Изкуството на заблудата

52. Случайна стрелба

Седнал на каменната пейка на няколко метра от фонтана на площада срещу центъра „Уестлейк“, Ламоя забеляза Джанис Майър и сърцето му се разтуптя при мисълта за това, което тя може би му носеше. Джанис бе облечена в дълъг до глезените сиво-кафяв тренчкот, чийто колан не бе закопчан с тока, а бе завързан на възел. Носеше кафяви обувки с ниски токове, над които се виждаха мургавите й глезени. Косата й бе тъмна като нощно небе, същият цвят имаха веждите и миглите й. Зелените й очи бяха ярко доказателство за намесата на някой ирландец в афроамериканското й родословие. Пълните й устни се извиваха предизвикателно, когато се усмихваше — нещо, което бе харесал още при първата им среща. Сега тя се усмихна по същия начин, сядайки на пейката до него, и сложи в скута си кожена чанта за книжа.

— Е, защо е тази конспирация, каубой?

— Изнасяш тайно поверителни документи, Джанис.

— Копия на поверителни документи — натърти тя, като му подаде половината от топчето листове. — За бога, можех да ти ги изпратя по електронната поща! Това щеше да ми спести изминаването на шестте пресечки дотук.

— Истина е. — Ламоя запрелиства книжата. Малко преди това бе приключила патрулната му обиколка. Отне му известно време, докато се ориентира в дребните формуляри — всякакъв род актове: от такива за превишена скорост до глоби за неправилно паркиране. — Електронната ни поща се наблюдава, нали? — попита той полицайката от отдела за връзки с обществеността. — Слушай, ако имам неприятности за това, искам да са на моята глава, а не на твоята.

Тя посегна и взе чашката кафе от по-близкото му до нея коляно. Сръбна през малката дупчица на капачето, наслаждавайки се на вкуса. Ламоя си спомни този й навик — Джанис пиеше кафето, сякаш то беше еликсир. Като се замислеше, тя се отнасяше към доста неща по този начин.

Двама тийнейджъри профучаха на скейтбордовете си, опитвайки нови фигури.

— Не знам за какво ти е това — каза Джанис, — отиването му в шерифството и всичко останало, — но вече го имаш. — Преди Метро архивираха пътните актове на микрофилми. Сега всичко се вкарва в компютъра — поясни тя.

Ламоя продължи да прелиства страниците, докато Джанис се наслаждаваше на кафето.

— Провери отново квитанция номер 35МН–732 — каза тя с крайчеца на устата.

Опитвайки се да накара Ламоя да обикне джаза, веднъж Болд му бе казал, че хубавата музика е колкото в неизказаното — онова, което не е изсвирено, — толкова и в тоновете, които се чуват. За Ламоя този съвет бе изглеждал напълно налудничав до момента, в който отгърна на споменатата от Джанис квитанция. В кочана с актове на Прейър отпреди две години липсваше копието на квитанция 35MN–732.

— Шегуваш ли се с мен? — процеди той. Върху копието на квитанция 35МН–733 — следващата в кочана — личаха бледи следи, така познати на всеки полицай, използвал някога карнетка38 от карбонова хартия: от натиска на химикала написаното върху липсващата квитанция 35MN–732 се бе отпечатало върху 733-та в резултат на това, че не бе пъхнат разделител. Същото се бе случвало и на Ламоя с чековата му книжка. Отне му известно време, докато разграничи единия надпис от другия. Постепенно бледият отпечатък се открои пред погледа му.

Минута по-късно Ламоя възбудено говореше по мобилния си телефон с отдела, издаващ шофьорски книжки, диктувайки регистрационния номер на отегчена бюрократка в другия край на линията.

— Трябва ми колкото се може по-бързо — завърши той.

Джанис Майър отдели чашата с кафе от устните си и каза:

— Успокой топката, каубой, от много вълнение ще ти изгорят бушоните или нещо друго.

Ламоя само я изгледа влюбено, не искайки да говори при отворен телефон.

— И какво е толкова специалното на липсващата квитанция, освен че е в разрез с правилника да не се къса от кочана? — попита Джанис.

Служителката в другия край на телефонната линия спокойно му съобщи името на собственика на превозното средство. Той й благодари и затвори.

— Дейна Итън — повтори механично Ламоя на глас.

Като го чу, Джанис изплиска кафето на гърдите си, бързо се избърса и изруга:

— Дейна Итън? — Нямаше ченге в Сиатълското полицейско управление, което да не знаеше това име — то бе набито в съзнанието на цялото население от френетичната медийна шумотевица.

Тя грабна книжата от коленете на Ламоя и започна да ги прелиства напред и назад, като проверяваше датите на актовете за пътни нарушения, издадени непосредствено преди и след липсващия.

— Не може да е вярно — каза тя. — Това като че ли е било два месеца преди стрелбата. — Отне й известно време, докато осмисли информацията. — Да не искаш да ми кажеш, че той е познавал тази жена?

Ламоя не можа да произнесе нито дума. Беше го чувствал през цялото време, но едва сега можеше да докаже, че в крайна сметка това не е било „случайна стрелба“.

Нейтан Прейър щеше да отиде в затвора.