитания или навици — обади се Матюс. — Тук сме, защото вярваме, че можете да помогнете на нашето разследване; че вашето преживяване може да е пряко свързано с поне една от изчезналите жени. — Понякога трябваше да изрече думите, да изрази на глас мислите си. Гръбнакът й изтръпна, а кожата на врата й настръхна. С изключение на цвета на косата й, Тина Облиц изглеждаше досущ като Сюзан Хебрингър. Приликата е прекалено голяма, за да е обикновено съвпадение, би казал Болд.

Психоложката рече:

— Когато сте на улицата, носите на главата си шал или шапка. — Тя уточни: — Тъмен шал.

Облиц я изгледа невярващо.

— Откъде, знаете това, по дяволите?

— Бихте ли го сложили?

Ламоя си замълча, въпреки че очевидно не разбираше каква бе целта на молбата й.

Жената измърмори недоволно, донесе шала и го върза на главата си.

— Не мога да си поддържам прическата заради постоянните ви валежи — оплака се тя. — Не и без лак, а аз го ненавиждам.

— Виждаш ли? — обърна се психоложката към сержанта, който продължаваше да изглежда объркан. — Приликата.

— Хебрингър — прошепна той. Или по-скоро ахна. — Как сме могли да пропуснем това?

— Не го пропуснахме — отвърна Матюс. — Просто ни трябваше известно време, за да го забележим.

Облиц ги гледаше, като въртеше комично глава ту към единия, ту към другия, сякаш беше наблюдател на тенис среща. Тя застана до дивана със запалена цигара и спря погледа си върху психоложката.

— Какво да правя? Как да ви помогна?

— Разкажете ни за онзи ден — каза Ламоя. — Опишете ни всичко до момента, в който забелязахте воайора.

— От тогава мина доста време.

— Каквото си спомняте — настоя Дафни с изненадващо любезен глас.

Облиц седна отново на дивана, все още с шала на главата.

— Разполагах с няколко свободни часа. Посетих музея. Шоуто на Ани Лейбовиц. Някои от туристическите ви забележителности.

Сержантът погледна Матюс. Неговите обикновено безизразни шоколадовокафяви очи блестяха от вълнение.

Те забързаха по слабо осветения хотелски коридор към асансьорите, но Матюс реши да използват пожарния изход и стълбите. Току-що бяха уведомили Ламоя, че от криминалната лаборатория е пристигнал предварителният доклад за колата на Лени Нийл и двамата изгаряха от нетърпение да научат резултатите.

— Това не прави работата ни по-лесна, нито ме кара да се чувствам адекватно, че съм го предвидила. — Тя задържа вратата, за да мине сержантът.

— Нашата работа? — каза Ламоя, като спря само на няколко сантиметра от нея. — Харесва ми как звучи тази дума.

— Не ставай сантиментален. — Психоложката остана на мястото си и не му позволи да я уплаши със своята близост; беше облегнала гръб на студената метална врата и гърдите на двамата почти се допираха. Тя каза: — Строежи, туристически забележителности. Не виждам как се връзват с това Хебрингър и Рандолф, след като и двете са местни, и двете живеят в центъра на града. Но предполагам, че трябва да започнем оттам, след като ни се отдава такава възможност.

— Работим добре заедно — рече той.

— Да не говорим за това, става ли?

— Не.

Той мина през вратата и се спусна по първия ред стъпала. Матюс се поколеба за секунда, колкото да възвърне присъствието на духа си и да си наложи самоконтрол.

Гласът на сержанта проехтя в тясното стълбищно пространство:

— Шоколад и бита сметана — пробвала ли си го някога?

— Само в мечтите ти.

— Така е — каза той, а шляпането на обувките му се забърза и усили, докато слизаше стремително надолу.